Дързост

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Какъв по-приятен разговор можеше да има сега за двете същества, разкрили един на друг любовта си? Нашите щастливи познайници вървяха из парка, забравили за времето, без за миг да изпаднат в неразбирателство или да замълчат за секунда, тъй като имаха да си казват много неща. Той най-после имаше възможност да изрази чувствата си, скривани от много месеци насам… чувства, за които се опасявал как ще бъдат приети… които потискал в себе си; докато тя се учудваше, че този най-добър и най-забележителен мъж е бил пред очите й толкова дълго време и тя не го е познавала. Такова удоволствие носеше на двамата обяснението и осъзнаването на чувствата им, че те ги повтаряха отново и отново и не забелязаха кога стана обяд.

— Мисля, че ви обикнах още от самото начало — твърдеше той. — Макар моето държание да не разкриваше чувствата ми, те се усилваха. Страхувах се, че колкото повече се влюбвам във вас, толкова повече ми бе необходимо да го крия. Вие привлякохте погледа ми още в първия момент, когато ви видях на бала в Пембърли, онази първа вечер, толкова отдавна. И как би могло да бъде иначе? Вие бяхте самата прелест, обкръжена от почитатели, че аз… въпреки че вашият брат ме представи… на следващата сутрин вие изобщо не си спомняхте за мене.

— Какво внимателно създание бях — отговори тя и страните й се покриха с руменина при този спомен. — Толкова надменна, така безочлива, твърдейки, че не ви познавам, когато просто не можех да си спомня за срещата ни… и то за вас. Чудя се само как още тогава не изпитахте към мене антипатия.

— Безочлива — не мога да кажа! Вашата разсеяност само ме привлече още повече. Вие бяхте пленителна, така потопена във възпоминания за триумфа си от вечерния бал, че… „… по устните ти все още трептеше усмивка, в която се четеше въпрос…“, според стиха на Лорд Байрон.

Джорджиана бе за миг сепната от спомена за неотдавнашната си грешка, но не я подмина, решена между тях да не остава нищо неизяснено:

— Уви — въздъхна тя. — Негово благородие за жалост ме подведе и можеше много лесно да ме отведе и по-далеч, с помощта на един безпринципен господин. Мистър Лий-Купър, макар че аз нямам голямо желание да си припомням болезнените спомени, трябва да ви кажа нещо за вашата геройска постъпка в моя защита в Лондон. Не — възпротиви се тя, когато той понечи да я спре, — ще довърша думите си. Моят брат ми каза за усилията, които вие и вашият приятел мистър Джонс сте положили за мен и, в крайна сметка за моята снаха Елизабет. Едва след това започнах да оценявам вашите достойнства, които могат да засенчат повечето, може би всички други мъже, макар за собствено утешение за мен би било по-добре да кажа, че не е така. Но не мислете, че моята любов към вас почива на едната благодарност, сега мога да призная, че тя постепенно растеше — Джорджиана се усмихна, — започна от нашия първи спор. Както и да е, вашите действия по време на онази вечер са били такива, че аз нито мога да ви се отплатя, нито мога да престана да им се възхищавам.

— Наградата за мен ще бъде никога повече да не говорите за това. Но — промени бързо той тона си, — на мен сякаш ми е писано, мис Дарси, да си остана за вас все мистър Лий-Купър? Мила моя Джорджиана, не можеш ли да ме наричаш Джеймс?

— Мисля, че мога да опитам — засмя се тя, като за първи път не се смути от руменината, избила по лицето й, — след като моето име звучи в твоите уста толкова мило, скъпи Джеймс. Да, както виждаш, мога. Има ли някъде по-щастливи създания от нас двамата?

— Не мисля — каза той след миг-два мълчание. — Но красивите приказки не са за мен, Джорджиана. Знай само, че те обичам и нищо не може да се окаже преграда за моята преданост. Но, обично мое момиче, така се увлякох да ти разкривам чувствата си, че може би твърде егоистично не ти дадох време да обмислиш всичко, което произтича от нашите различни социални положения. Твоето великодушие не ти позволява да споменеш за това, но истината е, че различието между нашите две семейства не може да бъде пренебрегнато. Ако ти смяташ, че е така, не допускай грешките на други хора. Сигурна ли си… скъпа Джорджиана, сигурна ли си, че си направила верния си избор?

Лий-Купър я погледна в очите изпитателно, втренчено — човек би си помислил, че все още се съмнява в отговора.

