Метален рояк

146.Сели

Световните дървета я взеха в зелената си прегръдка, люлка от листа, лиани и корени. Кратко усещане за страх, за задушаване — а после цялата гора, целият свят, цялата вселена се разтвори пред нея.

По време на метаморфозата Сели се понесе извън тялото си, умът й се разходи по безкрайните пътеки на свързаните помежду си дървета и зелени жреци в Спиралния ръкав. В краткото си общуване с верданското съзнание тя видя и изпита повече, отколкото през предишните деветнайсет години на живота си. Хвърли се сред хилядолетия история, епични битки, разрушения и загуби, войни с хидрогите и фероуите. Видя и стотици светове през очите на зелените жреци, които живееха там.

Спиралният ръкав беше още по-чуден от това, което си бе представяла. Най-накрая, след години, в които не бе усещала Бенето, умът й се насочи навън и тя успя да осъществи контакт с брат си в огромния дървесен кораб, който пазеше Терок. Почувства се като част от него, усети огромните трънливи клони като продължение на ръцете и краката си. Беше чудесно!

В ума си Сели чувстваше, че Бенето се смее заедно с нея.

След неизвестно колко време излезе от гъсталака. Усещаше как подобните на рехави нишки кичури на косата й падат. Кожата й бе станала от бронзова смарагденозелена и светлината на слънчевите лъчи я щипеше. Тя сгъна пръсти, погледна ръцете си, докосна лицето си. Никога не бе предполагала, че зеленото е толкова красив цвят. Бе същата като преди, но по-добра и изпълнена с по-голямо разбиране.

Обзета от въодушевление, затича към гъбения риф. Изминаваше километрите неусетно, краката й сякаш не докосваха земята. После, изпълнена с нова енергия, скочи на една от ниските папрати, после още нагоре. Като дървесните създания прескачаше от клон на клон, въртеше се, летеше, подскачаше и се приземяваше. Дървесното танцуване никога не й се бе струвало толкова лесно. Сякаш бе в прегръдката на цялата гора и не можеше никога да падне. Така ли се чувстваше Солимар? Сега Сели можеше да се радва — и да споделя — движенията си по начин, който не си бе представяла никога.

И не можеше никога да се изгуби. Всяка част от световната гора беше част от нея. През телевръзката бе научила много други неща, новини от Спиралния ръкав. А Естара бе родила бебето си! Сели почувства леко разочарование, задето не бе присъствала, но пък щеше да прекара много време с малкото момченце и да му помогне да порасне. Знаеше, че Питър и сестра й ще кръстят детето Рейналд. Усети буца в гърлото си. Разбира се, че щяха да го кръстят Рейналд!

Достигна до сечището под гъбения риф и видя няколко зелени жреци, включително Ярод и последователите му. Кралят и кралицата бяха високо горе и се взираха надолу от балкона. Естара държеше бебето и се усмихваше — о, как само се усмихваше!

Солимар дойде при нея и я прегърна, свързаха се по начин, който не бе възможен преди. Докато все още беше в пашкула в гъсталака, тя се бе свързала с него по телевръзката и си бяха говорили развълнувано. Но сега той бе до нея в плът и кръв и връзката бе още по-силна.

Сега, след като бе запозната с телевръзката, тя усети, че Ярод и последователите му са някак отчуждени, откъснати от останалата част на мрежата. Усещането за чудо я напусна, когато осъзна, че чува в ума си странно жужене. Верданите бяха неспокойни, смутени… разгневени — може би уплашени? Нещо мрачно и опасно се промъкваше в Спиралния ръкав. Ярод и последователите му изглеждаха най-уязвими.

— Какво има, Солимар? Разбираш ли го?

Той поклати глава.

— Не. Ярод не иска да ни каже. Явно е нещо, което неговите последователи знаят…

Тялото на Ярод се вдърви, ръцете му се отпуснаха, пръстите му се разтвориха. Зелената му кожа проблесна с вътрешна енергия. Внезапно, сякаш облъхнат от пламтящ вятър, той се превърна в огнен стълб. Последователите му също се запалиха — като човешки факли сред ливадата. Нещо се движеше по нишките на съзнанието им, нещо, срещу което те не можеха да се защитят. А после Ярод и сподвижниците му паднаха на земята като силуети, нарисувани от пепел.

Високо в орбита огромните вердански бойни кораби започнаха да се въртят бясно. Тя усещаше Бенето, чувстваше как се бори, как откъсва себе си и гигантския трънлив кораб от останалата световна гора. А после усети как корабът се запалва дори във вакуума — като треска, която заразява кръвта.

Трептящата болка се събра, усили се. Сели залитна, повлече и Солимар. Включиха се в златистата кора на дърветата, отчаяно търсеха за какво да се хванат, как да помогнат на дърветата в борбата им…

Световните дървета не можеха да избегнат невидимия огън, който бушуваше необезпокояван в собствената им мрежа. Шестте най-големи затрепериха, най-високото избухна в огнен стълб. Другите се запалиха от корените, но не изгоряха. Излъчваха вълни от топлина, огънят кипеше в дървесината им, изгаряше ги, но без да ги унищожава. Пламдървета.

Фероуите ги бяха хванали, бяха ги обладали, но нямаше да оставят съзнанието на световната гора да изгори. Като замразени факли, надвиснали над зеления покров, шестте дървета запламтяха все по-силно, а останалата част от гората сякаш се отдръпна.

Сели и Солимар побягнаха от неугасимия пожар.