Цифрова крепост

68.

— Е, оказа се доста лесно, нали? — насмешливо каза Мидж, докато Бринкерхоф й подаваше ключовете за офиса на Фонтейн.

Бринкерхоф изглеждаше смазан.

— Обещавам ти да го изтрия, преди да си тръгна — успокои го Мидж. — Освен ако ти и жена ти не поискате записа за частната си колекция.

— Просто вземи проклетата разпечатка — сопна се той. — И се махай!

— Si, senor — засмя се Мидж, имитирайки груб пуерторикански акцент. Намигна му и се отправи към двойната врата за кабинета на Фонтейн.

Частният кабинет на Лиланд Фонтейн по нищо не приличаше на останалата част от директорския офис. Тук нямаше картини, тапицирани столове, фикуси в саксии и антични часовници. Вместо това цареше атмосфера на ефективна работа. Покритото със стъкло бюро и черният кожен стол бяха обърнати към огромния прозорец. В ъгъла, до малката масичка за кафе с френска кафеварка за еспресо върху нея, бяха сложени кантонерки за документация. Луната вече се бе вдигнала високо над Форт Мийд и през прозореца се процеждаше мека светлина, подчертаваща спартанската подредба.

Мидж отиде делово до принтера, взе вече разпечатания списък и се взря нетърпеливо в него.

— Нищичко не мога да прочета — оплака се тя. — Я светни.

— Ще го прочетеш отвън. Хайде…

На Мидж, изглежда, й доставяше голямо удоволствие да го дразни. Тя отиде при прозореца и наклони разпечатката да я прочете на проникващата отвън светлина.

— Мидж…

Тя невъзмутимо продължаваше да чете.

Бринкерхоф неспокойно пристъпи от крак на крак — стоеше до вратата.

— Мидж… моля те. Това е частният кабинет на директора.

— Трябва да е тук някъде — прошепна тя. — Стратмор е заобиколил „Гонтлит“, знам го. — И се залепи за прозореца, извъртяна към лунната светлина.

Бринкерхоф започваше да се изпотява. Мидж продължаваше да чете.

След няколко секунди тя ахна:

— Знаех си! Направил го е! Наистина го е направил! Идиот с идиот! — Тя вдигна листа във въздуха и го развя. — Заобиколил е „Гонтлит“… ела да видиш!

Бринкерхоф се обърка — не знаеше как да постъпи. После се затича през кабинета на началника си и застана до Мидж. Тя му посочи нещо в края на списъка.

Бринкерхоф зачете. Не вярваше на очите си.

Разпечатката представляваше списък на последните трийсет и шест файла, постъпили за обработка в TRANSLTR. След името на всеки файл следваше четирицифреният код за разрешение, поставен от „Гонтлит“. Само последният файл в списъка беше без такова разрешение. След него просто пишеше: „Въведен ръчно“.

„Господи — беше първата мисъл на Бринкерхоф. — Мидж пак се оказа права“.

— Какъв идиот! — бясна повтаряше Мидж. — Виж, виж!… „Гонтлит“ два пъти е отхвърлял файла! Полиморфни низове! Но не, той ръчно го е вкарал! Какво си е мислил, че прави, по дяволите?

Коленете на Бринкерхоф омекнаха. Питаше са как така Мидж винаги е права. Никой от тях не забеляза отражението в прозореца до тях. На вратата на личния кабинет на Фонтейн стоеше едър мъж.

— Мамка му — задави се Бринкерхоф, — наистина ли мислиш, че имаме вирус?

— А какво друго може да е? — въздъхна Мидж.

— Нещо, което не ви влиза в проклетата работа! — избумтя плътен бас зад тях.

Мидж си удари главата в прозореца. Бринкерхоф се препъна в стола на шефа и залитна към вратата.

— Шефе! — ахна той, после пристъпи към него и му подаде ръка. — Добре дошли, сър! — Грамадният човек не обърна внимание на ръката му. — А-а-аз мислех… — заекна Бринкерхоф. — Ми-мислех, че сте в Южна Америка.

Лиланд Фонтейн гледаше личния с помощник с очи като куршуми.

— Да… И се върнах.