Метален рояк

98.Съливан Голд

— Доста се позабави — каза Лидия.

— И аз те обичам. — Съливан не успя да изтрие усмивката от лицето си. Целуна я по бузата. — Много ми липсваше.

— Не се и съмнявам. Имаш ли представа колко пъти си мислех да те зарежа и да се омъжа за някой друг?

Той я прегърна.

— Не ти вярвам.

— Много си сладък.

Стояха на ръба на площадката за кацане, край тях инспектори и търговци сновяха във всички посоки. Капитан Робъртс бе отвел Съливан при семейството му, после си бе тръгнал забързано, уплашен, че новинарските мрежи може да заснемат пристигането му. Изглежда, наистина се притесняваше от камерите.

Космическите кораби се спускаха и кацаха в зоните със засилена сигурност, екипи разтоварваха стоките, товареха ги на наземни коли и ги откарваха към разпределителните центрове. Миришеше на изгорели газове и машинно масло — много по-различно от Миджистра, но за Съливан нямаше значение. Познатите миризми пробудиха мощно чувство на носталгия, достатъчно силно, за да се просълзи, но той бързо изтри сълзите си с ръка.

Около космодрума се носеше оглушителен шум: въздушен трафик, товарни машини, високоговорители, които сипеха съобщения, хора, които викаха. Семейството се събра около него. Синовете, дъщерите и развълнуваните внуци търсеха вниманието му и го засипваха с въпроси, нетърпеливи да чуят разказите за преживяванията му, но той не можеше да каже и думичка.

След като бе получила съобщението, Лидия бе повикала децата и внуците и бе събрала цяла процесия. Съливан почти залитна под напора на радостните засмени хора, които бяха дошли да го посрещнат. Беше почти задушен от целувки, смазан от потупвания по раменете и гърба, а децата го подръпваха за лактите и коленете. Той се засмя на глас, като с неудобство забеляза, че не разпознава някои от посрещачите.

— Колко голямо е станало това семейство?

— Точно колкото трябва — отвърна Лидия.

Смая се, като видя как изглеждат всички. Само година ли бе минала? Много неща бяха станали на Земята през това време. Това Виктор ли беше? И Патриция? Как бе възможно прическите им да са толкова различни? Нови приятели и приятелки, два разтрогнати брака, три бременности и една трагична смърт (не във войната с хидрогите, а в глупав транспортен инцидент). Трима от внуците бяха „изпълнили своя дълг“, като се бяха записали в ЗВС, подтикнати от кампанията. Съливан не знаеше какво да мисли по този въпрос. Не можеше да се насили да ги приеме за достатъчно големи, за да вземат такива решения.

— Хубаво е да съм си у дома. — Целуна жена си по ухото и се наслади на чувството, че е тук, обграден от всички. — Изобщо не си се променила. Не си остаряла дори с ден.

— Така е, защото се превърнах във вкаменелост дълго преди да заминеш.

— Написах ти двадесет и пет писма, но магът-император не ми позволи да ги пусна. А ти не си получила онова, което е предал зеленият жрец.

— Удобно извинение.

— Прояви поне малко съчувствие де! Не можеш да си представиш премеждията, през които преминах: хидрогите разрушиха облачния ми комбайн, а илдирийците ни задържаха в плен, защото видяхме нещо, което не биваше.

— Какво си видял? Твърде много голи илдирийки, предполагам. — Бяха женени толкова от отдавна, че язвителните забележки на Лидия бяха повече закачки, отколкото заяждания.

— Е, скъпа, нямаше да тръгна на онова пътешествие, ако не го бяхме обсъдили предварително и не бяхме решили, че така е най-добре. Заплащането, което обеща Ханзата…

Гневното й изсумтяване го преряза и той се разтревожи.

— Заплащане? Те промениха правилата, щом подадохме искане за компенсации за смъртта ти.

— Подали сте искане за смъртта ми?!

— Нали съобщиха, че небесната мина е разрушена. Какво трябваше да си помисля? Че си се научил да летиш?

— Всъщност да де, добре сте направили.

Нямаше търпение да се махне от площадките за кацане и цялата шумотевица, така че се опита да насочи близките си към пешеходните пътеки.

Една от внучките му, Джесика, го дръпна за ръкава.

— Богат ли си дойде, дядо? Баба каза, че носиш съкровище.

— Е, домъкнах някои илдирийски скъпоценности.

Той се ухили, но изражението на Лидия помръкна.

— По-добре ги скрий, преди Ханзата да ги конфискува. Ще измислят петдесет процента мито или нещо подобно.

Все още оптимистично настроен, той се засмя.

— Поне ще имам вечната благодарност на мага-император.

Очите на жена му заблестяха.

— Добре. Може да се наложи да се преместим там, ако нещата тук продължават така. Няма да повярваш какво прави председателят…

— Тихо, мамо — спря я най-големият им син, Джером, и се огледа неспокойно, сякаш тя бе споменала нещо опасно и електронни подслушвателни устройства записваха всяка казана дума.

Съливан ги изгледа.

— Какво става тук?

— Нищо, нищо! — каза Джером бързо и потупа майка си по рамото. — Познаваш я. Ако няма за какво да се оплаква, денят й не е хубав. Може би всички ще отидем на ваканция до Илдира някой ден.

Съливан погледна Лидия в очите и повтори:

— Какво става тук? Нямах достъп до информация. Говорих със скитници търговци и бивши служители на Ханзата и никой от тях не каза нищо добро за председателя Венцеслас. Вярно ли е, че е изпратил бойни кораби, за да завземе Терок и да хване краля и кралицата? Наистина ли е нахлул Реджак?

— Нека да кажем така, Съливан: добре е, че не вдигна много шум, като се прибра у дома. Никакви интервюта, никакви изявления. Най-добре е да не привличаш внимание. Съмнява ме, че председателят ще го одобри. И е хубаво, че си отворил възможности за заминаване, в случай че Земята вече не е подходящо място за всички нас… Може би щеше да ти е по-добре на Илдира.