Дързост

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Джорджиана бе ни жива, ни мъртва. Колко неблагоразумно от нейна страна да дойде днес в Пелам Хол! Вече смутена от неочакваната среща с капитан Хейууд и мис Бингли в градината, сега трябваше да бъде подложена на мъчението да се срещне с онзи същия мъж, който бе причината за нейната някогашната глупост и срам!

Страните й пламнаха от гъста руменина; не смееше да вдигне очи, за да не забележи никой пълното й объркване. Не бяха ли й дали в края на краищата всякакви уверения, че сестрата не Елизабет и нейният съпруг няма да пристигнат още няколко дни, а дори и да стане така, той в никакъв случай няма да е там в присъствието на Джорджиана? Сега трябваше да се насилва да бъде учтива, да разменя любезности, да се преструва, че има добри намерения към един истински негодник, който поставяше на изпитание и сетните й сили. Въпреки увереността, че никой от тяхната компания не можеше да знае за предишните им взаимоотношения, нейното раздразнение нарастваше.

Когато Кити и Мери Бенет побързаха към каретата на сестра си, Джорджиана остана почти неподвижна, все още с надеждата да възстанови самообладанието си. Мис Бингли точно обратното — изпита удоволствие от пристигането на последните гости. Присъствието на ползващия се с лоша слава Уикъм заедно с мистър и мисис Бенет непременно щеше да й донесе развлечения, които досега изцяло липсваха в приветливия дом на нейния брат.

— Тук, скъпи капитан Хейууд, ще намерите чудесен прием — извика отдалеч тя. — Сега ние двамата можем да се радваме на изисканите маниери на новото семейство на моя брат, особено на онези от клона в Брайтън, които тъкмо се приближават към вратата.

Но капитан Хейууд, съзирайки бледия тен на мис Дарси, не й обърна внимание. Предложи ръка на Джорджиана и я поведе към къщата.

— Не сте ли добре? — запита той разтревожен. — Трябва да намеря мисис Бингли и мисис Дарси да ви помогнат — избърза напред капитанът.

За Джорджиана нямаше спасение. Макар и бавно, тя наближаваше входа, лейтенантът и съпругата му бяха на няколко крачки от нея и много скоро застанаха лице в лице.

Удоволствието на мисис Уикъм нямаше край:

— О, скъпа моя мис Дарси! — изтръгна се от гърдите й. — Тъй като вие трябва да сте Джорджиана Дарси — толкова много ми напомняте моя зет Дарси. Мога да ви наричам Джорджиана, нали? Ето ни тук три дни по-рано от уговореното. Аз можех да почакам, но мистър Уикъм настоя да тръгнем. Не мога и минута да стоя далеч от Дарбишър, каза ми той. И вие виждате сега, че е бил прав. Тъй като ние пристигнахме, а вие сте дошли да ни поздравите. Хайде, скъпа сестро, подай ми ръката си.

Джорджиана се отдръпна, но словоизлиянието на мисис Уикъм бе само началото на нейните терзания. Предстоеше и друго, този път от самия джентълмен:

— Минаха няколко години, откакто сме се срещали, мис Дарси — прекъсна той съпругата си, като се обърна към Джорджиана с цялата топлота на близък приятел. — И аз мога само да се възхищавам на цъфтежа на една млада дама, която познавам от крехките й детски години. Трябва да ви поздравя от сърце за прекрасната промяна — след което си позволи да обходи с поглед парка и продължи: — Само ако знаехте как жадувах да вдъхна въздуха на моя роден край. Накъдето и да пътувам, кълна се, че все бързам да се върна, човек се справя най-добре в своя край. И освен това — добави той иронично, — има удоволствието да се натъкне на приятели, малко, преди те да са го очаквали.

Джорджиана успя да отговори на поздравите на мисис Уикъм сравнително любезно, но сега напразно се стараеше да намери сили, за да се съвземе и ожесточено да даде отпор на съпруга й. За щастие точно в този момент капитан Хейууд се върна, довел и един от слугите в помощ на Джорджиана.

