Цифрова крепост

82.

Щом започна да осъзнава последиците от обаждането на Стратмор до охраната, замаяният Грег Хейл бе обхванат от паника. „Охраната идва!“ Сюзан започна да се измъква, той се сепна, стисна я през кръста и я дръпна.

— Пусни ме! — изкрещя тя и викът й отекна под купола. Хейл трескаво разсъждаваше. Ходът на командър Стратмор напълно го бе изненадал. „Стратмор се обади на охраната! Прости се с плановете си за «Цифрова крепост»!“

Хейл бе твърдо убеден, че Стратмор в никакъв случай няма да изпусне възможността, която му предоставяше „Цифрова крепост“. Тази „задна врата“ бе уникален шанс.

Със засилването на паниката, съзнанието на Хейл започна да си прави шеги: накъдето и да погледнеше, виждаше насочената към него берета. Започна да се върти, притиснал Сюзан към себе си, за да не даде на Стратмор възможност да го застреля. В плен на страха, Хейл придърпа Сюзан към стълбите. Всеки момент щеше да бъде възстановено осветлението, вратите щяха да се отворят и през тях да нахлуе екипът на тежковъоръжената полиция.

— Боли! — задавено извика Сюзан. Дишаше с мъка по време на отчаяните пируети на Хейл.

Хейл обмисли варианта да я пусне и да опита да се хвърли към асансьора на Стратмор, но това си беше живо самоубийство. Първо, не знаеше паролата и второ, да излезе навън без заложник, бе все едно сам да си тегли куршума. Дори неговият „Лотус“ не бе в състояние да се скрие от хеликоптерите на АНС. „Сюзан е единственото, което все още пречи на Стратмор да ме очисти“.

— Сюзан — прошепна в ухото й Хейл, докато я влачеше като чувал към стълбата, — ела с мен! Кълна се, че няма да ти направя нищо!

Докато се бореше със съпротивляващата се заложница, Хейл осъзна, че има нови проблеми. Дори някак да успееше да отвори асансьора на Стратмор, Сюзан явно щеше да се бори с него по целия път на излизането им от комплекса. Хейл много добре знаеше, че асансьорът на Стратмор спира само на едно място — „Подземната магистрала“, подземен лабиринт с ограничен достъп от пътища, използвани тайно от шефовете на АНС — и нямаше никакво намерение да се загубва из подземните коридори със съпротивляваща се заложница. Това беше смъртоносен капан. Дори по някакво чудо да се измъкнеше оттам, той не разполагаше с оръжие. Как щеше да накара Сюзан да измине с него пътя до паркинга? И как щеше да шофира?

Отговорът прозвуча в главата му с гласа на един от професорите, които бяха чели на морските пехотинци лекции по военна стратегия: „Принудата само ще ти донесе човек, който ще се бори с теб; но убедиш ли някого да мисли както ти искаш, това ще ти донесе съюзник“.

— Сюзан — отново каза Хейл, — Стратмор е убиец! Ти си в опасност!

Но Сюзан сякаш не го чуваше. Хейл и сам съзнаваше, че този подход не може да я убеди: Стратмор никога нямаше да стори нищо лошо на Сюзан и тя го знаеше.

Хейл отчаяно се взря в тъмнината; питаше се къде ли се е скрил Стратмор. Не се бе обаждал от няколко минути, а това допълнително изнервяше Хейл. Той усещаше, че времето му изтича. Охраната всеки момент щеше да се появи.

Във внезапен изблик на сила, Хейл обхвана Сюзан с две ръце през кръста и я задърпа нагоре по стълбата. Но тя заби крака в първото стъпало и се заоттласква. Беше безсмислено, разбира се, и той с лекота преодоля съпротивата й.

Хейл внимателно се заизкачва заднешком, като влачеше Сюзан. Ако я буташе, щеше да му е по-лесно, но площадката горе бе осветена от монитора на Стратмор и ако Сюзан се качеше първа, Стратмор щеше да го види на фона на светлото сияние и това би му позволило да стреля в гърба му. Като дърпаше Сюзан, Хейл през цялото време разполагаше с човешки щит между себе си и нивото на „Крипто“.

На около една трета от пътя нагоре долови някакво движение в основата на стълбата. „Стратмор предприема нещо!“

— Недей! — изсъска той. — Ще я убиеш!

Хейл изчака. Отговори му тишина. Вслуша се внимателно. Нищо… Под стълбата не помръдваше нищо. Нима си внушаваше? Това беше без значение, защото Стратмор никога не би рискувал живота на Сюзан с изстрел оттам.

Хейл поднови изкачването си и в този момент стана нещо напълно неочаквано. Откъм площадката зад него се разнесе някакво тупване. Хейл замръзна. Нима Стратмор се бе промъкнал горе? Инстинктът му казваше, че Стратмор е долу. Но ето… пак… на горната площадка някой направи крачка! Обхванат от паника, Хейл осъзна грешката си. „Стратмор е на площадката над мен! И може да ме застреля!“ Изпълнен с отчаяние, той се обърна така, че Сюзан да е откъм площадката, и започна да слиза. Когато стигна последното стъпало, погледна нагоре и извика:

— Назад, шефе! Назад или ще й счупя…

Нещо изсвистя и дръжката на беретата се заби в черепа му.

Сюзан се освободи от внезапно омекналия Хейл и объркано се обърна. Стратмор я хвана, дръпна я и взе на ръце треперещото й тяло.

— Шшш… — прошепна той. — Спокойно… Аз съм… Всичко е наред.

Сюзан трепереше неудържимо.

— Ше… фе… — Беше съвсем объркана. — Мислех… мислех, че си горе. Чух…

— Спокойно — каза той. — Чула си ме да хвърлям мокасините си на площадката.

В следващия момент Сюзан установи, че може едновременно да плаче и да се смее. Началникът й току-що бе спасил живота й. Почувства облекчение. Все пак примесено с чувство на вина, защото… охраната идваше. Тя глупаво се бе оставила Хейл да я плени и той я бе използвал срещу Стратмор. Сюзан разбираше, че Стратмор бе платил огромна цена, за да я спаси.

— Съжалявам — прошепна тя.

— За какво?

— Че плановете ти за „Цифрова крепост“ се провалиха.

— Няма такова нещо.

— Но… нали охраната… Те ще дойдат всеки момент. Няма да имаме време да…

— Никаква охрана няма да дойде, Сюзан. Разполагаме с цялото време на света.

Сюзан се обърка.

— Но нали се обади?

— Най-старият номер в буквара — засмя се доволно. Стратмор. — Престорих се, че се обаждам.