Дързост

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

През следващите седмици Джорджиана, която бе окуражена от успеха си със сър Джефри, събра сили и започна да се държи както подобава на една млада и доволна от себе си дама. Унинието все още не я напускаше, но с всеки изминал ден тя се замисляше все повече не за онова, което не бе наред, а за късмета, който имаше. Разсъждаваше за живота си и осмисляше времето си, като се захващаше с полезни занимания. Към книгите тя имаше влечение още от детските си години, сега със същото усърдие се зае да разучава музикални пиеси, да усъвършенства везмото си, да рисува портрета на Елизабет — накратко казано да прави от себе си една изрядна, завършена млада лейди, която дори нейният брат наблюдаваше с объркване. Докато Елизабет намираше само удоволствие в промяната на зълва си:

— Радвам се да видя у теб, Джорджиана — каза тя една сутрин по време на разходката им, — появата на силен дух. Сърцето ти сега може и да не е радостно, но бъди уверена, че ако продължаваш така, с времето и то ще оправи. Ние всички сме много наивни създания и ти ще се учудиш колко незаменими можем да бъдем, ако се заловим сериозно да променяме сами себе си.

— Понякога се надявам, че и аз мога да имам полза от това — въздъхна Джорджиана, — но засега само ти, скъпа Елизабет, знаеш, че почти съм се предала на унинието. Още не мога изцяло да си излекувам душата. Все пак, колкото и да съм лекомислена, недей да си мислиш, че не поправям грешките си. Сега с увереност мога да преценя кого трябва… и кого не би трябвало да ценя. За това дължа благодарности на храбрия капитан, макар урокът да бе от най-жестоките.

Елизабет наблюдаваше със задоволство нейната решимост и се усмихваше вътрешно на щастливите видения от бъдещето никога повече през живота си мис Джорджиана Дарси да не бъде мамена от някой мъж или жена.

— Мисля, че достатъчно се занимавахме с моите страдания — отбеляза скоро Джорджиана. — Моят брат ми съобщи най-радостната новина — самият сър Джефри Портланд се е застъпил за лейтенант Уикъм. Не зная как го е постигнал… ти знаеш, че влиянието на моя кръстник и огромно, но направо не е за вярване, че в края още на тази седмица лейтенантът ще бъде освободен от затвора и ще се отправи към Антигуа, като работник от захарните плантации на сър Джефри. Не е ли превъзходно?

Елизабет наистина бе научила рано тази сутрин за освобождаването на лейтенанта, след което даде воля на радостта си и дълго време се чуди кое е накарало многоуважаемия джентълмен да постъпи по този начин. Тя не бе и предполагала, че сър Джефри може да положи усилия, да упражни влиянието си в полза на онези, към които не изпитва уважение.

— Чудесна намеса — съгласи се тя — и най-навременно разрешение за нашето семейство. Лидия и майка ми днес отпътуваха за Лондон, за да пожелаят на лейтенанта добър път и успех; сестра ми възнамерява да го последва при първата най-скорошна възможност. Аз съм безкрайно благодарна на сър Джефри за усилията, които той положи за нашето семейство, макар да признавам, че неговата доброта към нас ме стъписа. Не мога да не се замисля дали в така щастливия обрат на нещата не е замесена ръката на моята сестра Джорджиана?

Джорджиана пламна от притеснение и отхвърли енергично предположенията на снаха си, след което разговорът им се насочи към други въпроси.

Едва по-късно, когато остана сама в стаята си, Джорджиана си припомни целия им разговор с Елизабет и изпита задоволство. В тези няколко дни, след като убеди сър Джефри да им окаже помощ, младата лейди бе подложена на изкушението да разкрие пред снаха си старанията на многоуважаемия джентълмен в тяхна полза, но все се въздържаше от страх да не би големите надежди на Елизабет да й причинят още повече терзания, ако неговите усилия не се увенчаят с успех. Сега, когато Уикъм бе свободен, тя реши да не споменава нищо за своето участие. Предпочиташе да носи радостта в сърцето си, без да я споделя с никого, знаейки, че е направила добро на хората, които обича.

