Дързост

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Споменът за нейното собствено злополучно преживяване преди време — почти катастрофалното й увлечение по безпринципния капитан Уикъм — и мъката, която този инцидент причини на брат й, не изоставяше Джорджиана. Покрай последните нещастия на Елизабет този почти неувяхнал спомен изскочи като жив в съзнанието на Джорджиана. Начинът, по който сър Джефри напусна Пембърли, доста я разтревожи. Откритата неприязън на нейния кръстник към затрудненията на семейство Бенет, неговото сурово държание, рязкото му сбогуване я изпълниха както с недоумение, така и с тревога. Тя добре знаеше, че брат й държи в тайна нейната юношеска неблагоразумна постъпка дори и от този най-добър приятел. Ако сър Джефри можеше да допусне за отчаяното бягство, за което тя сама си беше виновна, с какви ли очи би гледал нея?

Посещението на мистър и мисис Бенет в Пембърли и внезапната бъркотия, причинена от новината, която те донесоха, оставяше малка възможност за разговор насаме между нея и Елизабет в следващите няколко дни. След това двете заминаха за Пелам, за да върнат посещението. Дарси, който трябваше да ги придружава, в последния момент помоли да го извинят, тъй като имаше неотложна работа, свързана с Пембърли и двете дами въздъхнаха с облекчение. Джорджиана, заради възможността да поговори насаме с Елизабет, която знаеше това и бе привързана към момичето така нежно, както и съпругът й. А той, от своя страна, колкото и да бе предан към двете, трябваше да остане в гостната и да се заеме със задълженията си в къщата, които точно сега му пречеха да замине. Така че двете тръгнаха напълно удовлетворени.

Пембърли едва се беше изгубил от погледите им, когато Джорджиана подхвана разговора:

— Не зная дали трябва да ти го казвам, мила Елизабет, тъй като ти изглеждаш съвсем непроменена, въпреки случилото се, но ме измъчва съмнението, че веселия ти вид се дължи по-скоро на твое вътрешно решение, отколкото на някаква промяна в нещата. Болно ми е, скъпа сестро, да мисля за бедата, в която се намира твоето семейство. Искрено бих искала да ти помогна, ако смяташ, че мога. Няма ли нищичко, дори и най-дребното, което мога да направя?

Елизабет, макар и да се учуди по каква причина младата лейди си припомня случая, все пак й бе благодарна:

— Единствено като поддържаш духа ми — усмихна се тя. — Това е всичко, което и ти, и аз можем да направим. Мистър Дарси писа вече на моя чичо Филипс и се готви да пътува за Хардфордшър веднага, щом е възможно, оттам — за Лондон, за да се посъветва с адвоката си. Останалото зависи от бъдещето. Не мога да зная какво ще се говори за нас в Дарбишърското общество. Но каквото и да казват съседите, а те го правят и имат готовност да говорят всичко за всички, надявам се, ти и аз да не губим присъствие на духа. Според мнението на твоя кръстник, на когото много разчитах, делото може да се окаже пагубно — след тези думи Елизабет замлъкна, тъй като се обезкуражи.

Джорджиана усети нейното разколебано душевно състояние и изведнъж се изпъна като струна на мястото си, демонстрирайки цялата гордост и елегантност на фигурата си:

— Не мога да обсъждам мнението и решенията на моя кръстник — реагира тя с възмущение, каквото Елизабет досега не бе виждала в нея. — Но ако трябва да взема отношение относно мнението на нашето общество тук, в Дарбишър, от сърце мога да те уверя, че няма от какво да се страхуваш. Ние, Елизабет, в края на краищата сме точно такива, каквито сме се родили. И ти не трябва да се съмняваш в значимостта на това обстоятелство.

Елизабет сдържа усмивката си. Никога преди не й бяха давали да разбере така ясно разликата между техните възпитания, преминали в различна среда. Нещо повече, онази гордост, която младата госпожица разкриваше сега за първи път, й припомняше ранните им срещи с една друга непреклонна фигура — братът на Джорджиана. Както у него, така и у нея я имаше онази сигурност в поведението, която не можеше да бъде преодоляна и нито един Бенет не бе в състояние да я разколебае с шеговитите си забележки, а и Елизабет имаше намерение да го прави точно сега. Единственият й отговор, при това с напълно сериозен вид, беше следният:

— Ти наистина си мъдра, скъпа моя. Ще държа главата си гордо изправена, знаейки, че мога изцяло да доверя щастието си на доброто име на твоето семейство.

