Дързост

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Джорджиана се събуди на следващата сутрин в превъзходно настроение. Наистина събитията от предишния ден й донесоха някои неприятности, но как всичко после се преобърна и завърши щастливо, благодарение на намесата на капитан Хейууд. И колко благороден, та дори и нещо повече, бе всеки негов жест. Ето че се появи един мъж, в когото всяка жена би могла да се влюби, по-точно един мъж, в когото тя сега се убеждаваше, че въпреки всичките си клетви, се е влюбила.

У някого подобна преценка би предизвикала бурна радост или страх от несподелена любов. За мис Дарси то донесе единствено удовлетворение. Рядко досега някое от нейните желания не бе задоволявано и едно толкова съществено желание като сегашното трябваше непременно да се осъществи. Освен това от изпитанието, на което я подложиха безразсъдните й чувства, изминаха вече две зими. Сега тя владееше неоценимото предимство на зрелия разум. Достигнала бе осемнадесет години и можеше да направи точна преценка на кого да дари любовта си с цялата си мъдрост.

Тя завърши тоалета си и закуси твърде развълнувана от щастието си, което я караше да рецитира любимите си стихове. Строфите на лорд Байрон, така често произнасяни от капитан Хейууд, неволно се отрониха от устните й.

Те все още блуждаеха в съзнанието й в късната утрин, когато тя се спускаше от покоите си към гостната, за да намери там Джеймс Лий-Купър в очакване на нейния брат.

— О, мистър Лий-Купър — обърна се тя към него весело, — не е ли нашият настоящ век богат на поезия? Само като си помисля, че в рамките на една година можем да прочетем новите творби на лорд Байрон и мистър Хю Джонс! Не се ли преизпълва с възторг сърцето ви когато си мислите за това?

— Не само в поезията, мис Дарси — съгласи се архитектът с усмивка, пленен от жизнерадостния й вид. — Аз дойдох днес, за да запозная мистър Дарси с един представител на моето собствено изкуство, чийто брилянтен талант не е често срещано явление през последните сто и повече години. Обещах му да го заведа на Доувър стрийт, за да го представя на мистър Джон Наш. Вашият брат, както знаете, е ревностен привърженик на изграждането на метрото.

— Във вашето обкръжение има различни знаменити личности, мистър Лий-Купър — възкликна въодушевена Джорджиана. — Едва вчера един от тях, приветстван като Уелския наследник на короната на мистър Уолтър Скот стоеше в тази гостна по ваша покана! А сега се каните да посетите мистър Наш, който, както ми казва моят брат, ви е поканил в Лондон за съвет. Какъв търсен човек сте!

Младият мъж поруменя и потисна усмивката си, но отговори с необичайна за него скромност:

— Не се гордея нито с едното, нито с другото. Познавам Джонс от годините на чиракуването ми, когато споделяхме една квартира на Теобалдс роуд. Превъзходен приятел ми е и е също толкова прям, както сама ще се уверите. С мистър Наш се познавам отскоро, неговият покровител принц регентът бе така любезен да насочи вниманието му към мен.

Прекалено изисканото възпитание на Джорджиана не й позволи да изрази удивлението си. До този момент тя не бе имала представа за високо ценената репутация на мистър Лий-Купър.

— В такъв случай мистър Наш не е бил така известен като вас — отбеляза тя любезно. — Целият останал свят говори за вас. Вечерта на миналия вторник мистър Хейууд ми говори с възхищение за Блейс Хол, който, сигурна съм, дължи немалко от великолепието си на вашия талант.

Но последните й думи развалиха настроението на нейния събеседник.

— Похвалата на добрия капитан много ме учудва — дойде и студеният му отговор. — Спомням си много добре неговите въодушевени съвети за Пембърли. Какво би могъл да измисли такъв наблюдател като него, за да се възхищава от една градина, която е толкова известна, колкото би бил един слонски ров?

Мистър Лий-Купър имаше рядък талант в началото на техните разговори да подкупва Джорджиана със своята изисканост, а после да я ядосва. Успяваше да го постигне почти при всяка тяхна среща. Тя съвсем бе забравила неговата гениалност в това отношение и тъкмо се бе замислила точно за него, когато в стаята влезе брат й и двамата джентълмени напуснаха дома.

Но Джорджиана нямаше никакво намерение да обръща внимание на настроенията на мистър Лий-Купър. Очакваше я много по-щастливо занимание — да сподели новините със снаха си Елизабет. Без да се бави повече тя се върна в стаята си и се зае с писмото.

Но точно в този миг на вратата се появи мисис Барбър, за да съобщи, че са пристигнали посетители и Джорджиана трябваше да прекъсне писмото си.

В гостната я очакваха мисис и мистър Хърст, господинът седеше, а госпожата крачеше из стаята явно разочарована, че стопанинът на къщата го няма и край нея не е останал никой, който да й се възхищава, освен съпругът й. Осанката и видът на Луиза Хърст винаги бяха впечатляващи, благодарение на красивата й фигура и доброто настроение. А днес тя бе поразителна. Държанието й бе така жизнено и самодоволно и лицето й така свежо, че ако денят бе малко по-мрачен, тя би минала за една много млада жена.

— Мис Дарси — полетя възгласа й към младата стопанка, за която часът на посещението им бе съвсем неподходящ, за да им обърне внимание. — Какви новини носим да знаете! Едва ли ще повярвате. Не, не, в никакъв случай няма да повярвате, сигурна съм. Ще повярва ли, любов моя? — едва погледна тя към мъжа си. И все пак трябва да я чуете цялата и то веднага!