Още от детските години на Джорджиана, у нея се бе проявила естествената наклонност, с времето подсилена от книгите, да обича хората и да им помага. За нещастие условията, при които тя израстна — без приятели на нейната възраст, обкръжена от всякакви удобства — не дадоха възможност на това нейно качество да се развие. Така нейното великодушие бе сведено и обуздано до изпълняването на скъпоплатени капризи, а не до обикновено човешко състрадание и помощ. Сега, за пръв път в живота си, тя бе оказала истинска, при това значителна помощ на друго човешко същество — на своята снаха Елизабет, която обичаше безрезервно. Нямаше значение, че нейното човеколюбив доби израз по вина на непоправимия Уикъм, основното бе, че съдбата на Елизабет стана по-добра. А удовлетворението, изпълнило горещото сърце на Джорджиана, нямаше край.

Човек би си помислил, че такъв зашеметяващ успех може да възвърне отново куража на нашата героиня. Но имаше един млад мъж, взаимоотношенията с когото най-много й напомняха колко далеч е тя още от истинското съвършенство — Джеймс Лий-Купър. Откакто се върна в Пембърли Джорджиана го бе виждала само веднъж. Срещата с архитекта бе кратка, а държанието му, независимо от нейните явни усилия, остана хладно. Докато преди се стараеше ревностно да подхване с нея разговор, сега само се поклони и се ограничи с няколко думи за работата си. Тя очакваше точно такова държание, тъй като сама бе предизвикала отчуждението помежду им. Знаеше го много добре, но действителността — хладното кимане за поздрав, докато преди време двамата се гледаха открито и леко в очите; безразличното „Приятен ден, мис Дарси“, докато преди той очакваше компанията й за дълги разходки, — всичко това й причиняваше повече болка, отколкото можеше да предполага до скоро.

Една сутрин, когато Джорджиана се разхождаше сама в парка, размишлявайки за влошените им отношения, които бяха вече единствената й тревога, тя забеляза стройната фигура на мистър Лий-Купър. Архитектът привършваше разговора си с управителя Мъркин. Тя наблюдава известно време младия мъж отстрани и видя оживеното му изражение. Но веднага, щом събеседникът му тръгна да върши своите задължения, тя забеляза как клюмна главата на Лий-Купър и лицето му стана печално. Често го бе виждала надменен, в последно време — мълчалив, но никога — изпаднал в меланхолия. Изведнъж реши да отиде при него. Затича се надолу по хълма, право към самотната фигура.

— Мистър Лий-Купър — започна тя веднага, — не мога, не, няма да понеса тази хладна учтивост помежду ни. Мисля, че винаги сме били приятели. Аз ви обидих в Лондон, зная, затова сега ви моля да ми простите. Заклевам ви, нека да не оставаме скарани завинаги, заради случилото се в миналото. Хайде, не можете ли да ми простите?

Лий-Купър се стъписа от появата и от подхода й, а удивлението му от думите й бе не по-малко. Не знаеше къде да дене погледа си, но когато очите му срещнаха нейните, изведнъж гневът му, (а той наистина бе голям), се стопи — и от откритото й обръщение, и от искрената молба, която се четеше в очите й.

— Скъпа моя мис Дарси — успя да изрече той, но обзелото го вълнение, от което дори лицето му промени цвета си, не му позволи да продължи.

Джорджиана видя смущението на младия мъж и побърза да му помогне:

— Тогава значи всичко е уредено — каза тя развълнувано, — Ние сме отново приятели. Хайде сега да си поприказваме както някога. Вие, мистър Лий-Купър, избирате за какво да говорите, дали за потока там, дали за мрамора в Дарбишър или за поезията на вашия приятел мистър Хю Джонс. А аз ви давам дума, че ще ви слушам без да ви прекъсвам. Вижте колко е красив Пембърли тази сутрин. Дали е от невероятно омайващата пролет или по-скоро в резултат на вашата работа, която предизвиква моето възхищение?

