Метален рояк

129.Маргарет Коликос

Сред трясъците от битката между двата кошера на Ларо бягащите хора изглеждаха по-незабележими и от молци сред снежна виелица. Воините насекоми посичаха противниците си, кликисите на Ларо стреляха със странните си оръжия срещу също толкова причудливите разрушителни устройства, създадени от нахлулия кошер.

Бегълците следваха коридорите и се опитваха да заобикалят шумните места. Докато се разминаваха с двама сблъскващи се воини, един шип засегна Роб. Тасия успя да го дръпне настрани, преди острието да се забие докрай.

— Някой би сметнал за забавен факта, че насекомите размазват хората — обади се ДД.

— Мълчи, ДД — сряза го Маргарет.

Още покрити с шипове нападатели от враждебния кошер влетяха през новата транспортална стена, малки групи продължаваха да извират и от стария транспортал. Маргарет забеляза определени разлики в двете биещи се групи. Телата на нашествениците напомняха за старите кликиси и бяха с червени и сини петна по черупките. Воините от кошера на Ларо бяха видимо по-добри — все пак бяха родени, след като дарителите бяха взели ДНК-то на колонистите. Еволюция, подобрение. Макар да нанасяха сериозни поражения, нашествениците бяха систематично избивани.

Маргарет беше наясно, че трябва да избягат преди края на битката. Които и кликиси да спечелеха, щяха да насочат вниманието си към пленяването и избиването на хората. Не вярваше, че наистина могат да избягат, но въпреки това се съгласи да води.

— Не мислех, че някога ще напусна кликисите, ДД.

— Искаш да останеш тук ли, Маргарет Коликос?

— Определено не. Но не съм сигурна дали все още съм част от останалия свят. Минаха години, откакто за последно видях Антон, и не знам много неща за Спиралния ръкав.

— Мога да ти разкажа какво се е случило. — Приятелското компи винаги се радваше да помага. — Но и моите данни са малко остарели. Сирикс не ми даваше достъп до важна информация, докато бях негов пленник.

Дейвлин ги водеше през тунелите. Присвил очи от болка, Роб изпъшка:

— Кликиската битка май е единственото важно нещо в момента.

Като си спомни коя беше навремето, Маргарет отхвърли и последните си колебания и каза:

— ДД, когато бяхме на Рейндик Ко, аз бях съвестен управител на археологически разкопки, решителен водач и талантлив учен, нали?

— Мога да възпроизведа много от старите ни разговори дословно, ако желаеш. Това бяха най-удовлетворяващите мигове от съществуването ми.

Орли ахна и спря до една ниша: ДД бе открил синтезатора на момичето и го бе донесъл тук. Орли го взе и просълзена възкликна:

— Баща ми ми го даде!

С чести напътствия от Маргарет и ДД Дейвлин Лотце водеше групата из тъмните проходи. Накрая видяха далече напред слънчева светлина и ускориха крачка.

Навън стотици от кликисите от новото поколение разкъсваха враговете, които извираха през транспорталите. Буболечките се блъскаха и трошаха черупките си, късаха крайниците си. Разузнавачи и нападатели летяха и бомбардираха със секрети, за да приковат и избият вражеските кликиси. Хаосът беше пълен.

Група бледи хуманоидни кликиси воини се нахвърли върху един от дарителите на вражеското люпило. Маргарет видя как го повалиха и го смачкаха в разбитата му броня.

Отворът, пред който се озоваха, бе на двадесет метра от земята.

— Нямаме достатъчно дълго въже — каза Нико.

— Значи ще се наложи да стигнем долу по друг начин — каза Дейвлин и тръгна обратно.

Маргарет притеснено се вгледа в хаоса навън. Кликисите нашественици скоро щяха да загубят.

— Нямаме много време.