Дързост

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Два дни след бала сър Джефри Портланд се събуди и откри, че подаграта е сковала едното му стъпало. Той прекара утрото в леглото, с болки и без никакво чувство за хумор. Беше сигурен, че причината за страданието му се крие в премногото забавления на празненството. Обичайният ход на дните му бе спокоен — единствено допустими, според разбиранията му, за джентълмен, който живее далеч от града. Сутрин риболов, после малко повече движения по време на лов за дивеч, ободряващото присъствие на ловджийските кучета през деня и понякога вечерта игра на карти в тесен кръг от приятели — това бяха дейностите, които той намираше за предостатъчни по разнообразие, както необходими, така и уместни.

Но като любящ кръстник и заради Джорджиана, по време на не особено веселия празник, той безстрашно се бе подложил на всичките видове мъчения, неизбежни в такива случаи. Танцува със своята повереница не само защото дългът го изискваше, но и защото му беше приятно; танцува също така с лейди Катрин и с дъщеря й. Освен това проведе малко повече разговори, отколкото бе необходимо, пийна си и дори бе любезен със Силия Монтегю. Накратко казано — изпълни всичките задължения, които изискваше благоприличието и в крайна сметка резултат от тези усилия бяха неудържимите му шумни стенания.

Сър Джефри страдаше от подагра повече от десет години, но в този ден посрещаше всеки пристъп с искрено възмущение, сякаш изпитваше болката за първи път. Според неговата собствена преценка такова оскърбление за самолюбието би трябвало да е привилегия за по-възрастни от него мъже. Така или иначе той не можеше да помръдне крака си до коляното. И след като нареди на прислужника си да му донесе отвара от безстъблена иглика, сър Джефри се остави да се грижат за него до обяд.

Лейди Катрин също бе станала без настроение този ден, но щом чу за болестта на своя стар приятел, моментално се оживи:

— Мъчно ви е за вас, скъпи сър Джефри — пристигна тя в стаята му малко след като научи новината. — Трябва да ми позволите да поръчам на Сали да приготви за вас едно лекарство, което целият Кент боготвори. Никой не може да оспори лечебния ефект на този прах. Той се приготвя от мидени и яйчни черупки и е най-ефикасното възможно средство — не по-малко добро от две унции сапун. Тази смес ще ви излекува веднага щом я глътнете. Не е ли цяло щастие, че доведох тук и Сали? — възкликна тя, оценявайки собствената си съобразителност и позвъни на прислугата.

Смирен, подчинен на състоянието си, сър Джефри нямаше сили да се противопостави на разпорежданията на благородната лейди. Сместа, без съмнение, бе силна, но дали нейното въздействие щеше да бъде благоприятно за болестта оставаше загадка. Все пак той благодари за грижите, а когато тя седна край леглото му, приказките й, ако не друго, то поне отвлякоха вниманието му от ужасните болки в подутия палец.

Нещо повече, разговорът, който тя много скоро подхвана — нейна собствена, педантично префинена версия за вечерта в Пембърли — бе върхът на утешението. С този разговор сър Джефри щеше да изпита отново след двата мъчителни дни познатата, вдъхваща спокойствие чудесна атмосфера.

— Не беше ли отбелязано появяването на Ан на празника от всички с особено внимание? — запита лейди Катрин, преминавайки направо към желаната от нея тема и продължи веднага без да си направи труда да дочака отговор: — Но, да, сигурно никой в Дарбишър не е виждал такава елегантна рокля през този сезон, та дори и много сезони преди сегашния. Вие знаете, сър Джефри, че отдавна ме възхваляват заради моята искреност. Аз наистина не мога да скрия и не мога да лицемеря пред вас, че никога не съм виждала детето си с по-прекрасен цвят на лицето. Той бе така сияен, че всички я възприеха като най-обаятелното създание. Аз се къпех в наслада от възхищението, което тя вдъхваше.

Сър Джефри, галантен, макар и останал без сили, не възрази:

— Наистина. Нито пък нашите съседи са виждали такава вечер в Пембърли, откакто родителите на младия Хенри починаха.

Право да се каже, безметежната младост на сър Джефри за съжаление бе кратка и онова безоблачно щастие, което той изпитваше тогава, свърши щом неговата лейди Арабела си отиде от този свят.

— Не бяха ли щастливи онези дни, лейди Катрин? — продължи той. — Не бяхме ли красиви и изискани? Вие и вашият Луис, аз и моята скъпа Арабела и, разбира се, Фицуилям и Сюзан. А сега — въздъхна той, — ето ни останали само вие и аз, при това аз съм неспособен да се помръдна.

Лейди Катрин остана замислена цяла минута, но тези мили спомени бяха безсилни пред настоящите й намерения — да преследва и заличи някои нередности, които бе забелязала преди две вечери. Това беше тема, близка до сърцето й, тема, по която смяташе собственото си мнение за неоспоримо и ефектът от нейните укори към виновниците — лечебен. Нямаше значение към кого бяха отправени осъдителните й думи.

— А вие, скъпи приятелю, не забелязахте ли какво зрелище представлява най-младата от сестрите Бенет? — запита настоятелно лейди Катрин. — Какво излагане, което приляга само на нейното нископоставено семейство — с всичко това тя имаше предвид Елизабет, тъй като въставаше против факта, че трябва да я нарича Дарси. — Аз съм свидетелка от самото начало колко вулгарна може да бъде винаги появата им, но тази млада жена има скандално поведение. Да парадира, както тя го прави, пред момчето на семейство Мидълтън! Неприлично момиче! Тя е съвсем небрежна. И уверявам ви, скъпи сър Джефри, вие още не сте видели и половината от всичко. Заслужава ли моят племенник да бъде подложен на такава напаст пред близките си?

— Скъпа госпожо, вие не бива да се тревожите за Хенри — беше отговорът на сър Джефри. — Той преди всичко е джентълмен, възпитан в чувство на отговорност. Нека да не забравяме, лейди Катрин, че той е и ваш племенник, и мой кръщелник. Според мен няма съмнение, че той добре знае къде е границата за такива дела и няма да допусне недостойни прояви в дома си. Разбира се, ако някой от семейство Бенет наистина оскърби чувството му за достойнство той незабавно ще се освободи от повечето от тях.

Лейди Катрин, която вече си представяш приятната картина, се въодушеви. Но сър Джефри почти веднага продължи с похвални думи, сред които обаче, като проява на лош вкус, нямаше нито една за дъщеря й.

— Кажете, скъпа лейди Катрин, не можем ли да се утешим — заговори отново безразсъдно джентълменът, — с успехите на нашата Джорджиана? Колко добре изглеждаше тя онази вечер, нали? Каква чудесна, хармонична фигура! Какъв стан и осанка! Тя поне се държи по начин, който не безчести нито нея, нито семейството й. Колко се издигна очите на хората. И не прикова ли към себе си всички погледи?

— Наистина — отговори енергично лейди Катрин, — никой не може да оспори, че тя направи впечатление. Що се отнася до възхищението на всички… тук аз не мога да я похваля. Имаше чифт очи, които моята племенница щеше да направи добре, ако бе оставила да обърнат взор в друга посока.

Горкият сър Джефри, палецът все още го болеше, а смисълът на нейните думи напълно му убягваше, така че той не можеше да направи нищо друго, освен да кимне печално в знак на съгласие. За щастие това облекчи моментално напрежението на лейди Катрин и тя се отправи да инструктира Сали за съотношението на съставките от прехваленото лекарство.