Метален рояк

14.Зет Келъм

Дори милиони скитнически небесни мини не можеха да придадат пренаселен вид на газовия гигант Голген. Зет прекарваше ден след ден на откритите палуби на съоръженията на Келъм, вонливите повеи от високите облаци брулеха лицето й. Сега, след като газовите планети бяха освободени от хидрогите, клановете можеха отново да се заемат с небесно миньорство. Само през миналия месец сред облаците над Голген бяха изникнали двадесет нови небесни мини.

Зет наблюдаваше как товарните кораби излитат заредени със свежо звездно гориво, доставяйте машини докарваха вкусна храна за небесните миньори. Стана й студено от вятъра и тя се прибра на контролната палуба, където работеше баща й. Според скитническата традиция, тъй като тя бе единственото дете на водача на клана, Дел я бе направил свой заместник и Зет се грижеше за голяма част от всекидневните дела.

Контролната палуба кипеше от дейност. Хората подвикваха от пост към пост, екрани показваха траекториите на небесния трафик, монитори проблясваха с графики, разписания и таблици. Обичаен работен ден. Заради пренаселеността всички небесни миньори на Голген трябваше да координират действията си, да уреждат разпределянето на екти и да се състезават за възможностите за летене и предлаганите цени.

Келъм имаше среща с представители на различни небесни мини. Провикна се, за да го чуят сред глъчката.

— Рано или късно някои от вас трябва да се преместят на други планети! Няма смисъл да разполагаме всичките си станции и рафинерии за екти на един-единствен свят! Защо да не ги разпределим из Спиралния ръкав? В името на Пътеводната звезда, има достатъчно газови гиганти, сред които да избираме! Вървете някъде другаде.

— Но Голген е първата планета, която прочистихме от дрогите — възрази Борис Гоф, началник на една близка небесна мина. — Всеки от нас е направил сериозни инвестиции, за да се обоснове тук. Ако се преместим, ще ни трябват години, за да възстановим загубите си.

— С падането на цените имаме две възможности: да останем тук и бавно да фалираме или да се преместим и да задлъжнеем още повече — обади се друг мъж.

Дел махна на Зет да се приближи.

— Ела тук, слънчице. Може би ти ще успееш да вразумиш тези… джентълмени.

Тя се усмихна зловещо.

— Разбира се, тате. Кой е най-неразбраният?

Лиона, стара зелена жрица, пристъпи напред измежду колоритно облечените скитници.

Смарагдовата й кожа беше украсена с много татуировки, в ръцете си носеше малка фиданка в саксия.

— Простете ми, че закъснях.

Тя беше изпратена тук, когато скитниците, терокците и колонистите се бяха съгласили да работят заедно. Дори след прекараните немалко седмици на това студено метално съоръжение Лиона все още не можеше да свикне с липсата на горите и откритите пространства. На Терок единственият начин да видиш небето беше да се покачиш по световните дървета и да излезеш над плътната зелена завеса. Тук тя почти непрекъснато съзираше небето.

Някои скитници мислеха, че не е добра идея да се оставя чужденец, дори зелен жрец, да научи много за тях, но повечето се оплакваха, че чували за важните събития много по-късно, отколкото трябвало. Лиона можеше да предава новини през телевръзката, а и да изпраща съобщения на други кланове. След като осъзнаха ценността на тази възможност, работниците засипаха бедната жена с искания. Накрая Дел внедри приоритетна система за съобщенията, тоест „Първо деловите писма, любовните после“.

Лиона даде обичайния си отчет: изброи шест нови клана, започнали търговия на Ирека, и десетина свята, които вече имаха достъп до зелени жреци благодарение на новата програма и решителните действия на крал Питър. Съобщи и общото количество екти, изнасяно от Бариморова скала и други изолирани складове, количество, което нарастваше всяка седмица.

— Освен това беше изпратен екип, който да върне оранжерийните астероиди на Чан в системата Хрени.

Това накара присъстващите да се разбъбрят.

— Явно не липсват големи мечти и велики амбиции, за разлика от здрав разум — подхвърли Дел и погледна дъщеря си. — Когато говори с Нико Чан Тайлар, той спомена ли нещо по този въпрос?

— Не беше в списъка на темите му за разговор. — Нико толкова се изнервяше в нейно присъствие, че едва успяваше да изпелтечи някое изречение. Зет не смяташе, че е чак толкова плашеща.

