Дързост

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Едно щастливо събитие се оказа най-окуражаващото средство за прекършения дух в семейство Бенет. Джейн Бингли роди благополучно здраво момиченце.

Мисис Бенет, която непрестанно се грижеше за дъщеря си, сияеше от задоволство. Радостта на нейния съпруг от появата на първото им внуче бе също толкова голяма, колкото и нейната.

— Струва ми се, скъпа моя мисис Бенет, че вие ще предизвикате недоумение всред съседите — заговори й той, когато двамата се върнаха в стаята си, след като се бяха радвали на новороденото, докато се насити дори мисис Бенет. — Малко са онези, които охотно ще повярват, че е възможно такава красива жена като вас да се сдобие с още едно поколение. Колко ли ще се удивляват! Мисис Бенет станала баба, ще възкликнат те, ами, това не може да бъде!

— Мистър Бенет, вие ще злоупотребите с търпението ми — възпротиви се тя, макар неговите ласкателства да й бяха приятни. — Лейди Лукас, както се оказва, е в много по-подходяща от мен за тази роля, толкова е сбръчкана и слаба. Как ли се разхожда из Меритън с малкия си наследник, мистър Уилям Колинс! Това дете има нещастен вид, болно ми е да го гледам. Помисли си само — то един ден ще притежава нашия Лонгборн. Ето това ме тормози. Но, мистър Бенет, поне намирам утешение в мисълта, че нашето новородено, няма да види, когато порасне, нито едно от нещастията, сполетели нашите дъщери. Мистър Бингли и Джейн ще се погрижат както трябва за това. Чарлз Бингли не е мъж, който ще позволи техния Пелам Хол да стане жертва на варварски посегателства.

Самите възторжени родители отдавна бяха решили, че ако се сдобият с дъщеря, те ще оповестят за нейните неоспорими във всяко едно отношение качества, като я кръстят на името на леля й Дарси. Роди им се наистина дъщеря, оправда всичките им очаквания, но в сърцето на мистър Бингли, който сам бе предложил името на Елизабет, тя винаги щеше да бъде олицетворение на красотата и обичния характер единствено на чудесната си майка. Тези свои усещания той държеше в тайна от мисис Бингли, която вече бе съзряла в очите на малката Елайза предзнаменование за мъдростта на нейната леля. Що се отнася до мисис Дарси, нейната радост за сестра й и за новородената й племенница бе безгранична. Виждайки Джейн с бебето, тя си припомни преценката на мисис Гарднър за младата лейди, изказана доста отдавна: „Ако някога е била създадена жена, за да бъде майка, то това е Джейн Бенет“.

Самата Елизабет през последните седмици като че ли се прероди, доби отново смелост, докато съседите продължаваха неуморимо да се ровят в нещастието на семейство Бенет и оставаха наблюдатели на срама, сполетял по този начин и семейство Дарси. Фицуилям правеше каквото бе по силите му, за да разсее мрачното й настроение, но в последно време рядко се намираше в имението и не можеше да я утеши. Пътуваше често до Лондон и по делото на леля й Филипс, и поради собствените си задължения. Дори когато пристигна радостната вест от семейство Бингли, той отново бе заминал за града. Както той, така и семейство Гарднър й пишеха често за всички промени, нещата бяха поверени в ръцете на най-добрите адвокати. Мистър Гарднър поддържаше връзка със сестра си и се стараеше да й помогне почти през цялото време, за да облекчи положението й, доколкото бе възможно. Елизабет не се съмняваше, че те правят всичко, което можеше да се направи за мисис Филипс, Но какъв щеше да е изходът не се знаеше. Към местните клюки бе добавена още една — съвсем реалните опасения за живота на леля й.

Тези събития тегнеха угнетяващо на съзнанието на Елизабет, докато една вечер тя най-после отстъпи пред настоятелните молби на Силия Монтегю да се отбие у тях на партия карти. Нямаше настроение за развлечения, не знаеше кога сестра й Джейн може да има нужда от нея, а и нещо повече, беше сигурна, че се е простудила. Но мисис Монтегю не искаше да чуе никакви оправдания. Вечерта бе приятно топла, не би могла да подейства зле дори на болен човек. Какво може да повдигне най-добре настроението от една тиха вечер всред скъпи приятели? Пред тези увещания на Елизабет й оставаше единствено да приеме поканата.

Когато видя пред вратата на Монтегю Хол дългата редица от карета, сред които и тази на сър Джефри Портланд, тя се изненада, без ни най-малко да се подразни. Двамата със сър Джефри без да си разменят и дума, бяха стигнали през последните седмици до необичайно, но приемливо със своята изрядност споразумение: всеки от тях се стараеше да остава доколкото е възможно по-кратко време в компанията, в която се намираше другият, а когато срещата им очи в очи бе неизбежна, се държаха един към друг хладно, за най-голямо удоволствие на изтънченото общество. Елизабет предполагаше, че партньорът й в това споразумение най-вероятно не подозираше за нейното посещение тази вечер. Наред с всичките си качества той не беше небрежен и сегашният му пропуск я разочарова.