Този път той й отговори охотно, възвърнал си дар словото, което му се удаваше особено добре:

— Предполагам по малко и от двете, мис Дарси. Приносът на моите умения е много малък, тъй като вашите очи са пленени от бистрата река, от поляните, от кестените на хълма в далечината. Моята заслуга за вашето удовлетворение от гледката бе да дам воля на поезията, изваяна от самата природа. Прекалено дълго природните красоти на тази земя са оставали неразкрити, поради неумението на човека да ги покаже. Аз успях да ги разбуля, когато вие отпътувахте за известно време от Пембърли и смея да кажа, че се справих не зле.

Отново, както някога, той й предложи ръката си, която тя сега прие с удоволствие, радостна, че се връща разбирателството помежду им. Те се разхождаха заедно из големите градини, той разказваше за работата си, тя бе погълната от думите му, пленена от гледката; за първи път след завръщането си в Пембърли, можеше да се възхити на промените, които той бе направил и които до този момент тя в унинието си не бе забелязала.

— Прекрасни изгледи, наистина — каза най-накрая Джорджиана. — Да ви призная, съвсем не бях предполагала, че алеите, които си спомням от моето детство, могат да бъдат така приказно преобразени, дори и от толкова надарен човек като вас. Както ми показахте, представата ми е била погрешна. Природата наистина може да се подчинява на волята на човека, дори може да процъфтява под неговите ръце, но колко по-приятно е когато изпъква собствената й красота, без намесата на човека! Уви, аз допуснах грешки за толкова много неща. Но, мистър Лий-Купър, вече не съм същата, откакто се върнах от Лондон, не съм онази, която оставихте тук, мисля си, че разбирам по-добре нещата. Осъзнах, че хората, които се ръководят от модата, понякога изглеждат много добре, но тяхната маниерност може само да притеснява останалите. Колко съм благодарна, че съм отново в моя край, у дома, където онова, което привлича погледа, е естествената хубост на природата, напълно освободена от всякакви модни закони. И наистина си мисля, че сега, когато тази сутрин пред очите ми се разстилат прекрасни гледки, само подчертани от вашата ръка, съм за първи път наистина щастлива от много седмици насам. Благодаря ви от сърце.

Тя погледна с ясни, открити очи младия мъж и той отново за миг-два не можа да продума. Толкова много промени му се събраха само за едно утро: тежко му беше на душата — тя облекчи мъката му; беше гневен — тя подобри настроението му; той й показа работата си — тя я одобри; нейната изключителна красота и приветливост я правеха несравнима с останалите представителки на женския пол. Да става каквото ще, той трябваше да говори:

— Мис Дарси, вече не е по силите ми да мълча. Познавам ви като създание, което притежава всичките добродетели и вярвам, че вашата гордост ще превъзмогне различията помежду ни, които, в крайна сметка, не са от значение. Вярно е, че вашето и моето положение в обществото са различни… но какво от това? Аз съм прям човек… някои биха казали дори прекалено прям… и сега трябва да ви кажа нещо. Мис Дарси, вие знаете, че аз отдавна ви се възхищавам. Отговорете ми най-искрено… ще приемете ли моята любов?

Джорджиана бе съвсем объркана. Той, толкова безкомпромисният млад архитект, мъжът, който толкова малко се интересуваше дали е любезна речта му, доскоро готов да я обиди или да я раздразни, сега стоеше пред нея и й предлагаше най-нежната си обич! Как би могла тя да подозира подобно нещо… как би й дошло изобщо наум… толкова невероятно предложение? Неговото поведение не бе дало никакъв знак на Джорджиана, неговото държание с нищо не бе я предупредило. Да таи толкова силни чувства, независимо от разликата в социалното им положение! Наистина, всичко бе неочаквано за нея.

И как безкрайно бе нейното изумление от самата себе си, когато неговата решимост се пренесе и в нея — усети такъв невероятен изблик на радост, какъвто никога преди не бе и сънувала и какъвто той едва ли бе очаквал в отговор на своята молба. Преди да осъзнае Джорджиана прие с цялото си възторжено любящо сърце неговата обич.