Дързост

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Не по-далеч на миля от Гросвенър Скуеър живееше една жена, която на младини преподаваше в Пембърли на мис Джорджиана Дарси уроци по музика. Вдовицата мисис Спенсър се отличаваше от своите предишни колеги по това, че изискваше безпрекословна дисциплина. Благодарение на нея и на чара на самата музика, тя принуждаваше своята малка ученичка да се занимава много сериозно. Сега здравето на мисис Спенсър се бе влошило поради напредналата възраст и трудностите, които я бяха сполетели. Тя живееше крайно бедно близо до Шепърд Маркет.

Джорджиана, която научи за това от мисис Анзли, бе дълбоко огорчена и милостивото й сърце я накара да посети своята стара учителка още същата сутрин.

— Горката госпожа — проплака момичето, — като си помисля, че е съвсем сама и в неподходяща за нея среда… О, мисис Анзли, припомнете си само радостните вечери, които прекарвахме в Пембърли, ние трите и моят брат. Какво удоволствие ще изпита моята учителка, ако отидем при нея с мистър Дарси! Ще го попитам още сега дали може да дойде.

Но мистър Дарси, когото тя намери в библиотеката, трябваше със съжаление да откаже. Неговите спомени за мисис Спенсър също бяха много добри, тревогата му от сегашното й състояние бе голяма, но той през целия предиобед щеше да е много зает със случая на мисис Филипс и със собствената си работа, за да си позволи дори и половин час отлъчване за едно толкова милосърдно дело.

— Това задължение, скъпа сестричке, поверявам в твоите ръце. Напълно сигурен съм, че посещението ти ще зарадва мисис Спенсър. И след като отидеш в дома й, можеш да измислиш някакъв простичък начин, за да помогнеш да се облекчат мъките й. Уви, колко ли различни намира тя квартирите на Джермин Стрийт от покоите си в Пембърли…

През последните дни мистър Дарси често се връщаше мислено в Дарбишър. Прекалено дълго вече той бе далеч от дома си и от обичната си съпруга, нетърпението му да се върне при нея нарастваше с всеки ден. Неговите делови занимания му отнемаха много повече време, отколкото някой би могъл да предполага и той жадуваше да види отново своята Лизи.

В следващите мигове мистър Дарси задържа поглед върху сестра си, а когато заговори отново в гласа му прозвуча мекота:

— Надявам си да си в добро настроение да ни направиш компания по време на чая, защото днес след обяд очаквам един гостенин от Дарбишър.

— Наистина ли, скъпи братко? Кой може да е това? Най-искрено се надявам да не е мисис Монтегю!

— Подобно неуважително отношение, мис, би било по-добре да запазите за подходящ случай — отвърна брат й, но побърза да добави с усмивка: — Макар да си признавам с известно облекчение, че не е тя. Човекът, за когото говоря, е далеч по-желан гостенин.

— Далеч по-желан?! Може би това е тя, моята снаха Елизабет?

— Не е тя — отговори той с въздишка. — Въпреки всичко той ще ни донесе вести от нея. Става дума за Джеймс Лий-Купър, когото самият мистър Наш е поканил в Лондон, за да се консултира с него за строежа на една къща във формата на полумесец. Оказва се, че нашият млад архитект е ценен все повече и повече във висшите кръгове.

— Не дотолкова, надявам се, та да изостави нас и Пембърли преди да го промени напълно според нашия вкус. Не се опасявам, че тези нови похвали могат да го направят надменен, той вече е успял да стане такъв. Братко, даваш ли ми съгласието си да взема файтона?

Така двете дами потеглиха към Джермин Стрийт, за да потърсят своята стара приятелка. Пътят до дома й не бе дълъг, но улиците бяха така задръстени от амбулантни търговци и минувачи, че бяха станали непроходими пеша. Най-после в края на една лъкатушеща малка уличка те намериха търсения дом. Неговото нескопосно разположение и бедняшкия му вид ги натъжиха.

Когато си тръгнаха, след като успокоиха доколкото можаха старата учителка, Джорджиана слезе опечалена по тясното стълбище, покъртена от нерадостната съдба на своята приятелка. И още — в нея, под влиянието на току-що видяната тъжна гледка, бе пораснала решимостта да облекчава страданията на другите хора, доколкото това бе по силите й и да преценява по-правилно своите дребни несгоди.

Щом стигнаха до улицата, двете дами с учудване откриха, че тя е задръстена от добре облечени джентълмени, които излизаха от съседния клуб и подвикваха един на друг кой колко е спечелил от нощните залагания на туист и макао. Наложи се за няколко минути да се скрият под навеса на един от близките домове.