Джорджиана, която доста неохотно изостави писмото си, все пак усети, че вниманието й се изостри. И след като позвъни да им донесат незабавно чай, на свой ред се въодушеви:

— За бога, моля ви, кажете ми какво се е случило толкова! Надявам се нищо лошо?

— Лошо! О, богове, не! Едва ли може да има по-радостна новина за моята сестра Каролайн и за онези, които държат на нейното щастие толкова много, колкото и на своето. Скъпа, мис Дарси, моята сестра се омъжва.

— Мис Бингли… да се омъжва? — сепна се Джорджиана. — Моля, да ми простите откровения тон, мисис Хърст, но не знаех тя да има сериозни намерения към някого.

— О, наистина ли? Колко странно, имайки предвид, че той я следваше навсякъде от много седмици. Но трябва да се съгласите, мис Дарси, че той е хубав мъж. Знаем, че неговото семейството и връзките им са безупречни, състоянието му, както ни бе дадено да разберем, никак не е малко, поведението му е приятно, умът — превъзходен, а зъбите му са равни като бисери. Не е ли така, любов моя? Смея да кажа — отбеляза тя със задоволство, че моята сестра и капитанът ще бъдат красива двойка, поне до времето, когато морският въздух превърне чудесния му тен в тъмен махагон.

Какво изпита Джорджиана в този момент? Смайването й бе прекалено болезнено, за да си го представи човек, а страданието й — прекалено дълбоко, за да го изпита. Можеше ли този, за когото тя говореше, да бъде той?

— Простете ми, мис Хърст — проговори тя след кратко мълчание, — в такъв случай този млад мъж е на морската служба.

— Същият онзи капитан Хейууд — съгласи се мисис Хърст. — Чудя се как не сте забелязали, след като той така дръзко я последва чак до Лондон. Но колко ли ще се смеете като ви разкажа как стана всичко? Това се случи в пет часа вчера следобед… Или беше шест, мистър Хърст? Не, в пет часа, понеже вие тъкмо бяхте излезли за залаганията, които се оказа, че са назначени за късен час и се бяхте ядосали на мистър Дарлингтън, заради това, че се забави с онези досадни приказки за болестите по растенията в Уилтшър. Човек би си помислил, че селяните почти не могат да се грижат за себе си. Е, исках да кажа, че беше пет, когато изведнъж се чу такъв тропот по вратата, че аз си рекох да не би Лондон да е обзет от пламъци или да не би мисис Партридж да е разляла върху най-новата ми рокля мастило, както тя направи с роклята на лейди Синклер и нищо не можа да я спаси… Нейно благородие я бе обличала само веднъж, и то, за да посети майка си. И така, кой друг, мислите, би могъл да дойде, освен капитан Х. Тича той през хола… без дори да чака да съобщят за него… и — направо нагоре по стълбището към гостната, където Каролайн бродира, с вплетени в косите й розови панделки. Точно тях аз не обичам особено, но те са любимите й и както сигурно знаете, никой не може да каже на Каролайн, че никъде вече не се носят панделки. Та през това време аз си гледам моята работа в другата гостна… междинната врата не се затваря плътно, макар че непрекъснато говорим да я ремонтираме, а техният разговор, между другото, се води на такъв висок глас, човек би казал дори, че е шумен, че аз не можех да не чуя.

Да посъкратя малко — нашият галантен капитан изрази бурно любовта си. Вие познавате, мис Дарси, езика на страстта. Тя била най-скъпото създание за него, най-красивата, най-добрата. Той се измъчвал, той се опропастявал, той не можел повече да живее без нея. Възможно ли е тя, би ли приела тя да стане негова жена?

Коя млада жена би устояла на такива ласкателства? В никакъв случай не и моята сестра. Право да си кажа, тя дори не се опита. Човек би си помислил, че в Академията са я обучавали на по-добри обноски. Аз например съм ходила в селско училище, но накарах мистър Хърст едва ли не да умира от мъка по мен шест месеца преди да омекна, нали така любов моя. И бих направила така и сега, тъй като финесът, както бях възпитавана, е ценен не по-малко. Но Каролайн… с цялото си превъзходство в образованието… „О-о-о“ — каза на първата секунда тя и след това направо се съгласи — „да“.

О, мис Дарси, да знаете как повлия нейният прибързан отговор на ухажора й. Капитан Х. изпадна кажи-речи в лудост. Той не можел да издържа повече, тя трябва да бъде негова незабавно, неговият близък приятел е свещеник в Шотландия… той ще я заведе там още тази нощ и те ще се слеят в едно. Аз, например, бих сметнала за срамно да се съглася на такова предложение, на толкова необичайна привързаност и никакво венчално було. Но тя отново каза „О-о-о“, а после „да“.

Господи, колко се смях, когато Каролайн и аз си пожелахме лека нощ. А по-късно я чух да се измъква от къщата, на пръсти, изплашена, според мен, че може да се сблъска на вратата с мистър Хърст, който се връща от залаганията.

Но тя имаше късмет, тъй като мъжът ми не се върна до първи петли, нали, любов моя? И най-доброто от всичко е, че тя сигурно вече е омъжена жена. Помислете си само, мис Дарси, толкова години да е в Академията и накрая да се омъжи без венчално було. Докато за моето се говори цял сезон… в някои райони на Йоркшир и досега се говори. Но, както каза мистър Хърст, когато му разказах всичко, след завръщането му: „Твоята сестра, любов моя, стигна и надмина възрастта си за женене преди няколко години. Нейното семейно щастие не може да чака до булото.“ Не беше ли така, любов моя? Какво ще кажете сега вие, мила, за станалото? Но добре ли сте, мис Дарси? Изглеждате бледа. Колко навреме вашата мисис Барбър носи чая.