Цифрова крепост

90.

Сирените в „Крипто“ свиреха оглушително. Стратмор бе загубил представа откога я няма Сюзан. Седеше сам в тъмнината и му се струваше, че TRANSLTR не спира монотонно да му повтаря: „Такива като теб не се предават… Такива като теб не се предават…“

„Да — помисли си, той. — Няма да се предам, но какъв е смисълът да оцелея, загубил честта си? По-добре да умра, отколкото да гния в сянката на безчестието“.

А за онова, което го очакваше, нямаше друга дума. Беше скрил информация от директора. Беше вкарал вирус в най-надеждно охранявания компютър на нацията. Нямаше никакво съмнение, че щяха да го окачат на въжето да „поизсъхне“. Намеренията му може и да бяха патриотични, но нищо не се бе развило по плана. Вместо това бе имало смърт и предателство. Щяха да последват трибунали, обвинения, възмущение на обществеността. Беше служил на страната си с чест и достойнство толкова години… не можеше да остави нещата да свършат по този начин. „Такива като мен не се предават“, пак си помисли той. „Ти си лъжец“, отговориха собствените му мисли. Вярно беше. Той беше лъжец. Имаше хора, с които не се бе държал честно. Сюзан Флечър бе една от многото. Колко много неща не й бе доверил… неща, от които сега отчаяно се срамуваше. Години наред тя бе неговата илюзия, неговата жива фантазия. Беше я сънувал нощем, беше се събуждал с името й на устните си. Но не можеше да я изтръгне от себе си. Тя беше най-гениалната и най-красивата жена, която бе срещал и която можеше да си представи. Жена му се бе опитала да прояви търпение, но след като веднъж случайно видя Сюзан, изгуби всяка надежда. Истината бе, че Бев Стратмор никога не бе обвинявала съпруга си за чувствата му. Беше носила в себе си болката толкова дълго, колкото бе могла да издържи, но болката се бе оказала по-силна от нея. Беше му казала, че бракът им не може да продължи — нямаше сили да преживее остатъка от живота си в сянката на друга жена.

Сирените постепенно извадиха Стратмор от вцепенението. Аналитично мислещият му мозък започна да търси изход от създалото се положение и неохотно потвърди онова, което сърцето му отказваше да приеме. Имаше само един истински изход и само едно решение.

Стратмор започна да въвежда текст. Дори не поглеждаше към дисплея, за да провери какво излиза. Пръстите му бавно, но решително изписваха думите:

Така никой нямаше да се чуди. Нямаше да има въпроси. Нямаше да има и обвинения. Щеше да обясни на света с прости думи какво точно се бе случило. Много хора бяха загубили живота си… оставаше да се отнеме още един.