Най-после тълпата се разпръсна и те бяха готови да потеглят, но намерението им отново бе осуетено от появата на една позната фигура. На ъгъла на улицата застана джентълмен в моряшка униформа, той като че ли очакваше някого. Джорджиана се дръпна назад слисана. Не можеше да бъде никой друг, освен капитан Томас Хейууд.

Изненадата на капитана от срещата им бе още по-голяма. Лицето му изведнъж промени цвета си, чертите на лицето му се изкривиха от тревога:

— Мис Джорджиана Дарси, не вярвам на очите си — извика той, но бързо се окопити и добави с по-спокоен глас: — Колко странно… макар и много приятно… да ви видя тук в тази част на града. Аз самият рядко се появявам тук. Това е, осмелявам се да кажа, далечен призив, далеч от Бонд Стрийт и Гросвенър Скуеър. Какво за бога е могло да ви доведе в такъв скверен квартал?

Капитанът склони с такава нежна загриженост глава към нея, че тя съвсем забрави да се учуди какви дела решава тук самият той.

— Уви, нищо добро — отговори Джорджиана. — Дойдох да навестя бившата си учителка, съсипана от болести и беди. Вдъхнах й още малко желание за живот, но се опасявам — въздъхна тя, — че дните й на земята вече са преброени.

— Вашето нежно сърце ви прави чест. Много са онези, които не ги е грижа изобщо — но изведнъж лицето му отново промени цвета си и той заговори бързо: — Скъпа мис Дарси, не пренебрегвате ли себе си от многото грижи за останалите? Вие сте бледа за съжаление. Позволете ми незабавно да ви изведа от това място в Грийн парк. Кестените през този сезон са необикновено красиви. Хайде, няма да приема отказ, тръгваме заедно още сега.

Той хвана ръката й и тримата се упътиха към парка с крачка, която за един по-малко възпитан джентълмен тя би приела като необичайно забързана. Кестените, както каза капитанът, бяха цъфнали, слънцето сияеше в цветовете им. Когато Джермин стрийт остана далеч зад гърба им, офицерът забави крачките си и се впусна въодушевено да реди празни приказки:

— Забелязва ли сте някога, мис Дарси, как музиката, обикновено така завладяваща дори и най-закоравелите сърца, има освен това едно по-малко благотворно качество — тя кара някои хора да се превземат. Например по време на онази хубава вечер, когато вашият брат ни събра за концерта на Гросвенър скуеър, вие бяхте погълната от чудесната музика. Докато останалите бяха заети да дават вид, че са покъртени от нея — с възторжен поглед и притворени от екстаз очи. Човек би трябвало д се зачуди дали са чули и една нота.

Джорджиана, като разпозна в така направеното описание държанието на Каролайн Бингли, се развесели.

— Съвсем вярно — отговори тя игриво, — а вие, сър, така бяхте потопен в музиката, че не забелязахте нищо. Хайде, аз ви предизвиквам да ми кажете кои творби бяха изпълнени.

Капитанът се усмихна, компанията не спираше хода си, а двамата разговаряха така оживено, с такова взаимно удовлетворение, че Джорджиана си помисли какво ли още би казал нейният ухажор, ако мис Анзли не беше с тях. Скоро стигнаха до входната арка на парка, където на кочияша му бе наредено да ги чака.

Но до самия портал капитанът сепнат сграбчи ръката на Джорджиана и се опита да я дръпне бързо настрана. Вече беше късно — пред тях стоеше лейтенант Джордж Уикъм. Шокът се оказа твърде силен и непоносим за Джорджиана, побиха я тръпки. Да попадне на него отново, още повече — така неочаквано дори в Лондон… Нямаше ли да има край на нейните мъки, причинени от този човек?

Самият лейтенант обаче дори не трепна от притеснение. По-скоро изглеждаше напълно спокоен, сякаш той бе организирал срещата.

— О, ето, че сте тук, Хейууд — нададе възглас той веднага. — Помислих си, че вие… но я виж ти кой е тук. Не е ли това уважаваната мисис Анзли с нейната млада подопечна, мис Джорджиана Дарси от Пембърли?

Обръщайки се към двете дами, той ги приветства вежливо и щеше да ги заговори, но както и предния път капитан Хейууд се притече на помощ на Джорджиана в нужния момент:

— Не знаех, че сте в Лондон, сър — изрече той припряно и наблегна на думите си. — Простете ни, но ние не сме на разходка. Доста сме заети и файтонът на мис Дарси ни очаква — веднага след това той подаде ръце на двете дами и бързо ги отведе.

Колко променено бе настроението на компанията сега, при напускането на парка, в сравнение с допреди няколко минути. Мисис Анзли също се почувства ни жива, ни мъртва, щом разпозна онзи, който едва не разруши живота на младата й господарка. А Джорджиана, облегната на ръката на капитана, бе дотолкова объркана, че не знаеше какво да мисли. В целия огромен Лондон да попадне на капитан Хейууд, а сега и на лейтенант Уикъм? Каква сутрин!

