Метален рояк

67.Хъд Стайнман

Да напусне заграждението беше най-умното, което бе правил в живота си. Дори след като му се наложи да се крие от буболечките цял ден и да търси храна и подслон през нощта, Стайнман се радваше, че е взел нещата в свои ръце. Защо беше чакал толкова дълго? Знаеше отговора, разбира се. Неприятно му бе да остави Орли Ковиц, а и бе намерил приятели сред колонистите. Имаше зловещо предчувствие какво ще сполети всички. Маргарет Коликос беше странна жена и му беше трудно да я разгадае. Убеден беше, че тя знае нещо. Нещо лошо.

Спа в една падина, скрит от външния свят. През последните няколко дни бе оцелял, като ядеше гущери. Това не го безпокоеше. Те бяха по-вкусни от гризарите на Корибус. В небето мина кликиски летателен апарат. Съмняваше се, че буболечките го търсят, тъй като едва ли брояха колко хора има зад загражденията, а и той не бе първият избягал. Надяваше се да не е и последен.

Тръгна в сгъстяващия се здрач към някакви пясъчни скали, осеяни с отчетливи сенки, може би пещери. Вървеше през сухата трева и се надяваше никой да не го види. Вероятно имаше и местни хищници, но пък като си даваше сметка какво е преживял, възможността да се изправи срещу гърмящи змии или диви котки не го притесняваше особено.

Наслаждаваше се на свободата, на независимостта. Най-накрая беше намерил уединението. Тогава защо се чувстваше толкова самотен? Затананика тихо. Носеше дълга тояга и я буташе във всякакви подозрителни сенки. Докато минаваше покрай голяма купчина камъни и пръст, затананика по-високо. Нощта на Ларо беше твърде безмълвна.

Осъзна, че си тананика една от мелодиите на Орли. Двамата се бяха справили добре на Корибус… Стайнман рязко спря. Бе чул писукане и подсвиркване — песен в отговор на неговата. Наруга се. Трябваше да си мълчи! Наоколо имаше кликиси.

Писукането се чу отново, подсвиркващ дращещ звук, нямаше нищо общо с песента, която тананикаше той. Звезден отблясък по черна черупка разкри кликиския воин, който излизаше иззад скалите. Скочи към Стайнман. Острите му крайници се издигнаха в мрака.

— По дяволите!

Гърлото му внезапно пресъхна.

Стайнман замахна с тоягата към главата на съществото. Кликисът отстъпи назад, направи крачка встрани и отново тръгна напред. Стайнман удари с тоягата по твърдия хитин, но не постигна нищо. Воинът замахна и счупи тоягата, сякаш бе клечка за зъби. Изписука и изтрака с челюсти, вдигна четири заострени крайника. Стайнман отстъпи назад, спъна се и падна по гръб. Извика.

Кликисът се пръсна. Мощен импулс освети мрачната нощ и в корема на съществото се появи огромна дупка. То замаха с крайници, застина и се свлече. Гнусна слуз се стичаше от раната.

Стайнман се изправи. Малко зад него стоеше мъж, стиснал едно от оръжията от запасите на ЗВС.

Дейвлин Лотце.

— Трябва да се махаме оттук. Често ловуват по двойки.

— Съгласен. — Стайнман го последва. — Дойде точно навреме.

— А ти имаш невероятен късмет. Нямаше да открия дори костица до сутринта. — Дейвлин преметна оръжието на рамо. — Другите бегълци основаха сносен лагер в тези пясъчни стени. — Тръгна, без да поглежда назад. — Хайде. След като убих този воин, люпилото знае, че сме тук.