Дързост

ВТОРА ГЛАВА

Господарят на Пембърли току-що се бе върнал от делови разговори в Лондон и бе довел със себе си един млад архитект. Пембърли, разхубавен с годините от усърдните грижи за поддържането му, все пак имаше нужда от опитна ръка и Дарси дълго бе търсил някой изключителен майстор, който да оцени неговите достойнства и едновременно с това да устои на изкушението да ги усъвършенства като ги промени. Убеди се, че такъв човек е Джеймс Лий-Купър. Макар и да нямаше още трийсет години, младият мъж си бе спечелил име в няколко влиятелни домове. И Дарси, който се възхищаваше през последните години на уменията му, бе доволен, че най-после можа да си осигури неговите услуги.

След като настани гостенина удобно в къщата, той се върна към домашните си дела. Бе заминал за търговския и финансов център на Лондон, Ситито, сигурен, че приготовленията за бала на Джорджиана са в чудесни ръце и каквито и затруднения да възникнат, неговата скъпа Лизи е в Пембърли и ще ги преодолее.

Изключително добрият начин, по който тя се бе адаптирала към своите нови задължения на стопанка на имението, му бе доставил огромно удоволствие. Нейната интелигентност, бързината на ума, умението й да се шегува, които още от самото начало спечелиха чувствата му, бяха все същите, непроменени както винаги, само че вече много по-ярки, благодарение на чувството за достойнство, придобито от високото й положение. Бе я обикнал, а сега в Пембърли можеше и да се наслаждава на нейната ведрост.

Елизабет, от своя страна, посрещаше мъжа си винаги с въодушевление и с цялата дълбочина на истински любящото си сърце. През техния кратък съвместен живот той бе станал за нея всичко, което тя се бе надявала да има. Сега се замисляше за своите първи наблюдения и първи познания за него. Дали се стараеше да внуши страх или искаше да подчертае гордостта си? Никога! Той несъмнено бе най-внимателният, най-щедрият и най-милият от всички мъже. Никой човек, който притежава здрав разум, не би могъл да не го разбере.

— Е, мисис Дарси — обърна се към нея обектът на тези нежни, прочувствени мисли още с пристигането си, — готови ли сме напълно за празненството довечера?

— Напълно, благодарение на теб — отговори тя. — Мисис Ленгам отиде да си почине, заболяха я зъбите; желетата още не са се стегнали; а Артър донесе вестта, че музикантите са се забавили в Итън. Така че всичко се нарежда точно според предвижданията на човек, който е достатъчно неразумен, за да устройва бал.

— А сестра ми? Как възприема тя нещата?

— Доста добре. Готова е и, уверявам те, ще приеме охотно всичко, което може да се случи тази вечер. Кой знае — погледът на Елизабет бе замислен, — какво ще стане, ако някой предизвика възхищението на красивите й очи?

Дарси не можа да сдържи усмивката си, припомняйки си какво точно прикова вниманието му към Елизабет, но само запита:

— Хубави ли са очите на Джорджиана? Наистина не съм забелязал.

— Така е — отговори тя игриво, — защото си неин брат, а не ухажор. Мисля, че съм наистина щастлива, задето имам само сестри. Онова, което можеше да изглежда като недъг за баща ми, бе, разбира се, храна за нашето женско самолюбие. Ако ти беше мой брат, със сигурност щеше да бъдеш сляп за всеки мой чар.

— Вероятно си права, Лизи — усмихна се той, — но за мен онова, което наистина се разкри пред погледа ми, е промяната в поведението, дори във външния вид на тази млада лейди, откакто може да се възползва от твоята компания. Доброто самочувствие на сестра ми не е нещо ново за мен, но когато я погледна сега, съзирам и нещо друго — тя вече разсъждава разумно, няма го предишното й леконравие. Благодарение на твоите чудесни наставления, тя се превръща в образец за своя пол.

Двамата влюбени продължиха в този дух разговора си за Джорджиана, като изразяваха многократно задоволството си от доброто й поведение. Не беше ли тя започнала да учи по-усърдно, да обръща повече внимание на ръкоделията и пианото? Дарси бе доволен да види не само благоприятната промяна в сестра си, но и влиянието на Елизабет. Той чувстваше нейната ръка във всяко усърдие, във всяко подобрение и щастието му нямаше граници. Но както всеки влюбен мъж, ненаситил се на радостите на семейното блаженство, от него едва ли можеше да се очаква да прави най-верните съждения. И ето че Фицуилям Дарси не правеше изключение.

За мисис Дарси новият живот в Пембърли имаше своите трудности. След омъжването си Елизабет Бенет, една красива, интелигентна, но без каквато и да е зестра млада лейди, се бе видяла доста неочаквано господарка на имение и притежателка на неимоверно богатство. Внезапното придобиване на титла и положение, събитие толкова щастливо, колкото такова обстоятелство може да бъде, щяха да донесат на всяка чувствителна млада лейди поредица от рискове. Накратко казано, Елизабет трябваше да се научи да носи товара на неимоверно голямото състояние и на щастието си.

Баща й бе притежател на голям имот в Хардфордшър, но в обкръжението на Дарси бяха все хора от далеч по-знатно потекло, отколкото нейното. Те представляваха върховете, каймака на английската аристокрация, а нейното единствено право в света на титулуваните беше безграничното уважение на Дарси.

Елизабет бе достатъчно проницателна, за да разбере от самото начало на семейния им живот, че всички в Пембърли знаят за скромното й потекло. И веднага забеляза надменно повдигнатите вежди и скритите усмивки на кочияшите, на иконома, на домашните прислужнички и на останалата прислуга — всичките привикнали да получават нареждания от дами, много по-високопоставените от дъщерята на един обикновен селски джентълмен.

Съседите, от своя страна, Елизабет знаеше това, бяха очаквали с още по-голямо нетърпение нейното пристигане. Тя беше идеална храна за клюки, ако такива бяха липсвали сред местната аристокрация. Знаеше и още нещо, че има такива, които очакваха с удоволствие всяко нейно погрешно действие или неподходящ жест. Елизабет не беше от онези, които обръщат внимание на хорските приказки и бе решена да не им дава повод за клюки, но все пак не можеше да не се тревожи.

Лелята на Дарси, лейди Катрин де Бърг, бе откровено груба и дъщеря й Ан де Бърг следваше предано нейния пример. Що де отнася до останалите от обкръжението им, тяхната синя кръв бе разтърсена от унижение, че семейството е принудено да приеме човек, оженил се просто така от любов и изразиха своята неприязън особено остро. Елизабет често се сблъскваше с тяхната студенина, дори с искрената им омраза.

Нейният по природа висок дух я предразполагаше да търси утешение, като се надсмива на положението си и на глупостта на някои от съседите. Но старанията й да облекчи товара си не винаги бяха успешни. Когато се усамотяваше във великолепните си покои, тя не можеше да сдържи сълзите си. Нейната привързаност към Хардфордшър, към приятелите й и към семейството й там, беше силна; и докато в миналото странностите на баща й, сприхавият характер и посредствеността на майка й я тревожеха и дори отблъскваха, сега тя си припомняше само нежните им ласки. Дори спомените за бурните взаимоотношения със сестрите й за нея бяха свидни. Онова, което някога изглеждаше прекомерна фриволност, сега би определила единствено като простими прищевки на младостта. Защото беше далече, Лонгборн бе привлекателен за нея.

Елизабет прикриваше добре болката си. Бе решена Дарси никога да не види сълзите й, решена бе да си пробие път в неговото обкръжение от роднини и приятели, дори в цялото графство. А ако сълзите й, ще им дава воля само когато остана сама.