Метален рояк

101.Тасия Тамблин

„Оскивъл“ най-после стигна Ларо. Тасия се радваше, че този път идва като освободител. Нико Чан Тайлар беше готов да овъргаля в катран и перушина хората, които незаконно бяха задържали родителите му. Роб правеше планове да натовари кораба със стотина от задържаните скитници и всеки от останалите, който пожелае да дойде.

Спуснаха се под нисък ъгъл и Тасия обясни на Роб къде се намира главното селище.

— Изпращам идентификационен сигнал, за да съобщя, че нямаме враждебни намерения — каза той. — За всеки случай.

— Шиз, ако го направиш, ще предупредиш зевесетата долу.

— Хайде, стига. Да не мислиш, че сме невидими? Сигурно имат орбитални сензори, с които да ни засекат. Защо да не решим въпроса по мирен път?

— От твоя оптимизъм ме побиват тръпки, Бриндъл. — И все пак Тасия бе наясно, че зевесетата на Ларо са сред най-големите некадърници, щом Ланиан не ги бе взел даже като пушечно месо за хидрогите. Не очакваше да има голяма престрелка.

Нико се приведе към двете пилотски кресла, изпълнен с нетърпение.

— Пратихте ли съобщение на родителите ми, че идвам? Те отговориха ли? Някой отговори ли изобщо?

В отговор се разнесе само статичен шум.

— Няма въпроси, няма искания, няма „добре дошли“. Сигурно обичат да си играят на криеница. — Тасия се вгледа в координатите. — Това е странно. Селището и базата би трябвало да са долу.

— Сега ще излезем над хоризонта. Ще ги видим след минути.

Ала след тези минути Тасия се втренчи невярващо в останките от града. Постоянното селище и колоритните временни лагери бяха размазани, разхвърляни, сякаш тук бе фучало торнадо. Посевите в радиус километри бяха изгорени или разкопани.

— Шиз, какво е станало тук?

Нови подобни на термитници кули се издигаха навсякъде, огромна трапецовидна рамка, която трябваше да е новопостроен транспортал, лежеше в откритото пространство между тях. Кликиските развалини вече не бяха руини, а огромен метрополис пет пъти по-голям от кулите, които бе видяла при последното си посещение. Черни силуети, подобни на гигантски буболечки, изпълваха пейзажа.

Някои от съществата започнаха да слизат от чуждоземните кули, други разпериха криле и полетяха.

Тасия внезапно си спомни за странното съобщение, което магът-император бе изпратил на крал Питър по зелените жреци.

— В името на Пътеводната звезда, това са кликисите! Върнали са се на Ларо. Те…

— Разбили са цялата колония — проплака Роб. — Затова никой не ни отговори.

— Предпочитах да се изправим пред зевесетата.

Нико се хвана здраво за пилотското кресло.

— Не можем да приемем, че всички са мъртви. Не знаем какво е станало. Може би има оцелели. Трябва да проверим.

— Погледни добре и сам си вади изводите.

— Не! Не знаем достатъчно! Някои хора може да са избягали. Може би мнозина. Не можем да се откажем просто така.

— Не се отказвам — отвърна Тасия. — Все още. Но не мисля, че е добра идея да питаме буболечките какво е станало. Твърде много ми напомнят черните роботи, а тях не мога да ги понасям.

Роб се приведе напред.

— Какво е това? Нещо излита във въздуха.

Десетки малки подобни на кутийки корабчета изригнаха от изгорените поля и се насочиха към „Оскивъл“. Земята бе покрита с ъгловатите машини и те се понесоха като оси от разтърсено гнездо.

— О, мамка му! Идват към нас.

Роб вече правеше рязък завой. Тасия се хвърли към оръжейната станция.

— Не можем просто да избягаме. — Нико бе пребледнял. — Не знаем, не знаем със сигурност…

Но след като бе видяла как съществата са изличили селището, Тасия реши, че няма смисъл да преговаря. Откри огън по отделните корабчета и започна да ги изпепелява. Още една вълна машини излетя след тях.

Отделните кликиски компоненти отвърнаха на огъня, изстрелваха високоинтензивен плазмен заряд, какъвто Тасия не бе виждала досега. Като смени рязко курса, при което Нико се блъсна в стената, Роб избегна попадението, увеличи скоростта и временно се изплъзна от преследвачите. Огледа набръчкания пейзаж, но не видя място, където да се скрие сред деретата или скалите.

— Няма защо да се оплакваш, че имаш малко цели, Тамблин. Престани да си играеш и започвай да стреляш.

Тасия заля враговете с масирани залпове и разби още три кликиски корабчета.

— Добре, че оръжията ни работят отлично.