Поуспокоена, че го вижда, тя се окопити малко и тъкмо се канеше да му представи двойката, когато капитанът я прекъсна рязко:

— Аз имах вече удоволствието да се запозная с този джентълмен. А сега, ако ни извините — поклони се той на мисис Уикъм и грижливо поведе мис Дарси към къщата и към удобствата на гостната стая.

Джорджиана бе безкрайно благодарна на капитана за това, че я спаси. Искаше й се да изрази своята признателност още докато вървяха със слугата:

— Капитан Хейууд, неоценимата ви помощ ме прави ваша длъжница. Макар и никога да не съм искала да проявявам пренебрежение към когото и да е от семейството на моята снаха, признавам си, че ми се искаше да се освободя от тях точно в този миг и безкрайно ви благодаря за вниманието.

— За мен е удоволствие да ви служа — отговори той. — Но вие треперите, хайде да отидем направо в гостната без повече излишни приказки.

В тези минути на загриженост към нея той придобиваше в очите на Джорджиана още по-героичен вид. Колко бърза бе реакцията му, колко добре я разбра — двамата нямаха нужда да си обясняват с думи ситуацията. Това само по себе й говореше за чувствителност, която пронизваше нейната решимост да не се привързва към никого, да не отдава сърцето си на никого. Самообладанието на Хейууд, неговата елегантна реч, изрядното му поведение го бяха представили вече като мъж, който притежава най-изискани качества. Но в нежното му внимание тази сутрин имаше нещо повече — рицарско поведение, което й вдъхваше още по-голямо уважение към капитана.

Елизабет и Джейн, виждайки Джорджиана, водена от двама мъже, безсилна и бледа, се спуснаха веднага да я настанят да седне и останаха край нея, докато се съвземе.

— Скъпа сестро, какво се случи? — попита след няколко минути Елизабет. — Съвсем си пребледняла. Не е ли така, госпожо? — обърна се тя към мисис Бенет.

В този момент обявиха за пристигането на новите гости и причината за припадъка на Джорджиана повече не беше тайна. Поне за мисис Дарси.

— Скъпа моя — пое нещата изцяло в свои ръце тя, — мисля, че трябва да бъдеш настанена съвсем близо до огъня, за да се почувстваш по-добре. Шумът и суетата в стаята могат само повече да те безпокоят.

Елизабет се постара да намери най-отдалечения и най-близо прозореца кът в обширната гостна, така че мис Дарси бързо се усамоти от голямата компания.

Капитан Хейууд нямаше желание да я изостави и остана да й прави компания. Така се оформиха две групи — докато семейство Бенет бе заето да обсъжда своята мъка, капитанът се стараеше да въвлече Джорджиана в леки, безгрижни разговори, за да подобри настроението й.

Мистър и мисис Уикъм се настаниха и включиха в разговорите с увереност, която бе породена у тях без съмнение от мисълта, че са добре дошли. Не можеше и да бъде иначе, защото мисис Бенет изрази спонтанно възторга си от тяхното влизане в салона. А мистър Бенет, макар видът му да бе сериозен, все пак прикри чувствата си с учтиво държание — напълно достатъчно, за да подлъже двама души с толкова ограничена чувствителност. От погледа на Елизабет не убягна, че мисис Уикъм си оставаше все същата млада дама — щастливо недокосната нито от времето, нито от проницателност и вкус. Тя обикаляше шумно стаята, приветстваше гостите, смееше се, изискваше комплименти. Не е ли напълняла Джейн? А не е ли станал папа важен? И не е ли забавно, че Кити и Мери са останали все още неомъжени, докато тя бе почтена омъжена жена повече от една година?

