Метален рояк

15.Дейвлин Лотце

С методична прецизност нашествениците започнаха да жънат посевите, които колонистите на Ларо бяха засели и отгледали с толкова любов и старание. Рояци работници изравниха със земята всяко поле, без значение узрели ли са културите, или не; събирачите вървяха подире им, режеха и събираха. Няколко фермери се опитаха да защитят разпръснатите си ниви в покрайнините на селището, но кликисите просто ги убиха.

Ала вместо да се натъпчат със събраното, кликисите складираха необработената храна в съдове върху открити превозни средства, които се отправиха с тракане към непрестанно растящия град.

Чуждоземни летящи приспособления се рееха над полята и взимаха съдовете от жътварите. Други насекоми прелитаха към извисяващите се постройки, които скриваха сградите от първото кликиско поселение. Винаги нащрек, Дейвлин вече беше започнал да трупа наблюдения върху кликиската технология, макар и да не бе успял да се промъкне достатъчно близо, за да разбере как точно работи някое от изобретенията им.

— Как ще оцелеем? — тюхкаше се отчаяно кметът Руис. — Ще умрем от глад! Това е единственият ни източник на храна!

Той гледаше на Лотце като на герой, след като бе спасил колонистите на Крена от умиращото слънце. След дълги години като шпионин, разузнавач и бивша сребърна барета Дейвлин искаше единствено да живее спокойно и да приключи с противните задачи, които редовно му възлагаше Базил Венцеслас.

— Ще попитам Маргарет Коликос — каза Дейвлин. Не можеше да откъсне поглед от неспирните операции по разграждане и събиране, значението на които все още му убягваше. — Тя може да говори с тях.

Връщането на археоложката през транспортала бе голяма изненада за него. Преди години председателят на Ханзата го бе накарал да открие какво се е случило с екипа на Коликос на Рейндик Ко. И изведнъж се оказа, че Маргарет Коликос е живяла сред кликисите през всичките тези години.

След като бе наблюдавал действията на Маргарет с буболечките, той бе решил сам да провери толерантността им. Преди два дни се беше измъкнал от селището и се бе отправил по заобиколен път към кликиските кули. Научи, че докато не им се пречка, съществата изпълняват задълженията си, сякаш той е невидим.

Един от воините с червеникава окраска, покрит с остри шипове, го наблюдаваше внимателно. Крилете му бяха леко разгърнати, а подобните на богомолка нокти — вдигнати. Дейвлин продължи бавното си придвижване, забеляза, че воинът става неспокоен, и се върна назад, за да не го предизвиква.

Други кликиси копаеха зали и инсталираха генератори, а един различен вид — учени или мислители, както ги бе нарекла Маргарет — влизаха в стаите, за да покрият стените с подобните на паяжини редици уравнения.

Той знаеше къде в стария град се намира първият транспортал. Ако успееше да стигне до каменната трапецовидна стена, би могъл да избяга на друг свят — макар че повечето светове от другата страна на мрежата сигурно също бяха нападнати от завръщащите се кликиси. А и се съмняваше, че буболечките ще му позволят да се приближи към транспортала. Реши да потърси друга възможност.

Така че каза на Руис:

— Хората да съберат запасите си храна. Всичко до трошица. И да ги скрият добре. Кликисите още не са посегнали на вещите ни, но и това ще стане рано или късно. Трябва да сме готови за най-лошото.

— Дали да не отидем до кликиския град и да се опитаме да поговорим с водача им? Може би Маргарет може да го направи. — Руис го погледна умолително, сякаш очакваше да се нагърби с тази мисия. — Всички трябва да живеем заедно на тази планета. Трябва да делим ресурсите й. Единственото разумно…

— Кликисите не възнамеряват да делят тази планета с никого. Те просто не се занимават с нас — освен когато не им се изпречим на пътя, като онези зевесета. Предлагам да не им даваме причина да ни забележат.