Метален рояк

136.Тасия Тамблин

Очуканият покрит с кръпки и прах корпус на „Оскивъл“ беше най-красивото нещо, което Тасия бе виждала.

След бягството си от кликиския град те бяха подскачали по неравния терен, ориентираха се по звездите, инстинктите си и решителността си. ДД правеше всичко по силите си, за да ги напътства, докато Роб и Тасия се бореха със странното управление. Някои кликиси се бяха втурнали след тях, но бегълците ги бяха оставили далече зад себе си.

Роб спря машината до кораба и Тасия със стон се смъкна на земята. Макар да бе бързо, кликиското возило нямаше нищо общо с удобството.

— Качвайте се, бързо. Трябва да отидем до пещерите. Не ми се мисли как ще кацнем там, но не можем да губим повече време.

Орли посочи напред.

— Там има някой… О, това е господин Стайнман!

Стайнман, Крим Тайлар и още трима скитници стояха до транспортния кораб с оръжия в ръце.

— Крайно време беше — каза Стайнман. — Защо се забавихте толкова?

— Сблъскахме се с кликисите — отвърна Роб. — Загубихме Дейвлин.

— И Маргарет Коликос — добави ДД.

— Мъртва ли е?

— Не знаем.

Скитниците изглеждаха угрижени. Бащата на Нико поклати глава.

— Значи трябва да се върнем да ги вземем.

— Имаме заповед да не го правим — заяви сухо Тасия. — Дейвлин щеше да ни убие собственоръчно, ако смяташе, че ще рискуваме живота на толкова хора, за да го спасим. А и да ви кажа истината, мисля, че вече е твърде късно.

— Трябва да се махаме, веднага — намеси се Роб. — Кликисите ще ни търсят.

Тасия се заслуша и й се стори, че чува тракане и шумолене.

— Бъди нащрек, ДД. Използвай сензорите си. Гледай да ни предупредиш навреме.

— Разбира се, Тасия Тамблин. — Тя потрепери, внезапно спомнила си за своето компи ЕА, което бе разкъсано от кликиските роботи. Мразеше ги всичките — и създателите, и създанията им.

Крим Тайлар прегърна сина си. Дъхът на Нико спря. Не спомена какво бе видял в кликиския хибрид. Самият той едва се справяше с мисълта за това и не искаше баща му да узнава. Поне засега.

— Не дойдохте вчера, обаче ние си събрахме нещата — рече Стайнман. — Тъй като не получихме вести и днес, дойдохме насам, за да ви изчакаме, в случай че имате нужда от помощ — Той стисна оръжието си. — Бяхме готови.

— Междувременно направих проверка на системите и подготвих двигателите — каза Тайлар. — Щях да ви дам още час, преди да потеглим към пещерите. — Погледна Нико и добави: — Радвам се, че се върнахте.

ДД вдигна глава към нощното небе. После я завъртя към Тасия.

— Страхувам се, че се приближават много кликиси. Нисколетящи кораби.

Тасия реши да не губи време.

— Всички в кораба. Веднага. — Изтика приятелското компи на борда, изчака другите да изтичат по рампата и затвори люка. — Идват ни гости! Време е да полетим. Колко бързо можем да качим оцелелите на борда?

— Роякът кликиси ще ни даде добър стимул.

Преди буболечките да се приближат, Роб издигна транспортния кораб над каньона и с угасени светлини се плъзна само на метри над скалите, като се надяваше, че няма да ги забележат.

— Тамблин, сещаш ли се за нещо високо, което може да се изпречи на пътя ни?

— Не.

— Знаех си, че трябва да поправим локалните сензори. — Той се издигна рязко нагоре, когато видя скалите отпред. Крим Тайлар падна на пода, но бързо се надигна.

След десетина минути забелязаха силуетите на пещерите.

— Не знам дали има добро място за кацане, Бриндъл. Спусни се, където можеш, а ние ще започнем да вкарваме хората.

