Дързост

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Джорджиана бе в състояние да сдържи чувствата си само докато гостите захлопнаха вратата. След това мъката я завладя. Тя, която само преди половин час бе възторжена, не можеше да си представи, че някога ще бъде отново щастлива. Капитан Хейууд — доскоро редом до нея и така предан в чувствата си — бе избрал друга.

В ушите й още звучаха думите на мисис Хърст: „Учудвам се, че вие не сте забелязали, след като капитанът така дръзко последва Каролайн чак до Лондон.“ Да преследва Каролайн! И през цялото това време Джорджиана си бе мислила, че тя е онази, която той търси. Всяко едно възпоминание й причиняваше ново унижение и болка. Възможно ли бе да е разбрала напълно неправилно отношението на капитана? И все още ли разбираше така малко, че да греши, смятайки себе си за обект на неговото възхищение?

С каква прецизност обуздаваше тя чувствата си, за да се окаже измамена отново! Беше време, когато Джорджиана бе наивна, слушаше всяка казана дума и я приемаше за чиста монета. Никога нямаше да забрави как това едва не я доведе до нещастие. Но с капитан Хейууд тя бе започнала да вярва отново в способността си да разбира хората, да усеща отново сладостната увереност, че нейната обич е изразена не съвсем разумно, но както подобава и ясно. Семейството на капитана и положението му в обществото бяха забележителни и освен това отношението му към нея бе така необичайно нежно. И ето ти сега това. Той никога не е възнамерявал да спечели обичта й. Бе избягал и то с Каролайн Бингли. Джорджиана не знаеше от коя болка я боли повече — от неговото предателство или от собствените й погрешни съждения.

В главата й настъпи такава бъркотия, че от нея можеше да се появи единствено главоболие. Тъкмо се канеше да се върне в стаята си, когато чу шума от каретата на брат си. Колко й липсваше сега Елизабет. Само ако снаха й беше тука да я изслуша и да я утеши. Фицуилям Дарси, Джорджиана го знаеше, я обичаше с цялото си любящо сърце. Но от него не се чуваха лесно утешителни думи. Освен това, мисълта, че би могла да се изпусне пред него за това ново унижение, й бе непоносима. Но преди още да успее да се скрие от погледа му, той вече бе на прага.

— Скъпа сестро — влезе той с приповдигнато настроение, — наистина е привилегия да се запознае човек с такъв ум като мистър Наш. Какъв талант притежава той, какво перспективно мислене! И с какво уважение се отнася към нашия приятел Лий-Купър. Още тази вечер ще можеш да чуеш повече за нашата среща. Поканени сме на вечеря у семейство Гарднър заедно с него и с приятеля му Джонс. Но, Джорджиана, ти си пребледняла — забеляза той едва сега състоянието й. — Да не би да си болна? Случило ли се е нещо?

— Да… не… да — запелтечи горката Джорджиана объркана. — Страхувам се, че съм болна и моля да ме извините да не вечерям с всички този път. Още сега ще отида в стаята си.

— Това не е обичайно за теб, скъпа сестро — огледа я той по-внимателно. — Може би твоето неразположение има нещо общо с посещението на мисис Хърст, нашите карети се разминаха на ъгъла. Тя изглеждаше по-доволна от се себе си от всякога.

— Не, в никакъв случай — побърза да отговори Джорджиана. — Цяла сутрин не ми е добре. Но, признавам си, че мистър и мисис Хърст наистина идваха у нас и донесоха някои не безинтересни новини. Изглежда мис Каролайн Бингли е избягала, тя ще се омъжва и не за някой друг, а за нашия капитан Томас Хейууд. Не си ли удивен?

— Избягала? С капитана? Мили боже! Не може да бъде! Трябва да са ти предали неточно.

На Джорджиана й бе невъзможно вече да сдържи сълзите си и го увери, че е точно така.

Когато Дарси видя злощастния й вид, изведнъж се досети за нейните чувства към капитана. Сестра му се бе влюбила. Проумявайки най-после случилото се, той можеше само да се учуди как не го е прозрял досега. Прекалено лесно капитан Хейууд е могъл да спечели нейното сърце. Той бе млад и вероятно, помисли си Дарси, фаворит всред дамите; безукорното му държание можеше да подлъже една чувствителна млада лейди и дали наистина в края на краищата го беше постигнал. Посети Джорджиана веднага след пристигането си в Лондон, отдели й много внимание по време на концерта и по-късно, както се оказа, като по магия, я спаси от една опасност в Ситито. И всичко това дори и без следа от умисъл или почтени намерения. Мошеник от висша класа.

Ведно с възмущението си Дарси изпита и угризение. Той можеше, само ако си бе дал труда да забележи, отдавна да предусети такъв развой на нещата. Познавайки добре сестра си, той трябваше да признае, че само няколко негови думи щяха да й подействат благоприятно, за да се предотврати навреме сегашната мъчителна ситуация. Да, той можеше да го направи, ако бе по-наблюдателен и сега щеше поне да се утеши от проявената още преди много седмици загриженост.

