Дързост

ШЕСТА ГЛАВА

Отсъствието на родителите на мисис Дарси от тържеството в Пембърли не можеше да остане незабелязано. Наистина мистър и мисис Бенет бяха очаквали този ден, развълнувани бяха предвкусвали посещението си — мистър Бенет да види своята Лизи отново, а мисис Бенет да се наслади до насита на нейното високо място сред обществото. Но мисис Бенет, съсипана от нервната криза след злощастен инцидент, случил се в Меритън, бе принудена сутринта на тяхното запланувано семейно заминаване за Дарбишър, да остане у дома.

Отначало тя пожела Кити и Мери да бъдат с нея. След това обаче отстъпи пред техните настойчиви молби и пред истинската им мъка от възможността да пропуснат бала и разреши на младите дами да заминат, като в същото време самопожертвователно пришпори баща им да ги придружи.

— Скъпи ми, мистър Бенет — бе възкликнала добродетелната лейди, — как мога да лиша моите по-малки, моите най-надарени и скъпи дъщери от такава вечер? Не, трябва те да отидат и ти ще отидеш с тях. Няма значение какво става с мене тук — сама и оставена без никакви грижи. Бриджит може и да ми донесе някоя чиния с пилешки бульон следобед, ако Хил й напомни, а може и да не ми донесе, но след като аз почти нямам апетит, това не е от особено значение. Важното е, че бащата на моите сладки момиченца ще ги придружи на бала. Да, ти ще отидеш и точка по въпроса.

Въпреки тази непоклатима саможертва, мистър Бенет не можеше да предприеме нищо друго, освен да остане със жена си. И по негово предложение, великодушно прието, възрастните Бенет останаха в Лонгборн, докато дъщерите им бяха изпратени в компанията на мисис Хил.

Това обстоятелство, обаче, стана предмет на коментар и то не само от онези, които изпитваха добронамерени чувства към Елизабет. Мисис Силия Монтегю, изключително добра приятелка на лейди Катрин, бе особено учудена.

— Колко странно — обърна тя внимание на Елизабет още с пристигането си в Пембърли, — че твоите собствени майка и баща не са сметнали за необходимо да пристигнат на бала. Те със сигурност не биха могли да са безразлични към подобно великолепно събитие. А да не би пък — устните и се извиха в тънка усмивка — тяхното собствено домакинство да им предлага по-добро развлечение?

Елизабет можа само да отговори, че майка й е неразположена.

— Колко много съжалявам — продължи мисис Монтегю, жена с върлинеста фигура и безизразно лице. — Аз с такова нетърпение очаквах да се запознаем, често бях чувала за нея. И съм безкрайно разочарована, задето в края на краищата няма да мога да я видя тук.

А Елизабет наистина съжали силно в началото, че родителите й не дойдоха, тъй като ги бе очаквала, жадна да намери утешение сред своето семейство. Но когато чу тона на мисис Монтегю, побърза да се успокои с факта, че каквато и радост да й беше донесло тяхното идване, тя щеше да бъде помрачена от неизбежните неприятности. Болката й по тях беше голяма, но скоро Елизабет се убеди, че присъствието им в Пембърли можеше да и причини много повече мъка.

Тревогите на младата мисис Дарси тази вечер съвсем не бяха малки. Остротите на Силия тя можеше лесно да понесе, но й предстоеше да се пребори с нещо много по-голямо. Трябваше да помни, да не забравя дори за минута, че сър Джефри Портланд ще пристигне всеки момент. И той ще съсредоточи върху себе си цялото й внимание.

Елизабет очакваше тревожно срещата с този джентълмен. В писмата си той разпитваше доста вежливо за нея, макар и от интереса му да лъхаше хлад. И докато Дарси я убеждаваше неведнъж, че те самите би трябвало да изпитват един към друг такава любов, от каквато той е обзет към тях, тя не споделяше безгрижната увереност на мъжа си. Сър Джефри, според мълвата, бе преди всичко много чувствителен към положението на своето семейство. А и Елизабет много добре си спомняше своята първа злощастна среща с друг един такъв джентълмен, неговият собствен кръщелник и ученик. Така че когато се появи самият сър Джефри, смелостта я напусна и тя се стъписа и усети, че лицето й промени цвета си, но след миг се съвзе и се отправи към госта, за да го поздрави. Дарси вече приветстваше своя по-голям и най-уважаван приятел и бе щастлив, че може да го запознае със жена си.

— Добри ми Хенри — каза сър Джефри, обръщайки се към младия мъж с името, с което единствено той го наричаше още от детството му. — Какво удоволствие е да те видя най-после. А това ще да е мисис Дарси — вгледа се той в Елизабет и тя едва тогава се доближи до тях. — Разбирам защо си така омаян — гласът му се сниши.

Елизабет бе премного признателна за това приветствие, благодари любезно и макар че й се искаше да каже нещо повече, запази мълчание. Трябваха й няколко минути, за да си възвърне отново присъствието на духа. Едва тогава можа да поведе разговор със сър Джефри за рано настъпилата пролет, да се поинтересува за всичко, което се отнася до приятното му и комфортно пребиваване на празника, а също и да изрази възхищението си от този край.

Сър Джефри, от своя страна, отговаряше вежливо, но изпитателният му поглед, съсредоточен изцяло върху нея, сковаваше обикновено свободните й маниери и тя трудно преодоляваше притеснението си. Елизабет си отдъхна най-после, когато задълженията й на домакиня я призоваха да посрещне новопристигналите гости. Тогава, веднага щом добрият тон позволи, тя напусна компанията на сър Джефри. А той, останал сам, продължи да я наблюдава още няколко минути без да дава вид, че го прави, до мига, в който се появи лейди Катрин с дъщеря си. Пред познатата вече благопристойна лейди той щеше да изрази впечатленията си от наскоро встъпилата в правата си мисис Дарси, за да бъдат те насмешливо разкритикувани.

Лейди Катрин, след като отправи най-кратките възможни приветствия към племенника си и съпругата му, бързо се обърна към сър Джефри и потърси настоятелно безкористното му мнение:

— Според вас не е ли загубил моят племенник изцяло чувството си за благоприличие? — по-скоро твърдеше, отколкото питаше тя. — Не е ли оплетен, сър? Сега непременно можете да забележите дали е така — добави тя възбудено. — Една амбициозно парвеню от низше потекло и с мизерно възпитание — господарка на Пембърли! Наистина е нетърпимо. Ами роклята й, може и да не е неподходяща, но е изостанала от модата с цяла година.

Сър Джефри, все още обмисляйки и видяното, и казаното, засега не намираше сериозна причина за безпокойство:

— Нейните маниери са приемливи, макар и да са малко по-живи от необходимото — отговори той. — И очите й са така хубави, както ги бе описал Хенри.

Лейди Катрин настръхна от обида при тези думи, след което се отдалечи от него с вирнат нос, убедена в глупостта на мъжката половина от света. Вечно колебливи, на тях не можеше никога да се разчита, отгоре на това бяха така ужасно податливи на превъзходните уловки на нейния собствен пол, че дори и един толкова проницателен мъж като сър Джефри можеше, както тя се убеди, да бъде измамен и то от фуста, излязла от модата преди цяла година. Тя се насочи без да се бави към дъщеря си и се зае да я убеждава в насладата от танците.