— Е, тогава за какво говорихте? А?

Зет прикри лошото си настроение.

— Ще го обсъдим по-късно, тате.

— Хм, определено звучи интересно.

Зет го стрелна с поглед, който го накара да млъкне.

След малко Дел обяви срещата за закрита. Шефовете на мините отидоха да мушнат надрасканите си послания в ръката на Лиона. Зелената жрица щеше да седне на открития балкон и да прочете всяко през телевръзката.

Зет и баща й минаха през стола на небесните мини, за да обядват.

Взе да ми писва от всичките тези спорове и интриги. — Той сложи подноса си до нейния. — Не ме разбирай неправилно, небесното миньорство е първата ми любов, но всъщност ми харесва да съм сам в небето на планета, за която знам, че е моя.

— Можем да преместим съоръженията си някъде другаде.

— Твърде скъпо е. Вложихме толкова инвестиции, че…

— Но настояваш всички други да го направят.

— Точно така. Но аз бях пръв тук, по дяволите.

— Рос Тамблин беше пръв тук.

Дел почти се задави с горещия си чай и смени темата.

— Мислех си за разрастване.

— Разрастване? След като се опитваш да убедиш всички останали да се оттеглят?

— Нямам предвид небесни мини. Можем да възстановим корабостроителниците си сравнително бързо. Все някой ще го направи, ако не го направим ние, и ще изпуснем добрата пазарна възможност.

— Опитваш се да ме убедиш ли, тате, или ми обясняваш какво си решил?

— Е, три от космическите дока вече са сглобени и дори изпратих екипи да работят.

— Как ще ръководиш корабостроителниците и тази небесна мина едновременно? Не можеш да се раздвоиш.

— Едната възможност е ти да поемеш корабостроителниците…

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Това ще ме направи бабичка още преди да навърша двайсет и пет.

— За мен винаги ще си останеш малкото ми момиченце. — Той се засмя. Тя не. — Реших, че ще реагираш така, затова поговорих с Ден Перони. Той е добър мениджър и търси нещо повече от това да лети напред-назад с „Настойчиво постоянство“. Има амбицията да стане следващият говорител, да последва пътя на дъщеря си.

— А аз мислех, че ти самият се стремиш да станеш говорител, тате.

— Не, благодаря. Това ще ме превърне в старец, преди да стана на петдесет.

— Ти си на петдесет.

— Но не изглеждам чак на толкова, нали?

— Да, не изглеждаш чак на толкова.

— Дори само общуването с шефовете на мини ми е достатъчно, за да ме държи буден посред нощ. Не искам и да си представям какво ще стане, ако трябва да изслушвам всички кланове. — Той се нахвърли настървено на храната си и след като поуталожи глада си, продължи: — Сега ми кажи какво става между теб и Нико. Кога ще се върне да те види?

— Нямам представа. Закъсняваше за полет към Константин III.

Непохватното флиртуване на Нико отначало й изглеждаше сладко, но постепенно се превръщаше в дразнещо. Той никога не казваше какво иска. Дори не се опитваше да си открадне целувка. Пасивен и нерешителен, той не беше партньорът, когото търсеше.

— Е? За какво си говорихте все пак?

— Искаш ли да знаеш истината, тате? Разказа ми колко му е мъчно за родителите му и колко се тревожи за тях. Те изчезнали, когато зевесетата завзели оранжериите на Хрени. Никой не знае къде са.

Баща й кимна.

— Ще научим много неща през следващите няколко месеца и не ми се вярва всички новини да са лоши.

Не губи връзка с този младеж. Мисля, че си пада по теб. — Тя извъртя очи към тавана и Дел възпря възражението й. — Знам, знам. Всички си падат по теб. Но го имай предвид. Не мога да глезя внуци, преди да се сдобия поне с няколко.

— Не съм готова за това. Всъщност не се интересувам от връзка точно в момента.

— Значи още не си преживяла Патрик Фицпатрик?

Очите й проблеснаха.

— Него ли? Никога не съм се интересувала от него. Никога!

— Разбира се, че не, скъпа. Разбира се, че не. — Разбиращата му усмивка беше влудяваща. Той отиде да си вземе десерт, а Зет изхвърча от столовата, преди баща й да успее да я засипе с още въпроси.