Тасия се обърна към Крим Тайлар:

— Колко общо ще бъдем, ако всички успеят да се качат?

— Мислиш, че няма да можем да вземем всички ли?

— Мисля, че може да ни се наложи да бързаме.

— Седемдесет и осем. Някои са деца.

— И УР — добави ДД.

— Е, не би трябвало да има проблем — каза Роб. — Не се тревожи.

— Кой се тревожи?

Роб спусна „Оскивъл“ пред пещерите. Тасия скочи долу първа, другите я последваха още докато Роб спускаше подпорите, за да стабилизира кораба. Остави двигателите включени.

— Бързо! — изрева Тасия, макар хората вече да тичаха към кораба. — Буболечките са по петите ни.

— Бегом! — извика и Стайнман.

Хората тичаха към кораба, някои носеха пакети и вързопи.

— Къде е Дейвлин? — попита задъхано кметът Руис. — Нали обеща, че ще ни помага.

— Вече ни помогна — каза Тасия и лицето на Руис помрачня и той поклати невярващо глава. Тасия почувства, че трябва да обясни, и добави: — Даде ни нужното време, за да избягаме. Обеща, че ще се измъкне някак от Ларо.

Руис се хвана за тази малка надежда.

— Е, кой съм аз, че да се съмнявам в него? Той винаги успява да се справи.

Макар да имаше само една ръка, гувернантското компи успяваше някак да подбутва децата. Няколко от тях плачеха — нали бяха живели в страх толкова време. Орли хвана две от по-малките и ги засили нагоре по рампата.

— Няма запазени места — викна Нико, може би си мислеше, че е много остроумно. — Всъщност изобщо няма достатъчно места. Сядайте кой където намери, ще се оправяме, като излетим.

ДД се вглеждаше в небето.

— Тасия Тамблин, приближават се още много кликиси.

— Изобщо не смятах, че ще ги изпреварим с много — изсумтя тя и после викна високо: — Давайте по-пъргаво. Петнайсет секунди и затварям люка. Кой се качил — качил се.

Изпаднали в паника, последните оцелели захвърлиха всичкия си багаж и се втурнаха напред. Тасия изблъска последните двама, за да затвори люка, после се провря при Роб.

Той я погледна разтревожено.

— Ако нещо гръмне, ще останем тук завинаги. Нямахме време да направим нито пробен полет, нито пълна проверка на двигателите.

Тасия погледна сензорните екрани и сканира небето над тях. Приближаваха се десетки пулсиращи точки.

— Прав си, Роб. Разполагаш с цялото време на света… пет, десет секунди… колкото ти трябват.

Без да чака разрешение, Нико се провря между тях, натисна бутона за вертикалните двигатели върху контролното табло на помощник-пилота и „Оскивъл“ се издигна във въздуха. Приближаващите кликиси се устремиха след тях като ято оси. Трима жужащи воини се блъснаха в корпуса, задраскаха по външната обвивка и илюминаторите.

— Всички да се хванат за каквото могат! — извика Тасия, докато заемаше мястото си на поправената оръжейна станция. Стреля напосоки, сигурна, че каквото и да попадне пред лъчите й, ще е вражески кораб. Четири кликиски машини изчезнаха в малки експлозии.

— Да видим колко ускорение можем да поемем — каза Роб.

Орли и Стайнман се държаха за пейката в дъното на пътническото отделение. ДД и УР някак успяваха да стоят прави, сякаш краката им бяха заварени за палубата.

Над главите им скенерите засякоха група съединяващи се кликиски кораби, спускаха се от орбита.

— Това може да е проблем! — каза Тасия.

— Стреляй тогава!

С още един залп тя проби дупка във формацията. Пламтящите кликиски отломки прелетяха покрай тях. „Оскивъл“ продължи стръмното си издигане.

Щом излязоха от атмосферата, Тасия въздъхна облекчено, дръпна Роб за рамото и каза:

— Дай на мен.

Не си позволи да се отпусне, докато не включи звездните двигатели и Ларо не остана далече назад.