Така двете, развеселени от този словесен двубой, в същия миг съзряха кулата на Пелам Хол пред себе си.

Мисис Бингли ги очакваше на прага, а до нея бяха двете й по-малки сестри, Кити и Мери, за да посрещнат гостенките. Техните приветствия бяха сърдечни и Джейн се зарадва много на мис Дарси, че е пристигнала да посети нейните родители.

— Макар че обстоятелствата през последните дни не са благоприятни за нашето семейство, все пак, вие Джорджиана, сте добре дошла тук винаги. Елизабет, мама и татко те очакват в гостната.

— Добре дошли, добре дошли — провикна се съпругът на Джейн отдалеч, завръщайки се в този момент от конюшните заедно с кучетата. — Мисля, че Кити и Мери изстрадаха достатъчно разговори на сериозни теми за един ден. Джорджиана, на вас се пада милостивата задача да се разходите с тях в градината и да си побъбрите за незначителни неща. Сигурен съм, че поне една от вас трябва да си украсява бонето.

Джорджиана прие предложението без особена охота. В неудържимото си желание да помогне с каквото може на семейство Бенет, тя се беше впуснала в това пътуване към Пелам Хол и виждаше себе си в много по-героична роля от тази да приказва за дреболии с две момичета на нейната възраст. Още повече, че готовността на Кити и Мери я накара да бъде нащрек. Тъй като младите госпожици Бенет в продължение на петнадесет часа не бяха виждали никого, освен своите най-близки роднини, преливаха от щастие, че имат възможност да прекарат известно време в друга компания. Двете сестри се разбъбриха и поведоха Джорджиана из парка.

— О, мис Дарси — обърна се към нея незабавно Кити, — вашият бал бе необикновено хубав! Кълна се, че изобщо не съм спирала да танцувам. Не зная дали ще ми се съберат като цяло и пет минути отдих. Франк Мидълтън накрая заяви, че съвсем съм го изтощила. Господи, сама знаете колко е забавен! Била съм на много балове, мис Дарси — шест или осем, точно не си спомням — и затова мога да кажа с увереност, че вашият беше прекрасен.

Независимо от нежеланието, с което тръгна на тази разходка, Джорджиана бе приятно поласкана, от комплимента. Беше получила поздравления вече от много места, че на нейния бал всички са се забавлявали, но когато чу потвърждение на общото мнение и от такова обикновено момиче, като сестрата на Елизабет, тя изпита истинско задоволство.

— Наистина — позволи си да отговори тя, — аз съм сигурна, че вашето собствено присъствие имаше сърдечен принос за веселото настроение по време на празника. Кити тръсна глава със смях:

— Успехът на всеки един бал зависи преди всичко от настроението на неговите участници. И ако всред тях съм и аз, мис Дарси — гласът й бе развълнуван, — вие не бива да се страхувате, че може да се възцари вяла, безжизнена атмосфера.

Последва мълчание. Джорджиана не знаеше какво да отговори; Мери, която почти нямаше какво да каже по такава маловажна тема като приятелските взаимоотношения между двата пола, вървеше безмълвна. Но Кити не можеше да бъде спряна:

— Кажете ми, мис Дарси, какви са вашите обожатели. При толкова много красиви млади мъже наоколо, вие трябва да имате удивително много ухажори.

Джорджиана не отговори, дори отвърна лицето си от Кити, която бе особено настоятелна:

— О, хайде, мис Дарси, можете да ни се доверите. Та не сме ли ние в края на краищата почти сестри?

Джорджиана промърмори нещо неразбираемо, но дори и думите да бяха ясно изречени, в нейния тон имаше нещо, което накара дори Кити да замълчи.

Те продължиха да се разхождат из парка, вече всяка заета със собствените си мисли, докато стигнаха до ъгъла. Там бяха изненадани от внезапната поява на Каролайн Бингли в компанията не на някой друг, а на самия капитан Томас Хейууд.

Двамата бяха потънали в разговор, стояха близко един до друг и се смееха не нещо. Но веднага, щом разпознаха останалите, замлъкнаха и капитан Хейууд се спусна незабавно да ги приветства.