Чуждоземните съдове се приближаваха и четири откриха огън едновременно. Мощен заряд остърга корпуса на „Оскивъл“. Друг закачи двигателите и таблата пред Роб полудяха.

Като се придърпа напред, за да се пребори с огромното ускорение, Нико включи комуникационната система и активира сигнала за помощ и локаторния маяк.

— Помощ, помощ! Нападнати сме от кликиси!

— Кой очакваш да ни чуе, Нико? — попита Тасия.

— Който и да е останал жив долу. Все има някой.

— Има разлика между това да си оптимист и да си идиот. Ако можеха да се бият с буболечките, мислиш ли, че вече нямаше да са го направили?

Роб й се скара:

— Не викай на хлапето. Какво против имаш позитивното мислене?

„Оскивъл“ набра височина и Тасия видя още два съда да се спускат от орбита към тях. Колко ли още имаше в космоса?

— Обкръжават ни.

Тя стреля по двата кораба, успя да взриви единия и насочи вниманието си към нови четири, които се приближаваха отстрани. Чуждоземните кораби приличаха на огромни побеснели комари. Роб снижи „Оскивъл“. Слънцето беше залязло и скоро щеше да стане тъмно. За щастие вече бяха далече от унищоженото селище и не излитаха нови кораби, които да се включат в преследването. Кликиският град изглеждаше потънал в хаос и Тасия се зачуди дали насекомите не са имали скорошен сблъсък с някого.

Чуждоземните кораби обаче нямаха намерение да ги оставят и продължаваха да ги обсипват със снаряди. Мощен изстрел порази вече повредения двигател и „Оскивъл“ полетя надолу.

— Това не е добре — каза Роб.

Тасия пак откри огън.

— Останаха само пет. Вероятно ще успея да ги сваля.

Сякаш за да опровергае твърдението й, още един изстрел уцели „Оскивъл“ и извади от строя друг двигател.

— Няма да издържим още дълго — каза Роб. Летяха с бясна скорост към земята.

Тасия гледаше на всичко това като на упражнение по стрелба. Не смееше да си поеме дъх. Порази още два кликиски кораба. Останаха само три. Но Роб вече не можеше да маневрира. Едва успяваше да удържи падането им.

— Падаме!

Бързото им спускане прилъга кликисите по-близо, за да довършат започнатото. Тасия имаше възможност да стреля, но им позволи да се приближат още малко. Щом видяха, че са повредили „Оскивъл“ тежко, кликисите се устремиха рязко напред и се гмурнаха след тях.

— Хайде, копеленца, още малко. — Корабите-компоненти все едно я чуха. С триумфален вик тя изстреля смъртоносен залп и избълва още един. И трите кораба избухнаха.

— Пипнах ви!

— Ако ще играеш танца на победата, действай бързо — каза Роб. — Десет секунди до кацането… и не очаквайте да е меко.

Насеченият релеф се засили към тях и Роб се помъчи да насочи кораба към близкия каньон.

— Но не се тревожете, тренирал съм го в симулатор.

— Преди пет години. — Тасия се приготви. — Шиз, дръжте се.

„Оскивъл“ остърга дъното на каньона, задра в скалите, разпръсна облак прах и се завъртя лудешки. Лавина звуци отекна през корпуса. Противопожарна пяна запръска около двигателите. Защитната мрежа обгърна Тасия.

Корабът най-накрая спря. Докато Робърт изключваше системите и оценяваше пораженията (един двигател не работеше, втори беше напълно разбит, а повечето гориво се бе разляло), Тасия бързо слезе и мина зад кораба, за да види колко зле е пострадал отвън.

Бяха кацнали до самотен каньон доста далече от разрушеното селище на колонията.

— Каква каша!

Нико се приближи до нея с аптечката и каза сърдито:

— Твърде често съм се разбивал за човек на моята възраст.

— Повечето хора се разбиват само веднъж.

„Оскивъл“ стенеше и скърцаше — металната обшивка изстиваше. Противопожарната пяна съскаше и бавно попиваше в сухата земя. Извън това нощта на Ларо беше тиха и зловеща.

— То пък едно спасение — промърмори Тасия в сгъстяващия се мрак.

— Разрушихме корабите, които ни преследваха — отвърна Нико. — Така че може би буболечките не знаят къде да ни открият.

Лицето на Роб бе угрижено.

— Трябва да наблюдаваме периметъра.

— Имаме оръжия за лична защита. Мисля, че и някои от оръжията на кораба все още работят. Да се надяваме, че пораженията не са тежки.

Тасия се сети, че маякът все още предава, влезе, изключи го, пак слезе и застана до Роб. Прегърна го и двамата се загледаха в нощта.