Но тя не се отметна, след като бе отговорила сутринта няколко пъти на този въпрос:

— Какво е потеклото за любовта? — развълнувано отговори тя. — Никакво положение в обществото, колкото и знатно да е то, не може да ни даде такова идеално разбирателство, каквото ние двамата имаме. Скъпи Джеймс, двамата заедно с теб ще сме най-щастливите от всички други… останалата част от света не е от значение.

— Чудесно видение — засмя се той, — но само почакай, Джорджиана, докато онази незначителна „останала част от света“ започне да се меси в живота ни, както става и то по начин, който ти не можеш да знаеш. Тогава се страхувам, ти ще откриеш, че останалите никак не са за пренебрегване.

— Колко малко ме познаваш все пак, мили мой. На нашето семейство не е присъщо да се ръководи от мнението на съседите. Нека другите да приказват, каквото искат, ти и аз ще сме щастливи и край по този въпрос. Страхувам се единствено моят брат да не се възпротиви, тъй като той е горд, ти знаеш… и някак си много привързан към мен. Но — нейните романтични видения отново се понесоха нагоре, — аз ще сметна, че нашата любов е била незначителна, ако не мога да се преборя за нея. Колкото и да е резервиран моят брат, все пак бъди уверен, аз ще измоля неговото съгласие, най-късно до края на тази седмица.

Джорджиана се подготви с безкрайна жар да сломи каквато и да е съпротива от страна на брат си, за да защити своята любов. Нека да говори за прибързани чувства, нека да се гневи на различията в потеклото на двамата, нека да говори каквото прецени за един брак без родство, без съгласие — тя ще остава непреклонна в молбата си да се омъжи за своя любим. Джеймс Лий-Купър може и да е без никакви връзки, но неговото вярно сърце и изтънчен разум са неоспорими. Дарси щеше най-накрая да разбере неговата цена, както тя я разбра.

Представете си, обаче, изумлението на нашата млада лейди, готова на сблъсък с брат си, взела твърдо решение да отстоява любовта си, когато той, след като се окопити от учудването си, приветства чувствата на двамата млади с най-искрено удоволствие.

— Как мога да не се радвам — каза той, — след като дължа цялото си щастие на човек, когото при първата ни среща не приех заради незнатното потекло?… Говоря, разбира се, за моята скъпа Елизабет… мога ли в такъв случай да откажа на тебе същото щастие? Не, наистина — въздъхна той, — каквото и да кажа, за да те разубедя от намерението ти, то няма да е достатъчно силно, ти прекалено много напомняш нашата скъпа леля Катрин. Но аз съм безкрайно изненадан, скъпа сестро — продължи Дарси сериозно. — Джеймс Лий-Купър е изряден мъж, неговият талант никога не е бил подлаган на съмнение, нито от мен, нито от когото и да било в Англия… Но ти, Джорджиана, според мен не му оказа особено внимание, а по-скоро прояви неуважение. Прави каквото решиш, скъпа сестричке, но не се омъжвай за човек, когото не обичаш. Джорджиана, обичаш ли го?

Със сълзи на очи сестра му заяви най-сериозно, че за нея Джеймс Лий-Купър е най-скъпият от всички.

— Тогава те поздравявам и те благославям. Състоянието на Лий-Купър може и да не е колкото твоето, но не е и малко. Ти няма да изпитваш нужда от пари. Много по-важно от твоята зестра е какво притежава той, какъв разум и сърце. Джорджиана, нямам думи да ти опиша задоволството си от твоя избор. Ще бъдеш щастлива жена.

Мнението на Елизабет за новата двойка бе възторжено. Тя прекалено дълго бе наблюдавала мъките на своя приятел архитекта, породени от несподелената му любов. Сега можеше да поздрави зълва си за нейното съгласие да приеме щастливия живот с човек като него.

— Аз поздравявам сама себе си, скъпа моя, заради твоето израстване — каза Елизабет. — Ти ще имаш сигурността на едно семейство, в което никога няма да има сръдни. Не съм виждала този млад мъж да остане и десет минути безмълвен, каквото и да се случи. Мистър Дарси и аз отдавна бяхме решили, че няма по-щастлива двойка от нас, но сега ви заявявам най-тържествено с цялата си сестринска обич, че пожелавам да бъдете толкова щастливи, колкото сме и ние.

Доколко успешно се справиха с тази задача нашите млади приятели, оставяме да преценят читателите ни. Достатъчно е да кажем, че те достигнаха блаженството, без да имат за това нужда от пари и тяхното семейство, свързало се в младостта по любов, съзряваше с всяка следваща година за взаимното упование и уважение.