Точно както и на Джорджиана, на Дарси също му бе необходима Елизабет. Ако жена му беше тук, заедно с нейните нежните чувства към младото момиче, щеше много по-лесно да се усети и неговата братска привързаност. Но сам Дарси, въпреки огромното желание да облекчи сърдечните страдания на сестра си, не знаеше какво да направи. Като истински англичанин, той не можеше да си позволи да я глези, а само да й съчувства.

И все пак направи онова, на което бе способен:

— Капитанът — заяви той — е мошеник. Така елегантен, толкова умел в рецитацията на стихове, но все пак — подлец. Мъж, който дава надежди, обвързва се с една млада дама в Розингс, след което, пренебрегвайки всичко това, се впуска към всяка хубава жена от своето обкръжение, не може да бъде смятан за нищо друго. Смятах, че Каролайн Бингли държи повече на благоприличието. Тя прекалено често подчертаваше липсата му у другите. Още по глупаво от нейна страна. Такъв мъж, с когото се е събрала, може да й донесе само нещастие. Жал ми е за нея.

След миг-два Дарси се съвзе и продължи с по-умерен тон:

— Стига сме занимавали мислите си с това нищожество, Джорджиана. Той не заслужава повече нашето внимание. Не мислиш ли, сестро, че ако сега си починеш, ще се оправиш навреме за вечерята у семейство Гарднър? Всички очакват с нетърпение да те видят. Там поне ще сме в компания, с която могат да се обсъдят интересни неща, а освен това всеки от присъстващите е с почтени намерения. Хайде, сестро, съвземи се. Помни, че си една Дарси, в крайна сметка.

Тревогата му за нея бе явна, при все, че той говореше рязко и Джорджиана не можеше да не се съгласи с него. Но когато остана сама в стаята си, тя потъна отново в мъката си. Спомни си всяка от срещите си с капитана, претегляше всяка дума от разговорите им, търсейки някакъв момент от лустрованото му държание, който би могъл да я предупреди навреме за сегашното й нещастие. Но не намери нищо и оплака сама себе си, докато се унесе в сън.

Когато се събуди, мъката отново я обзе. Все пак отиде на вечерята и само брат й знаеше какво й е на душата. Подчинявайки се на подтика у нея да бъде любезна с хората, към които, освен това изпитваше уважение, Джорджиана се усмихваше кротко на семейство Гарднър и на техните гости. Отклоняваше тревожните въпроси на мисис Гарднър за бледия си вид и дори се насили да попита мистър Гарднър за случая на леля Филипс.

— Уви, колко бавно действа законът — отговори добрият джентълмен. — Може да се окаже дори, че когато се вземе окончателното решение, то може да е най-лошото. Моята сестра страда непрестанно, страхувам се за разсъдъка й.

Дори и собственото нещастие на Джорджиана помръкна пред тази тъжна новина:

— О, горката лейди — можа да проговори тя и мисълта за нейното собствено страдание подсили съчувствието й към нещастната жена: — Как се съсипва животът на някои хора, при това така ненадейно. Като си помисли човек, че само един час преди арестуването й, мисис Филипс е седяла в гостната си, без дори да подозира нищо. А след това всичко се е срутило.

— Скъпи мои приятели — намеси се навреме Дарси, поглеждайки предупредително към сестра си, — все още нямаме причина за отчаяние. Мистър Гарднър и аз няма да се успокоим, докато не видим мисис Филипс отново в дома й, седнала спокойно на партия табла със съпруга си — след което той бързо се обърна към мистър Лий-Купър и неговия приятел, за да насочи разговора към по-весела тема: — Не смятате ли, че и мистър Гарднър би бил заинтригуван от тазсутрешния ни разговор с мистър Джон Наш? Неговата идея, сър — отправи той този път поглед към стопанина, — е да създаде в Лондон красиви паркове и широки булеварди, които да съперничат на онези във Виена и дори в самия Париж. Може и да се намират някои недоволни от сегашния разкопан вид на Лондон, но само ако можеха да си представят какъв ще бъде резултатът!

— С времето и те ще прогледнат, мистър Дарси — отговори Лий-Купър. — Талантът на мистър Наш не бива да се подценява. Лондон в неговите ръце става по-хубав от всякога. Ние архитектите трябва да смятаме себе си за щастливци, защото сме свидетели на такива грандиозни обновления. Но, както се вижда, не сме единствени в стремежа си да изграждаме. В наше време всички си въобразяват, че са специалисти по архитектура, независимо дали наистина са такива.

— Наистина — присъедини се със смях към мнението му мистър Гарднър, — изглежда, че всяко семейство с претенции за положение в обществото е обзето от духа, по-скоро от манията, да конструира. Вече се смята за лош тон някой да се обърне към специалист за работа по къщите ни.

— Напълно сте прав. Практикантите превръщат в посмешище нашата професия — продължи мисълта си Лий-Купър. — Ами съвсем наскоро един млад мъж, в крак с модата, ако не се лъжа роднина на вашата леля, мистър Дарси, ме подтикваше да построя птичарник с екзотични видове от цял свят за вас в Пембърли. Убеждаваше ме, че нито един лондончанин не се е лишил от подобна красота.