Монтегю Хол бе ярко осветен и препълнен с гости. Елизабет, на която й бе предложено да прекара една тиха вечер, удивено се изкачи по стълбите. На вратата портиерът обяви за пристигането й и тя поздрави домакинята с цялата любезност, на която бе способна в този миг. В залата бе нетърпимо горещо, лицата с приятелски изражения — малко. Поброди известно време между насъбралите се групички, каза, каквото трябваше и поне се успокои, че може така да прекара цялата вечер без да се натъкне на своя враг.

В гостната бяха разположени няколко игрални маси за карти и след като удовлетвори изискването на добрия тон за задължителните срещи на вечерта, тя тръгна към тях с надеждата да изтръгне малко развлечение край масата за залагания. Но още на вратата се отдръпна бързо. Сър Джефри, за щастие с гръб към нея, седеше на най-близката маса и речта му бе приковала вниманието на цялата компания. Елизабет щеше да си тръгне незабавно, но напиращата зад нея група влизащи я задържа. Независимо дали й харесваше или не, трябваше да изслуша противника си.

— Признавам си — твърдеше джентълменът, — че би ми се искало ситуацията да е по-различна. Но тъй като не е възможно да настъпи промяна, аз трябва да се държа доколкото мога на разстояние. Не мога с ясно съзнание да простя факта, че толкова благородното име на моите млади приятели е опетнено.

Не можеше и да става въпрос кого или какво има той предвид. Елизабет, след като хвърли поглед наоколо в безмълвна агония, съзря върху себе си насмешливия поглед на лейди Стантън. Прекалено смазана дори да се разплаче, тя се сбогува и си тръгна.

Не разказа на никого за случая, но продължи да страда. Единственото й утешение в Пембърли през този период дойде от съвсем неочакван човек, от мистър Джеймс Лий-Купър. След като му се довери преди известно време и той усети колко дълбоко е нейното страдание по семейството й, тревогата му за нея не се стопи. Напротив, неговата загриженост изглеждаше още по-голяма.

— Мъчно ми е да видя, мадам — започна той разговора си с нея на следващата сутрин, — че обикновено доброто ви настроение продължава да е помрачено. Няма ли сила поне новородената ви племенница да го подобри?

— Не изцяло — отговори Елизабет, усмихвайки се против волята си. — Тя може и да е най-прекрасното дете… не, тя без съмнение е най-прекрасното дете… но (не изпускайте и дума за това пред сестра ми или зет ми), дори нейните усмивки не са в състояние да накарат съседите да млъкнат.

— О, скъпа госпожо, моля ви, успокойте се. Ако можехте да видите в каква унизителна светлина се разкриват нашите най-прочути фамилии пред погледа на един скромен архитект, колко по-малко внимание щяхте да обръщате на тяхното неодобрение. Самата лейди Стантън, в чийто дом проектирах тавана преди няколко години, ми даде възможност да разбера с колко такт трябва да действам, за да отклоня чудатите й идеи. Това изящно творение, например — посочи той портрета на Джорджиана Дарси над камината, — тя би окачила в някой тъмен ъгъл, а на негово място би поставила своя любим кон, както е изрисуван от мистър Стабс, чиито платна, според нейната преценка, са ненадминати. А какъв портрет е този! По какъв неповторим начин е уловил сър Хенри Рийбърн сиянието в очите на мис Дарси.

Лий-Купър се умълча. Изглеждаше успокоен от приятната обстановка, както и от това, че постави на мястото им с неласкавата си оценка най-изтъкнатите английски семейства заради липсата у тях на всякакъв естетически вкус. Той остана известно време загледан в портрета. Наблюдавайки го така погълнат от образа на Джорджиана, мисис Дарси изведнъж бе осенена от мисъл, която само допреди минути би отхвърлила като невероятна. Младият архитект през последните дни започна да задава ни в клин, ни в ръкав много и странни въпроси за сестрата на съпруга й — за нейното детство, за предпочитанията й по отношение на книгите, кои са любимите й места за разходка. Дори взе нетърпеливо да подпитва кога ще се върне Джорджиана от Розингс. И макар че самият той имаше работа в Лондон, Елизабет знаеше добре това, все отлагаше заминаването си по една или друга причина в продължение на повече от две седмици. Нямаше съмнение в неговите чувства към младата й зълва, Елизабет беше вече сигурна, че той я обича.

Колкото повече мисис Дарси разсъждаваше над откритието си, толкова повече я обземаха тревожни предчувствия. Наистина мистър Лий-Купър притежаваше превъзходни качества, непоколебим характер и остър ум. На неговата възраст той вече си бе създал изключително име в артистичния свят. Самата Елизабет го преценяваше като превъзходна партия. Но семейство Дарси винаги щеше да си остане семейство Дарси, Пембърли, както знаеше прекалено добре, се открояваше над всички останали имения в Англия. Един архитект, колкото и гениален да бе в професията си, за тях, дори и в новия век, си оставаш един търговец. Колкото и да й се искаше да окуражи младия си приятел, тя не би се решила да му вдъхне надежди, които можеха да завършат с горчиво разочарование. Добре беше все пак, че Пембърли нямаше да вижда няколко седмици Джорджиана, както се разбираше от писмото й, пристигнало тази сутрин.