Дързост

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Може да се каже, че хармонията в човешките взаимоотношения е в противоречие с числото три. Компания от двама или четирима е нещо по-различно, тъй като в нея се предполага, че има възможност за равновесие. Но когато се образува триъгълник, несъответствието е направо закон. Между сестри тази максима е неумолима: няма значение дали спорът им е краткотраен или продължителен, техните разногласия си остават бурни. Двете от триъгълника, които имат шанс да с споразумеят, ще тържествуват в своето разделение, докато третата, лишена от подкрепа и изоставена, може само да изтърпява поражението си.

И все пак нашите сестри бяха щастливи, когато забелязаха горите на Пембърли. Наближаваше краят на дългото им пътуване. А видът на царствената каменна къща, която се издигаше на фона на гористите хълмове и перспективата скоро да добият по-щастливо число с присъединяването на Елизабет, наистина ги радваше всичките. Дори Кити спря да говори. Кити за три минути забрави да говори без да спира и без да спомене Франк Мидълтън.

Когато преминаха над потока и наближиха входа, можаха да различат пред него група хора, застанали близо до вратата. Виждаха мистър Дарси, погълнат в разговор с управителя на имението Самюел Мъркин; виждаха Джорджиана и Елизабет, а с тях един снажен млад мъж, когото сестрите не познаваха. Двуколката на Пембърли беше приготвена за път и всеки път, когато мистър Дарси понечваше да се отправи към нея, Мъркин го увличаше още повече в разговора. Когато файтонът на Пелам се приближи, всички те обърнаха глави към него.

— Пристигнахте толкова бързо — възкликна Елизабет, след като размениха помежду си най-топли приветствия. — Кръстникът на мистър Дарси е болен, затова сега двамата с Джорджиана се приготвят да го навестят. Ако бяхте пристигнали половин час по-късно, щяхте да ги изпуснете.

— Нямаше да има и половин час, ние трябваше да сме заминали преди двайсет минути, ако Мъркин не ни беше задържал с приказките си.

— Тогава още повече заслужава да бъде похвален — каза Елизабет шеговито. — Но заради неговата загриженост вие ще трябва да потърпите до вечерта преди да се видите с моите сестри.

— Съвсем правилно — съгласи се той с поклон към сестрите и побърза да се качи в двуколката. — Виж, Мъркин, направи каквото е по силите ти. Но най-лошото в цялата тази работа, Лий-Купър — обърна се Дарси този път към младия мъж, — е, че ние двамата с вас все още не сме разменили мисли какво да правим с Южната алея. Разговорът ни беше заплануван за тази сутрин. Няма значение. Продължете, както смятате за необходимо, и ще обсъдим нещата след моето завръщане.

— С най-голямо удоволствие — отговори младият мъж. — Решил съм да посветя следобеда на новата цветна градина с лехи на фигури и на насажденията и алеите около нея. Мис Дарси — обърна се той към младата дама и се поклони — бе така любезна да оцени като добър плана, който й описах вчера сутринта.

— Повярвайте ми, братко — каза мис Дарси, а страните й поруменяха на мига, — виждането на мистър Лий-Купър за Пембърли е вдъхновяващо. Мисля, че никой не може да оспори блестящата му идея — Джорджиана погледна към Купър, — а само да го поздрави за уменията в професията.

Един добър наблюдател, виждайки тази размяна на погледи, би се замислил дали мис Дарси не влага някакво особено значение в последните си думи. Но младите сестри Бенет не обърнаха внимание, а Елизабет бе прекалено ангажирана със съпруга си. Що се отнася до мистър Лий-Купър, той само се усмихна широко и помогна на младата лейди да се качи в кабриолета. Така, след прощаването и след пожеланията сър Джефри да оздравява по-бързо, кабриолетът потегли, набра скорост и заминаването на брата и сестрата Дарси накара останалите да съжаляват, че няма да бъдат заедно.

Мисис Дарси поведе без да се бави гостите към къщата, а двете й по-малки сестри се въртяха край нея и не спираха да приказват докато влязат, когато Мери изостана, а Кити продължи да отправя настойчивите си молби към Елизабет, за да й каже честно какво мисли за нейното ново боне. Мери вървеше бавно след тях, тъй като бе дотолкова възвишена, че точно сега намери за необходимо да се спре пред всеки един от портретите, окачени в дългия коридор и да му отдели внимание.

Скоро след това мистър Лий-Купър помоли да го извинят, защото трябва да се заеме с останалата си сутрешна работа и сестрите Бенет останаха в тесен семеен кръг. Елизабет ги настани удобно в стаите им и се отправи към гостната да ги чака.

Джейн първа отново се присъедини към нея. И двете нямаха търпение да си поговорят насаме за писмата на майка им и затова започнаха без заобикалки.

— Не мога, скъпа Лизи — започна Джейн, — както и да се опитвам, не мога да изхвърля от съзнанието си страха, че посещението на майка ни още тази седмица ще ни донесе и друга новина, освен онази, която споменава. В писмото си тя казва малко. Но все пак ти не си ли също обезпокоена?

