Метален рояк

29.Маргарет Коликос

Маргарет Коликос се облегна на една от новоиздигнатите кули. Смолистият цимент все още излъчваше остра неприятна миризма, която постепенно щеше да се разсее от сухия въздух и слънчевата светлина.

Маргарет можеше да влиза и да излиза в оградената колония, когато си поиска, но никой друг не смееше да рискува. Останалите колонисти стояха вътре, изплашени от насекомовидните същества отвъд укрепленията. Маргарет нямаше представа дали кликисите не й обръщат внимание, защото се страхуват от нейната „специална музика“, или просто са забравили за нея.

От наученото от престоя си сред кликисите знаеше, че люпилото в момента е съсредоточено върху унищожаването на черните роботи, където и да се намираха те. Тази сутрин първата голяма щурмова група бе минала през транспортала към Воламор. Когато роботите престанеха да са заплаха, всички лишила от новите кошери щяха да влязат в схватка, за да се унищожат едни други.

Но колкото и да бяха съсредоточени кликисите върху възмездието, тя знаеше, че рано или късно ще насочат вниманието си към колонистите.

— Какво има, Маргарет? — попита ДД.

— Бедните колонисти. Те не разбират.

— Ще се радвам да им обясня за какво става въпрос, ако ми кажеш какво те тревожи.

— Не. Не можеш. Трябва да измисля начин да им помогна — или поне да ги предупредя.

След миг тя забеляза тъмнокож мъж да излиза от загражденията през един от отворите в стената. Вървеше внимателно, като умело избягваше кликисите. От върха на дебелата стена няколко колонисти, включително Орли Ковиц, наблюдаваха с изумление как мъжът се приближава към кошерния град.

Маргарет побърза да го пресрещне, преди да е пристъпил в грешна посока.

— Дейвлин Лотце, какво, правиш тук?

— Проверявам колко свобода ни дават тия насекоми.

Проницателните му очи се стрелнаха наляво и надясно, когато двама воини минаха покрай тях, без да им обърнат внимание. Разговаряха с чуруликащи и тракащи звуци.

— Всъщност идвах при теб — каза той. — Да се махаме оттук.

— Имаш железни нерви, Дейвлин. Едва ли друг колонист би рискувал да направи това.

— Точно затова трябваше да го направя аз. Сега, след като знам, че може да се направи, вече разполагам с някои възможности.

Маргарет го заведе до една древна обрулена кула. Той измъкна изпод блузата си електронен бележник.

— Вече се измъквах три пъти на кратки разузнавателни мисии. От наблюдателницата на стената успях да направя снимки на всички породи. Трябва да ми помогнеш да ги идентифицирам. — Той започна да й показва образите. — Можеш ли да ми кажеш какво прави всеки тип буболечка?

Маргарет беше правила почти същото през първите си дни сред тях — опитваше се да класифицира и категоризира кликисите. Но интересът на Дейвлин не изглеждаше научен, поне доколкото можеше да прецени.

— Смяташ да напишеш статия, като се върнем в Ханзата ли? В смисъл — ако се върнем?

Той я погледна с непроницаемо изражение.

— За наша защита е. Трябва да идентифицираме кои породи са заплаха и кои могат да бъдат пренебрегнати. Оценявам противника, за да мога да планирам действията ни.

Тя погледна снимките. Беше заснел дори кликис с бледа черупка и ужасяващо човешко лице, но съществото не бе останало неподвижно достатъчно дълго, за да се получи ясно изображение. Маргарет потрепери, като си спомни как бе създадена тази порода. Бедният Хауард Палаву.

— Добре, дай да ти покажа генетичната карта на кликисите. — Маргарет му посочи различните породи и го засипа с информацията, която бе натрупала през последните години. Дейвлин я слушаше и сякаш запаметяваше всичко на мига. За първи път говореха насаме и тя бе впечатлена. Някога Дейв бе изпратен на Рейндик Ко, за да я открие, така че вече знаеше доста за нея. От начина, по който задаваше въпросите си, личеше, че не е движен от любопитство, а от искрено желание да помогне на колонистите.

— С какво ще се хранят хората извън загражденията? — Той я погледна. — Можем ли да ядем кликиска храна?

— Аз съм яла. — Спомни си първия път, когато бе огладняла достатъчно, за да опита кашавата смес. — И съм жива.

На Ларо събиращите биомаса рояци летяха с гигантски мрежи и улавяха всякакви летящи същества, други се връщаха от далечните езера и реки с кошове, натъпкани с тръстика и риби. Струпваха всичко на едно място и го преработваха в еднородна субстанция. Огромни количества от нея се складираха в новопостроените силози до кошера на люпилото.

— А дали кликисите ще дадат храна на хората, след като опоскат всичко наоколо.

— Много се съмнявам, че люпилото изобщо се интересува от подобни въпроси.

— Как да променим това? Колонистите имат скрити запаси, но те няма да траят вечно.

Маргарет се поколеба, погледна го в очите, после, без да показва — или да изпитва — какъвто и да било страх, застана пред един от маршируващите работници. Тъй като кошерният разум контролираше всички същества, Маргарет можеше да говори с люпилото, като се обърнеше, към което и да е от зловещите насекоми.

— Ти! — Тя плесна с ръце.

Жълто-черното същество спря. Маргарет издаде серия тракания, писукания и гърлени звуци, които предаваха общата идея за хранене, а също и че колонистите като членове на нейния кошер имат нужда да ядат.

Работникът се отмести встрани и се опита да мине покрай нея. Маргарет отново застана пред него и го плесна по главата.

— Чуй ме! — Повтори исканията си на езика на кликисите и ги поясни, като надраска основното в символни равенства в изпотъпканата пръст.

— Храна! За моя кошер. — Посочи заграждението. — Храна!

Люпилото неохотно, но бързо даде заповед. Четирима работници излязоха от едно от подземията и затикаха огромни контейнери, пълни с кликиска храна, към оградения град.

Дейвлин беше впечатлен.

— Добре. Сега да помислим как да доставим вода.