Метален рояк

96.Роберто Кларин

Като стреляше отново и отново, Кларин най-накрая размаза плоската глава на един летящ кликиски воин. Ужасното същество рухна до една от сградите и се свлече по стената, като оставяше след себе си гнусна слуз. Недобре прицелен изстрел отнесе част от стената на къщата.

Много от колонистите без оръжия скочиха през счупената стена на заграждението в панически опит да избягат, макар да нямаше къде да отидат, а и едва ли имаше голяма вероятност да се измъкнат. Други се затичаха към скритите си убежища.

Кларин видя как петима от избягалите колонисти се сблъскват с група кликиси. Когато буболечките ги нападнаха, хората се опитаха да се върнат към съмнителната безопасност на оградата, но бяха избити, преди да направят и няколко крачки.

Марла Чан Тайлар остана върху стената и продължи да крещи и да стреля. Изглежда, нямаше намерение да се измъква, а смяташе просто да изтребва кликиси, докато мунициите й не свършат. На Кларин му се искаше да бе тръгнала с мъжа си.

Двамата с Дейвлин се затичаха по тесните улици, отчаяно се опитваха да окуражат отслабващите защитници. Това напомни на Кларин времето, когато проклетите зевесета бяха дошли да смачкат любимото му Ураганово депо. Сега нещата не изглеждаха по-добре. По време на нападението на черните роботи ограда беше пробита на много места и сега насекомите нахлуваха през пролуките. Към небето се издигаше пушек, миризмата на пламъци и смърт бе толкова плътна, че му бе трудно да диша.

— Разпознавам безнадеждното положение, когато го видя, Дейвлин — каза Кларин. — Но имам още един коз в ръкава.

— Какъв?

— Другата ремора. Може да лети и е заредена.

Дейвлин се усмихна обнадежден.

— Добре. Може би ще успееш да събереш шестима души. Само шестима… но това са шестима, които ще спасим.

Кларин не отвърна. Вече над сто кликиси бяха минали през оградата и обкръжаваха колонистите. Можеше да вземе шест души… но кои шест? Как можеше да избере, а и каква щеше да е ползата, ако кликисите продължаваха да ги преследват?

Не, Кларин бе намислил нещо по-различно. Хукна към отломките, където беше ремората.

Марла продължаваше да стреля от стената по оттеглящите се дарители, но те вече бяха прекалено далече. Кликиските воини се заизкачваха зад гърба й. Тя се обърна и откри огън по тях, но едно от съществата размаха крайниците си и я блъсна от стената. Докато падаше, тя продължи да стреля.

Кларин най-накрая стигна до поправената ремора и се вмъкна през полуотворения люк. Двигателите запалиха безпроблемно.

Не бе успял да направи пробен кръг с кораба, но пък знаеше как да управлява почти всичко, което лети. Повечето скитници имаха талант за това. Контролните устройства на зевесетата изглеждаха тромави, но Кларин се наведе напред, огледа бутоните и откри каквото търсеше. Като използва насочващите струи, изкара ремората от маскировката на отломките и я издигна с тласък на главните двигатели. После зави и полетя към кликиските кули.

Всичко сякаш се случваше на забавен каданс. Ушите му звънтяха от взривовете, грохота на двигателите, изстрелите и писъците. Кликиските свирукания и писукания бяха достатъчно пронизителни, за да строшат стъклата на кабината. Но Кларин прогони всичко от ума си и се съсредоточи върху целта. Увеличи максимално скоростта и се насочи към града-крепост, към сплеснатата сграда с дебели стени, където живееше люпилото, контролиращо тези смъртоносни създания.

Към основната цел.

Неговата ремора имаше оръжия на ЗВС — вероятно достатъчно, за да изравнят със земята този скапан кошер. Ако успееше да неутрализира люпилото, можеше да спре всички буболечки. „Или мога спася шестима души, както искаше Дейвлин“. Кларин беше доволен от избора си.

Ремората набираше скорост, но десетки кликиски воини полетяха и се насочиха да я пресрещнат. Макар Кларин да покоси много от тях с язерите, те се струпаха около него. Няколко се блъснаха в корпуса, зашеметени и объркани. Други се стовариха върху двигателите, като нарочно се оставиха да бъдат засмукани от въздушните помпи. По таблото засвяткаха червени лампички.

— Махнете се от пътя ми, мамка ви!

Отдолу видя Дейвлин да изкарва няколко оцелели извън стените с една кликиска машина. Караше я като луд по неравния терен и оставяше преследващите ги воини назад. Поне той беше свободен… засега. Добре че летящите бяха заети с ремората.

Един кликис се хвърли право върху стъклото на кабината и го напука. Още воини се насъбраха около ремората, готови да я свалят на земята. Кларин откри огън напосоки, без да се интересува дали уцелва. Взривове разцъфтяха по страните на високите кули.

Още един от двигателите отказа, откъснат от насекомите. Кларин ги чуваше как разкъсват бронята. Корабът щеше да се разбие. Той завъртя щурвала, корабът се устреми в бясно спускане и двама кликиси паднаха от предното стъкло. Недостатъчно.

Градът на насекомите вече бе близо, но той бързо губеше височина. Насекомите бяха поразили зле системите, част от оръжията липсваха. Три от язерите вече не стреляха.

Не можеше да стигне до люпилото, по дяволите!

Всички дарители, освен един бяха прибрани в кулите. Последният от раираните бе навън, заобиколен от тридесет воини. Извърна гадната си глава и Кларин си помисли, че гледа право във фасетъчните му очи.

Трябваше да успее.

Използва останалата машинна мощ, за да насочи ремората, и откри стрелба с всички оръжия. Съсредоточи се върху дарителя, бъдещето на кошера. Вторична цел. Това огромно насекомо сякаш имаше мишена, нарисувана върху себе си.

Кларин насочи ремората надолу, ускори я с последните остатъци гориво. Така и не видя заревото на взрива.