Елизабет понечи да отвърне очи с възмущение, но в последния миг улови погледа на Каролайн Бингли и изражението, което прочете в тях, незабавно насочи вниманието й отново към Лидия. Тя погледна изразително сестра си, надявайки се, че след като не можа да отведе разговора в по-разумно русло, поне ще възпре потока си от думи, но тогава своята лепта внесе и мисис Бенет:

— О, мое най-скъпо дете, какво по-голямо щастие от това да видя всичките си дъщери заедно, най-вече сега. Прескъпа ми, Лидия, ти чу ли за нашето нещастие?

— Боже, мамо, да. Кити ми каза всичко във вестибюла. Тази е най-лошата новина. Аз бях така сломена, едва не припаднах — и на секундата се обърна към Джейн с най-игривата си интонация: — Каква хубава рокля, кълна се! А не ти ли харесва моята? Виж дантелата отгоре й… моят скъп Уикъм ми я донесе от Лондон.

— Дантела — простена мисис Бенет. — За дантела ли ми говориш? Не забравяй, че една дантела доведе леля ти Филипс до това окаяно състояние. Една дантела, мои мили момичета, ще погуби нашето семейство — и от очите й рукна порой от сълзи.

— Скъпата леля Филипс — добави Уикъм. — Как ми се свива сърцето, като си помисля, че е в затвора в Хардфорд. Разобличена в кражба! Чувал съм, че когато възрастта на жените напредне, тяхното поведение нерядко става странно, дори ексцентрично. Горката скъпа лейди — въздъхна той и се извърна, за да се порадва на гланца на ботушите си, отразени в далечното огледало.

Мисис Бингли, както и сестра й Елизабет, се чувстваше все по-неуютно от факта, че семейните им неволи са на показ пред непознати. Капитан Хейууд и Джорджиана бяха напълно погълнати от разговора си и нищо не чуваха. Но Каролайн Бингли, домакинята добре познаваше това нейно състояние, бе по-доволна, отколкото даваше вид. Разговорът трябваше да бъде прекъснат отведнъж.

— Харесали ви вашата разходка тази сутрин, мис Бингли? — привлече тя вниманието й. — Открихте ли, както бяхте решили, своята пътека към селото?

Мис Бингли, макар да не желаеше да изостави такава интересна тема като нещастието на семейство Бенет, все пак съзря във въпроса възможност да откъсне капитан Хейууд, нещо което съвсем не беше за пренебрегване.

— Само до Друсбъри Фарм — отговори тя. В същия миг забеляза лейтенант Уикъм, застанал наблизо и се обърна към него: — Елате, лейтенант, нека ви покажа нещо от прозореца — хвана го тя подръка и го поведе към другия край на стаята, където капитан Хейууд и мис Дарси бяха седнали на разговор.

— Скъпа моя Джорджиана — отправи се тя веднага към нея, — много се надявам да сте се възстановили вече след вашето неразположение. Не ни се случва да виждаме вас така болнава. Но заслужавате похвала, попаднали сте на внимателен компаньон. Капитанът наистина проведе ефикасно лечение. Ако не друго, то поне си възвърнахте свежия вид.

Мис Дарси, удивена от тона й, само се усмихна и обърна очи отново към капитана, за да предложи по-подходяща тема за разговор. По този начин обаче предизвика друг, още по-неприятен ефект, тъй като милият й поглед подтикна лейтенант Уикъм да поднови опитите си за разговор:

— Аз отдавна познавам чудния цвят на лицето на мис Дарси — отбеляза той многозначително. — Както и останалите й чарове. Ние винаги сме били добри приятели. Не е ли така, Джорджиана?

Джорджиана отново бе сразена и не знаеше какво да отговори. Трябваше ли да бъде подложена и на това нагло фамилиарничене? Но капитан Хейууд, виждайки нейното огорчение, се изправи веднага и се обърна към капитана със суров тон:

— Вие ставате нахален, сър — после погледна Джорджиана: — Вашата снаха е права, тук наистина е задушно. Да се разходим ли навън?

Така той поведе навън Джорджиана, която се уплаши още повече, тъй като я осени идеята, че капитан Хейууд изглежда бе завладял не само вниманието, но и сърцето й.