— Дълбоко обезпокоена — съгласи се сестра й, макар и с лека усмивка. — И безпокойството ми расте, защото писмото не съдържа видимо никакви оплаквания. Признай си, получавала ли си преди вести от майка ни, в които да са пренебрегнати изцяло оплакванията й било от нейните нерви, било от последните двусмислени шеги на баща ни? Аз намирах нейните пристъпи за нещо поносимо, даже в реда на нещата. Сега точно тяхната липса ме смущава.

— Ах, Лизи, зная, че ще обърнеш всичко отново на смях — каза Джейн. — Но може би този път е твърде рано да се смееш. Имам да ти казвам още нещо и от него може да секне дори твоето желание да се забавляваш.

— О, скъпа Джейн — възкликна Елизабет, — значи напоследък сме били твърде дълго разделени, щом като ме разбираш така погрешно. Не бива да ме смяташ за безчувствена към живота на нашето семейство. Но ти, мила сестро, сигурно би ни позволила малко да се позабавляваме сред тези наши роднини, за да не би да ни опустошат напълно, толкова са много. Знаеш моите чувства към тях, но моля те, не искай от мен да се въздържам от забавленията, които ми осигуряват техните чудати постъпки.

Джейн се усмихна, но трябваше да предаде на сестра си писмото, което бе получила от Лидия предишния ден. Елизабет, след като го прочете внимателно, бе вбесена не толкова от съдържанието, колкото от радостния му тон.

— Непоносимо момиче — извика тя, — как може да се радва наистина! Тя ни най-малко не се е променила за добро! Но какво ли можем да очакваме в компанията на нейния прескъп Уикъм? Нямала търпение да се събере със семейството си! Да не би да е забравила какво се случи между нас? И да говори за скъпия Пембърли с такава фамилиарност! Скъпият Пембърли, наистина!

— Писмото те разочарова страшно, зная, че е така — съгласи се Джейн. — Но, умолявам те, не се разстройвай. Лидия и нейният съпруг ще дойдат у нас в Пелам Хол и на нашия зет Дарси няма да му се наложи дълго да търпи присъствието на Уикъм, освен само един следобед. Мистър Бингли и аз вече се разпоредихме да имат различни развлечения. Най-лошото, което можеш да очакваш, е Лидия сама да реши да придружи майка и татко при гостуването им в Пембърли.

— Всичко това звучи сякаш е нещо съвсем просто и обичайно, мила Джейн! Припомни си, че става дума за Пембърли. Човек би си помислил, че ти, която си била толкова чест и желан гост тук, познаваш Пембърли по-малко, отколкото Лидия, която никога не го е и виждала. Джейн, Джейн, ти си прекалено добра. Аз самата ще имам нужда от цялата твоя уравновесеност през предстоящите дни.

Елизабет не можеше за дълго да забрави собственото си обкръжение и особено своето неулегнало познанство със сър Джефри Портланд. Той се държа вежливо по време на бала, но резервирано. И макар и да се опитваше, тя не можеше да прецени дали неговото сурово държание бе просто особеност на характера му или означаваше истинско неодобрение. Дарси възнамеряваше при посещението си в Денби парк да покани възрастния джентълмен да гостува в Пембърли, веднага щом здравето му позволява. Допреди миг Елизабет гледаше на предстоящото идване на сър Джефри с известни опасения. Колко по-страшни бяха станали те сега, когато причините за тях се увеличаваха. Какво щеше да мисли той за претенциите на майка й, за чудатостите на баща й? Как би могъл да ги проумее? Освен това Елизабет трябваше да очаква тази перспектива да се усложни от възможното пристигане на Лидия! Не можеше да има по-лошо стечение на обстоятелствата

— Не ще и дума, че ти можеш да разчиташ изцяло на помощта ми — каза Джейн малко колебливо. — Но чакай малко, Лизи. Още не сме си казали всичко. И един друг проблем виси над нашите глави, за него аз трябва да помоля за твоята помощ. Доведох днес Мери и Кити не без умисъл. Те все още са толкова невъзпитани, така лесно се объркват, толкова са небрежни. Жалко ще бъде, ако последват примера на Лидия. Но по душа съвсем не са разпуснати. Не е твърде късно да бъдат превъзпитани, макар и да си признавам, че тази задача не е по силите ми, което не може да се каже за твоите способности: ако някой е в състояние да им помогне, то това си ти, Лизи, ако се заемеш, разбира се.

— Оценката ти за моите способности е прекомерно висока — отговори Елизабет. — За такова ласкателство предполагам, че трябва да ти благодаря, макар и задачата, с която ме натоварваш, да е неблагодарна. Разбира се, ти си напълно права. Кити и Мери трябва да бъдат усмирени, а твоята доброта ти пречи да се справиш с тази задача. Джейн, никога преди не ми се е искало да бъдеш малко по-сурова. Сега си признавам чистосърдечно, че бих се радвала да е така.

Точно в този миг вратата се отвори с трясък и в стаята връхлетяха самите причинителки на разговора. Кити бе въодушевена до възбог, решила, че нейната спалня е по-голяма от тази на Мери и заради това е с по-хубав изглед към парка. Мери, без да се трогне от казаното, настояваше, че точно нейната спалня е по-просторна и нейният изглед към горите е благоприятен за философски разсъждения, каквито обаче тя едва ли би могла да очаква от Кити, поради невежеството й.

Джейн и Лизи се спогледаха. Тяхната задача наистина щеше да бъде непосилна.