— Вие имате предвид капитан Томас Хейууд, нали — намеси се заинтригувано мисис Гарднър, която ги слушаше внимателно. — Като каква изискана особа се представи той на музикалната вечер, Джорджиана. Мистър Гарднър и аз решихме през някоя от следващите седмици да го поканим на гости. Ще се видите ли с него скоро?

В този момент нейната млада гостенка не би могла да получи по-неприятен въпрос. Тя вдигна глава и отговори, че не вярва да се срещат известно време.

— Няма да се срещате? — удиви се мистър Гарднър. — Това е странно, той изглежда има изключително топли чувства към вашето семейство и към вас самата. Но тези морски мъже са неукротими, вечно скитат някъде. Предполагам, че е напуснал Лондон по работа или в Довър, или в Портсмут.

Джорджиана не знаеше накъде да отклони погледа си. Ако зависеше от Дарси, той би предпочел да не говори за сутрешната новина, но разбра, че точно в този момент не бива да я крие:

— Днес научихме една изненадваща вест. Както изглежда капитанът наистина е напуснал града, но не с такава задача, каквато вие предполагате, сър. Той е уговорил Каролайн Бингли да избяга с него. Предполагам, че сте имате привилегията да разберете за тяхното познанство.

Така той би завършил своето обяснение, но простосърдечната мисис Гарднър не можеше да се сдържи:

— Капитанът и Каролайн Бингли? — възкликна тя. — Вие не говорите сериозно. Мислех си… няма значение. Кога се е случило това? И къде са могли да забягнат?

— Аз зная много малко за случилото се — отговори Дарси хладно. — Ако става дума кога са напуснали града, предполагам — миналата нощ. Що се отнася до това къде са могли да отидат, предполагам в родното село на капитана, което разбрах, че е Уолингфорд. Повече не зная, нито пък се интересувам.

Сервирането на пая от плънка с дивечово месо бе посрещнато с облекчение от цялата компания. Но след известно време мистър Хю Джонс, който седеше от дясната страна на Дарси, тихо го запита:

— Простете ми волността, сър, но дали съм ви разбрал правилно, че този капитан Хейууд, същият офицер, когото видях във вашата гостна, е от Уолингфорд в Хърдфордшър?

— Така предполагам — отговори Дарси. — Макар че джентълменът е роднина на покойния съпруг на леля ми, аз почти не го познавам, а и последният инцидент потисна желанието ми да науча нещо повече за него.

— Не се съмнявам, че решението ви е много мъдро — отговори с печална нотка в гласа младият поет и без да каже нито дума повече потъна в своите мисли.

През това време Джеймс Лий-Купър наблюдаваше с тревога потиснатата Джорджиана. Сега разбираше колко необмислени, колко прибързани са били неговите думи, от които започна разговора за Томас Хейууд. Лий-Купър бе човек с открит и искрен характер. Някои хора с по-малко способности от неговите, може и да имаха нужда да си проправят път с лицемерие и привидно любезни приказки. Но той бе сигурен в своя талант и дори наум не му идваха такива непочтени дреболии. За щастие по-голямата част от Англия споделяше неговата увереност в способностите му. Неговото откровение често предизвикваше у останалите учудване, дори раздразнение. Знаеше, че неведнъж тази негова черта бе предизвиквала досадата на мис Джорджиана Дарси, но не изпитваше удоволствие от състоянията й, причинено от техните словесни двубои.

Този негов последен изблик на хумор, изказан единствено, за да развесели компанията и да види отново руменината по лицето на младата дама, неочаквано й бе причинил болка. Усещането за болката на който и да е човек предизвикваше в него огорчение, а когато виждаше, че страда Джорджиана, не можеше да го понесе.

Вестта, която Лий-Купър без да иска показа на бял свят и от лицето на капитан Томас Хейууд бе свалена маската, за да се разбере, че той, както подозираше Лий-Купър, е един негодник, не се оказа изцяло неприятна за архитекта. Но за да се оцени неговата преданост към мис Дарси, трябва да отбележим, че в мига, в който неговият съперник се дискредитира пред всички, той изпита за кратко време въодушевление и веднага след това бе обзет от много по-голяма тревога за нея. Младият мъж се обърна към Джорджиана и се постара не да я дразни, а да я успокои, като потърси най-меките изрази:

— Не ви ли се струва, че в Лондон обстановката става все по-потискаща, мис Дарси — заговори й той с необичайно приветлив тон. — Мисля, че жадувате да усетите отново прохладния свеж въздух на Дарбишър. Аз се връщам през следващата седмица в Пембърли и с удоволствие бих ви предложил моята карета, ако имате желание да ме придружите. Конете ми ще ви върнат там за два дни.

Но Джорджиана не можеше да понесе съжаление, още по-малко неговото.

— Благодаря ви, сър — отговори тя припряно, — но аз не се влияя от времето, където и да съм. Когато реша да се върна в Пембърли, то това ще бъде в компанията на моето собствено семейство и с една от нашите карети, които, мога да ви уверя, пътуват достатъчно бързо, точно според моя вкус.

Думите й бяха произнесени с такава надменност, че Лий-Купър се отдръпна съвсем потиснат.