Дързост

ДЕВЕТА ГЛАВА

На следващата сутрин Джорджиана направи обичайната си любима разходка в парка на Пембърли. Откакто пристигна снаха й, тя често търсеше нейната компания за тези разходки. И двете ги възприемаха по един и същи начин: смятаха, че тогава почти няма нужда от разговори. Природата, според тях, можеше да достави толкова много удоволствия на всекиго, че каквато и да е промяна в подредбата й от страна на човека изглеждаше за двете млади жени като нарушаване на хармонията в нея.

Затова техните обиколки из парка, макар и безмълвни, бяха по сестрински топли.

Днес обаче Джорджиана реши да се усамоти. Празникът предишната вечер така смути съзнанието й, че тя трябваше да бъде сама и да подреди в мислите си последните промени. Джорджиана, която така твърдо бе решена в себе си да остане безразлична и непоклатима, за да не се поддаде на обаянието на нито един мъж, откри, че мислите й се връщат по-често, отколкото трябва, към спомените за Томас Хейууд.

Отдавна се гордееше, че е неподвластна за чара на младия Стантън, по-големия Мидълтън и Ричард Брук, но капитанът я изненада изневиделица. Неговото неочаквано появяване, романтичната му фигура, приключенията, за които бе намекнал, страданията, които вероятно бе преживял — всяка подробност за него като че ли завладяваше въображението й. А когато той изрецитира за нея с онзи напевен глас строфи от стихове на лорд Байрон, тя се почувства застрашена, по начин, който досега не допускаше, че е възможен. Какво непостоянно създание беше самата тя! Можеше ли непреклонността й, в крайна сметка, да е толкова крехка?

Свежият пролетен въздух порумени страните й, докато се разхождаше по настланите с чакъл алеи между храстите, докато се изкачваше по малките хълмове и бродеше из гъсталаците и малките горички. За кратко време младостта и чудесното утро си казаха думата. Нейната увереност в себе си, настроението й се повишиха и тя започна както по-рано със желание да търси най-нежните струни на душата си, които като че ли се събуждаха отново. Както бе погълната от новото си занимание, изведнъж се сепна от някакъв шум сред люляците точно зад гърба й. Обърна се бързо, за да види каква ли птица или животно се крият там, когато с изненада откри вместо тях неочаквано появилата се фигура на един млад мъж.

Мъжът бе висок и имаше вид на джентълмен. Самият той се сепна при вида й, но се окопити бързо и се обърна към нея любезно:

— Не исках да ви попреча, мис Дарси. Не очаквах някой да е навън толкова рано.

Джорджиана бе изумена: някакъв непознат в Пембърли, който я заговаря с такава фамилиарност.

— Вие ме познавате, сър? — отвърна тя студено. — Не си припомням да сме имали удоволствието да ни представят един на друг.

При тези думи той се засмя:

— Прямотата ви е похвална, мис Дарси, дори и вашата разсеяност може да бъде извинена. Миналата вечер всяка минута ви обграждаха най-малко по шестима обожатели. Тогава ние наистина бяхме представени един на друг, при това лично от мистър Дарси. Аз съм Джеймс Лий-Купър.

Джорджиана се почувства много неловко. И едва сега си припомни, че наистина се запознаха. Дори се учуди, забелязвайки изразителните черти и оживеното изражение на лицето на архитекта, как е могла изобщо да не го запомни. Обикновено се чувстваше наскърбена от непринудено поведение като неговото. А в самоуверения тон на този млад мъж имаше още нещо, което въпреки приветливото му обръщение я безпокоеше.

— Уверявам ви, мистър Лий-Купър, това, че не си спомних веднага кой сте, не е белег на неуважение — по-омекна тя. — През цялата вечер бях като замаяна.

— Не се учудвам — отвърна той с поклон. — Виждах, че всички очи са вперени във вас и се любувах на картината прекалено много, за да си позволя да я наруша с моето натрапчиво присъствие. Мисля, че обаянието ми в повечето случаи е неотразимо, но дори и аз не бих посмял да се меря с кавалер, чиято артилерия включва самия лорд Байрон.

Джорджиана се усмихна на игривите нотки в гласа му. Означаваха ли те, че и той беше забелязал вниманието, което й отдели капитанът?

— Имате предвид капитан Томас Хейууд? — запита все пак тя. — Не беше ли великолепна неговата рецитация?

— Наистина — съгласи се той. — Капитанът така добре рецитира, че човек може и да не забележи, че стихът е посветен на тъмноока дама, докато вие, мадам, сте с изумителни светли очи.

Страните на Джорджиана поруменяха от остроумната забележка и от комплимента. Това беше нито повече, нито по-малко, а явно нахалство от страна на този непознат господин да противостои на джентълмен като капитан Хейууд — толкова героична фигура и близък роднина на съпруга на лейди Катрин. Ами дребнавото тълкуване на стиха на лорд Байрон! Тя едва се сдържа да не го запита дали единственото му занимание през свободното време не е било четенето на стихове, докато капитанът е изпълнявал служебния си дълг към родината, но бързо се съвзе и насочи разговора към Пембърли:

— Моят брат ви има пълно доверие, мистър Лий-Купър — започна тя. — Той ви смята са един от малкото архитекти в Англия, на чиито способности може да повери любимото имение.

Той се усмихна на снизходителния й тон, но отговори вежливо:

— Това е доверие, към което аз не се отнасям лекомислено. И, моля ви мис Дарси, да не се безпокоите, че е възможно по някакъв начин да наруша хармонията в имението. Мога ли да ви обясня по-подробно?

Той й предложи ръка, а тя бе дотолкова изненадана от жеста, че нямаше време да откаже и я прие. Архитектът я поведе надолу по южната алея, после през ливадата към реката, където имаше възвишение и оттам двамата можеха да наблюдават разкриващата се надалеч гледка. Когато се изкачиха на върха на сравнително високия хълм, те спряха, за да се полюбуват на картината, ширнала се пред очите им.

— Това — каза той, като направи широко движение с ръка — е вашият имот, вашият Пембърли. Погледнете онази красива скала, вижте как величествено се издига на фона на горите. Това е особеност, която аз държа непременно да запазя, да имам предвид, както съветва Александър Поуп, „атмосферата на местността като цяло“. Нека другите да кичат къщите си както искат, независимо от хармонията в природата, сред която са, без да съчетават стила на сградата с терена. Затова аз ще продължавам да се любувам на Пембърли такъв, какъвто е.

Той продължи да разказва оживено със същото увлечение за непрекъснатите влияния на Италия, за огромните вили тип Паладиум, чиято архитектура, макар и много добре съобразена с щедрото слънце на равнината в Ломбардия, му се струваше неуместна сред ниските, английски тип, огради от жив плет.

— В своята работа — завърши той мисълта си — не следвам нито една школа, но избирам най-красивото от всеки стил, за да подчертая преди всичко хармонията в градежа на величествения дворец и съчетавам всичко с природата. Ето там, виждате ли, мисля да изградя един нов мост, а южната алея да разширя, за да дам простор на гледката, която сега е полускрита. Тогава вие наистина ще можете да се наслаждавате на вида на красивата скала, без да усетите, че се е намесила човешка ръка.

Трепетът в гласа на архитекта издаваше искреното му вълнение, макар да изглеждаше сякаш, че той е забравил за нейното присъствие и Джорджиана от своя страна усети, че е трогната от пламенните му думи. Следвайки неговия поглед, тя видя Пембърли такъв, какъвто никога досега не го бе виждала. А по този начин откри, че гледа и на самия млад мъж по-благосклонно.