— Какво невероятно щастие е — започна той с приповдигнат тон, — да срещнеш такава очарователна група. Не е ли така, мис Бингли? — обърна се той към дамата до себе си и наблегна на последните си думи. После веднага се обърна към мис Дарси въодушевено: — Мис Бингли любезно удържа на обещанието си да ми покаже красотите наоколо. Каква меланхолия пробуди вашият Дарбишър в сърцето ми. Пещерите призовават най-сладостните скърби, докато разрушените къщи край поляната умоляват, призовават към самота, на която трудно мога да устоя. Но, мис Дарси, мога да гарантирам, че вие познавате всяко скрито чаровно местенце и кътче, тъй като сте имали щастието да израснете тук, в Дарбишър.

Джорджиана бе развълнувана. Ако наистина равнодушието, което тя демонстрираше към този млад мъж, бе истинската мярка за нейните чувства, можеше само да се учудва на раздразнението си, че го вижда в такъв приятелски разговор с друга. А и капитанът, макар и приветлив, бе видимо смутен. Виждайки това, Джорджиана скоро можа да убеди сама себе си, че каквато и притеснение да изпитва тя, причината бе повече в него, отколкото в нея. Тя със сигурност нямаше намерение още веднъж да обикне някого, затова и нямаше причини за ревност. И след няколко мига мълчание Джорджиана вече можеше да отговори и да бъде в тон с непринудения приятелски разговор:

— Не мога да се похваля, че познавам района, имам само бегло впечатление — отговори тя почти без да се изчерви. — Опасявам се, че моите познания за красивите места в Пелам Хол, са съвсем оскъдни.

Мис Бингли, която до този момент не виждаше какво може да каже, сега намери удобен случай да се намеси:

— Аз зная, че мис Дарси предпочита света на своите книги и при тази обновена библиотека в Пембърли на нейно разположение, предполагам, че рядко намира време за несериозни удоволствия. Не е ли така, скъпа Джорджиана?

— Вие ме ласкаете, мис Бингли — отговори тя. — Де да беше истина. Аз обичам много моите сутрешни разходки и блуждая из парка. Едва ли мога да кажа, че моите занимания с книгите са много сериозни. Признавам, аз чета повече за удоволствие, отколкото за да се обучавам.

— И все пак — настоя мис Бингли с усмивка, — вие прекарвате доста часове над своите книги. Поради което ние, останалите, трябва да ви възприемаме като ученичка.

Мери не може повече да се сдържа:

— Сериозното обучение е съвсем различно нещо, от онова, за което вие говорите. Само четенето не дава представа за решимостта на човек да се отдаде на учебните занимания; това може да проличи единствено, ако тя ангажира вниманието си, мисловната си дейност така, че те да се отразят на зрението й. Аз, например, съм свикнала вече да ангажирам цялата си интелектуална енергия, когато чета и, както можете да забележите, моите очи са пострадали доста. Никой със здрави очи не може искрено да претендира, че учи.

Тъй като групата не можеше да добави нищо по този въпрос, всички се върнаха обратно в Пелам Хол. Мис Бингли вървеше подръка с капитан Хейууд, но когато пресякоха моста над реката, той се изхитри да се освободи и закрачи до Джорджиана.

— Каква приятна изненада да намеря вас тук — заговори той тихо. — Ако знаех, че ще стане така, колко по-леко щеше да ми е на сърцето, когато идвах сутринта насам.

Джорджиана, въпреки решението си, усети сърцето си неспокойно от тона му. Но се постара да не се издаде, още повече, че той изглеждаше в много сърдечни отношения с мис Бингли.

— Наистина ли? — прие тя хладно думите му. — А до преди миг се забавлявахте удивително добре.

— О, мис Дарси — запротестира той с въздишка, — само ако знаехте какво истинско притеснение се крие зад видимата лекота на моето общуване. В действителност много светски прояви ме изпълват с тревога. Но един мъж като мен, особено ако често е попадал в непозната компания, не може да си позволи лукса да бъде необщителен. Моето поведение може би говори точно обратното, но повярвайте ми, по природа съм така трудно приспособим към удоволствията на светския живот, че… Но мисля, че говорих прекалено много.

Групата наближаваше алеята за каретите и преди още Джорджиана да успее да се успокои достатъчно, за да отговори на капитана, те видяха една карета да приближава към тях.

— Колко странно — извика Кити и се присъедини към тях, — изведнъж ми се причу гласът на моята сестра Лидия. Ти не чу ли, Мери? Не би могла да бъде тя, нали няма да пристигне преди края на седмицата.

Но когато каретата спря пред дома и от нея излезе самата Лидия, придружена от своя съпруг, лейтенант Джордж Уикъм, Джорджиана се почувства съсипана.