Стигнаха до файтона почти безмълвно. Капитанът, усетил страданието на Джорджиана, настоя да ги придружи до Гросвенър скуеър. Двете дами с охота приеха сърдечното му предложение. По време на краткото пътуване той отново прояви настойчиво внимание и скоро Джорджиана се почувства по-добре. Докато наближат къщата, на нея й се прииска пътят да бе по-дълъг, за да може да се оживи напълно и да ги зарадва.

— Вие, сър, отново ме спасихте от неприятност — каза тя развълнувана, когато стигнаха до вратата. — Няма да ни изоставите и сега, нали, не преди да се съгласите да ни направите компания за една лека закуска.

Капитанът прие охотно и тримата се изкачиха по голямото стълбище. Джорджиана гореше от нетърпение да разкаже на брат си за случилото се. Тя поведе офицера незабавно към гостната, но още отдалеч заговори възбудено на висок глас:

— Скъпи братко, само послушайте да ви кажа какво ни сполетя тази сутрин. Близо до Шепърд маркет срещнахме случайно капитана. Какво избавление бе за нас по-късно неговото появяване, само след не повече от петнадесет минути той ни върна живи и невредими в къщи, като ни избави от една крайно неприятна среща в парка.

В следващия миг се сепна смутена, тъй като мистър Дарси не бе сам. До него, за учудване на Джорджиана, стоеше Джеймс Лий-Купър. Тя съвсем бе забравила за неотдавнашните им спорове. Архитектът бе в компанията на един млад, непознат на Джорджиана джентълмен.

Тримата се изправиха, когато тя влезе, а Лий-Купър незабавно се отправи насреща й. Лицето му бе озарено. Преди още Джорджиана да осъзнае какво прави, вече му подаваше ръка и се чу да приветства топло пристигането му в Лондон.

— Е, сестро — заговори мистър Дарси в подходящ момент, — както виждам и вие, подобно на нашия Лий-Купър, сте довели гости. Той и капитанът зная, вече се познават. Позволете ми да представя и на двама ви добрия приятел на мистър Лий-Купър — мистър Хю Джоунс. Той наскоро се завърна от континента, където доскоро бе на служба като хирург всред нашите храбри войници.

— Мис Дарси със сигурност ще си припомни името му — намеси се Лий-Купър, — макар и да не го познава лично. Моят приятел е умел не само в превързването на рани, той има талант да съчинява стихове. Като един изключителен читател, Мис Дарси би трябвало да познава поезията му, за която вече се говори всред хората на перото.

— Лий-Купър ме възхвалява — засмя се другият млад мъж, а после погледна внимателно младото момиче. — Той ми е говорил много, мис Дарси, за вашата любов към изисканата поезия. Умолявам ви да не бъдете прекалено строга към моите стихове.

Джорджиана бе удивена не толкова от факта, че приятелят на Лий-Купър е прочут поет, колкото от скромността му.

— Вие се подценявате, сър — заговори тя пламенно. — Аз наистина четох и харесах много вашите творби. „Водопадът“ например или „Смъртта на Глендоуър“. Капитан Хейууд вие сигурно си припомняте строфите от „Цветна невеста“, в които съпругът намира китка цветя. Нали беше трогателно?

Но когато се обърна към своя придружител, видя как неговото изражение се промени. Едната вежда на капитана бе дръпната нагоре, видът му бе доста мрачен.

Той не проговори нито дума, а мълчаливо огледа джентълмените около камината. Джорджиана никога преди не бе го виждала в такова състояние. Какво ли можеше да означава? Дали не беше си спомнил точно сега с огорчение онази обида, която му нанесе Лий-Купър в Пембърли? Джорджиана не одобри тогава грубото държание на младия архитект, дори би го укорила още повече и в този момент, ако не я бе усмирила интересната мисъл, че гневът на офицера бе подхранен не просто от наранената му гордост, а от ревност.

Тя спотаи усмивката си и се обърна още веднъж към него:

— Хайде, капитане — подвикна му тя закачливо. — Много пъти съм ви чувала да рецитирате стихове с чувство, с удоволствие. Не можете да ми кажете, че не познавате такъв прочут поет като мистър Хю Джонс.

— Действително, познавам стиховете на джентълмена — отговори най-после той. — Но, мис Дарси, трябва да тръгна незабавно. Имам една важна работа, за която съвсем забравих, а тя изисква скоро да бъда в другия край на града. Простете ми.

Той бързо се прости с останалите и напусна дома.

Разочарованието на Джорджиана от внезапната промяна в капитана и от главоломното му оттегляне бе голямо. Но тя можеше да се утеши с чудесната компания, която оставаше и с появилите се след малко отрупани блюда на масата.