Съседите понесоха тяхното неописуемо щастие с търпима любезност, която с издигането на репутацията на Лий-Купър ги освобождаваше от напрежението, намаляваше социалната нетърпимост и съпътстващото го презрение към човека, сред чиито приятели бе самият принц регент. Дори сър Джефри се успокои, макар и по-бавно. Той видя, че неговите кръщелници са щастливи в семействата си и най-после заяви, че заради тях ще си затвори очите за неравенството помежду им и ще се съгласи да общува отново с тях. Заради истината, трябва да се каже, че той направи това по-малко заради благополучието на Дарси и Джорджиана, отколкото, привлечен от компанията на Елизабет. Но тъй като истината никога не излезе наяве, той и неговите приятели от аристократичен род можеха до края на живота си да намират упование: те — в неговата необикновена снизходителност, а той — в тяхното превъзходство над останалите.

Благоденствието на мистър и мисис Дарси бе осигурено не много дълго след женитбата им, с появата на братовчеда на малката Елизабет Бингли в Пембърли. Джефри Фицуилям Дарси бе спокойно по нрав и хубаво момченце, но странно сериозно, което неговата майка с гордост отдаде на необикновената му интелигентност, проявена още в детството. През време на първите му пет години основната грижа на майка му бе как да го разсмее.

Лидия Уикъм изпрати съпруга си с много сълзи и сърцераздирателни обещания да отиде при него при първата възможност. Още щом осигури достатъчно пари, тя ще замине при него… след това се оказа, че ще тръгне, още щом излекува душевните си рани от раздялата им… по-късно се разбра, че се кани да отпътува, още щом завърши килимчето, което е обещала на майка си преди Архангеловден. Много скоро си пролича, че след толкова „още щом“, трябва да се добави и едно „никога“. И наистина, Лидия, която откри, че предимствата на съпружеството са за предпочитане при липсата на съпруг, реши да остане завинаги с майка си. Тя задоволяваше задълженията си на съпруга с някой друг случаен поглед към образа на нейния отсъстващ любим или изстискваше някоя сълза, когато й напомняха за него.

Мисис Бенет, доволна, че нейната любима дъщеря е до нея, скоро поведе отново обичайния си живот. Двете прекараха много полезни вечери в любящата компания на мисис Филипс, когато тя се оправи от нещастието си. Дамите играеха вист или обсъждаха възможността някой друг полк да бъде разположен край Меритън. Мери, освободена по този начин от задължението да бъде единственото утешение на майка си, скоро се премести в Хънсфордското паство, за да бъде със сестра си Кити. А тя наистина се омъжи за мистър Бийсли и вече с много по-добър нрав и разбирания, благодарение на съпруга си, посрещна с открити обятия сестра си. Тя, от своя страна, реши да й се отплати и започна да разнася супата, която Кити готвеше, на бедните семейства. Едновременно с това Мери им четеше и своите проповеди, които обаче оставяха хората в недоумение и далеч не така радостни, колкото бяха преди идването на госпожицата месия.

Що се отнася до капитана и мисис Хейууд, никой повече не ги видя в Англия. Мистър Бингли научаваше често от писмата на Каролайн за техните пътувания из континента, за забележителностите, които разглеждаха във всяка столица. Той четеше редовете от нейните писма и се вживяваше в тях, възхищавайки им се. И толкова бе заслепен от тях, че никога не се запита, щом като всичко е толкова прекрасно, защо влюбената двойка никога не се застоява на едно място повече от година.

Лейди Катрин, която отдавна бе предсказала нещастно бъдеще на своята племенница, съвсем не бе доволна, че се оказа права в предвижданията си. Нейното състрадателно сърце би трябвало да се облива в кръв от жалките изгледи за щастие на Джорджиана, тъй като и тя, подобно на своя брат, се ожени по някакви причини, много далечни от стремежа за запазването на знатния род. Дори и вестите, които от година на година стигаха до нея, за признанието на двойката във висшите кръгове на Лондон, не я задоволяваха. Според нейно благородие някой, който е роден в низините, винаги ще си остане невъзпитан, дори да бъде възвеличаван и ценен като Свети Джеймс. Бракът между неравностойни партньори — често поучаваше тя дъщеря си Ан, която се въздържаше да не последва опасния пример на братовчедите си, — не е нищо друго, освен позор, недопустим за нищо на света. Никога да не си и помисляш за подобно нещо, тъй като то няма да донесе, в крайна сметка, нищо съществено, освен накърнена гордост и безумие, няма да донесе никакво благопристойно и подобаващо само на аристократи бъдеще.

Както бе доказано в последствие.