Цифрова крепост

72.

Сюзан Флечър залиташе в спусналата се над „Крипто“ тъмнина към моста, по който се стигаше до офиса на Стратмор. За щастие той се намираше във възможно най-отдалечената от Грег Хейл част на „Крипто“

Изкачи се на площадката, на която бе офисът на Стратмор. Вратата се клатеше на пантите, защото електронната ключалка бе неизползваема. Сюзан влезе.

— Шефе? — Единствената светлина идваше от включения монитор на Стратмор. — Шефе! — отново извика тя. — Командър Стратмор!

Едва сега се сети, че той сигурно е в лабораторията на Сис-сек. Обиколи офиса му, все още под въздействие на паниката от сблъсъка с Хейл. Трябваше да се махне от „Крипто“. Никаква „Цифрова крепост“ не можеше да я спре и беше крайно време да се действа: да спрат TRANSLTR и да бягат. Погледна светещия монитор на Стратмор и се хвърли към него. Дръпна към себе си клавитурата. „Спирам TRANSLTR“. От този терминал задачата бе пределно проста. Сюзан отвори нужния прозорец и въведе в него:

Пръстът й замря над клавиша ENTER.

— Сюзан! — извика глас от прага. Сюзан се извърна ужасена, че може да е Хейл. Но не той беше, а Стратмор. Бледен и някак призрачен в сиянието от монитора. Дишаше тежко. — Какво става, по дяволите?

— Ше… фе! — ахна Сюзан. — Хейл е във „Възел 3“! Преди малко ме нападна!

— Какво! Невъзможно! Нали го заключих долу…

— Нищо подобно! Измъкнал се е. Трябва веднага да повикаме охраната! Спирам TRANSLTR!

— Не пипай там! — Стратмор се хвърли към терминала и блъсна ръцете й настрана.

Сюзан се дръпна, изгледа недоумяващо началника си и за втори път този ден си помисли, че не може да го разбере. Което изведнъж я накара да се почувства крайно самотна.

Стратмор видя кръвта по блузата й и възкликна загрижено:

— Боже, Сюзан! Какво ти е?

Искаше му се да не се бе държал така рязко с нея. Но нервите му бяха опънати до крайност. Трябваше да мисли за много неща — неща, за които Сюзан даже и не подозираше, неща, които не й бе казвал и които се надяваше да не се налага да й казва.

— Извинявай — тихо каза той. — Кажи ми какво стана.

Тя се обърна настрани.

— Няма значение. Кръвта не е моя. Просто ме изведи оттук.

— Направи ли ти нещо? — Той сложи ръка на рамото й, но тя се дръпна и той отпусна ръката си и отмести поглед. Когато отново я погледна, тя се взираше в нещо на стената.

Там, в тъмнината, пултът на електронна ключалка светеше с пълна сила. Стратмор се намръщи. Беше се надявал Сюзан да не забележи светещия контролен панел, който управляваше личния му асансьор. Стратмор и високопоставените му гости го използваха, за да идват и да си тръгват от „Крипто“, без да известяват останалите за това. Личният му асансьор се спускаше на петнайсет метра под купола и после се придвижваше хоризонтално на сто метра през укрепени подземни тунели, за да стигне подземните нива на главния корпус на АНС. Захранваше се от централната сграда и съответно беше напълно независим от спирането на захранването в „Крипто“.

Дори когато Сюзан безсилно бе блъскала по затворената врата на главния вход, Стратмор не бе споменал за него. Не можеше да й позволи да си тръгне… не още. Сега се питаше колко трябва да й каже, за да я накара да остане.

Сюзан се промуши покрай него, хвърли се към стената и започна да натиска светещите бутони.

— Моля те! — проплака тя. Но вратата не се отваряше.

— Сюзан — тихо каза Стратмор. — Има парола.

— Парола? — гневно възкликна тя и огледа пулта. Под основната клавиатура имаше втора, по-малка, с мънички бутончета, всяко надписано с буква от азбуката. — Каква е паролата?

Стратмор помисли малко и тежко въздъхна:

— Сюзан… седни за малко.

Но Сюзан го изгледа, сякаш не можеше да повярва, че е изрекъл точно тези думи.

— Седни — повтори командър Стратмор твърдо.

— Пусни ме да изляза! — извика Сюзан и хвърли разтревожен поглед към отворената врата на офиса му.

Стратмор бавно отиде до вратата, излезе на площадката и се взря в тъмнината. От Хейл нямаше и следа. Върна се и затвори вратата. Нагласи един стол така, че да не може да се отвори, отиде при бюрото си и извади нещо от едно чекмедже. На светлината на монитора Сюзан видя какво държи и пребледня. Беше пистолет.

Стратмор дръпна два стола в средата на стаята и ги завъртя към затворената врата. Седна. Вдигна блестящата „Берета“ и я насочи към вратата. После я отпусна в скута си.

И заговори бавно и с чувство.

— Сюзан, тук сме в безопасност. Трябва да поговорим. Ако Грег Хейл влезе…

Сюзан мълчеше.

Стратмор я погледна през призрачния полумрак и потупа стола до себе си.

— Седни, Сюзан. Трябва да ти кажа нещо. — Тя не помръдна. — Когато свърша — допълни той, — ще ти дам паролата за асансьора и сама ще решиш да си ходиш ли, или не.

Замаяна, Сюзан отиде и седна до него.

— Сюзан… — започна той. — Трябва да ти призная, че не бях напълно откровен с теб.