Метален рояк

69.Колкер

Никога не бе участвал в нещо толкова огромно, толкова вълнуващо, дори когато световните дървета го бяха приели като зелен жрец. Никога не си бе представял, че може да има нещо по-добро от отварянето на ума към свързаните мисли на верданите.

Но това беше по-добро и той изпитваше нужда да го сподели, да покаже на другите от какво се лишават.

Върна се на богато украсената платформа в Призматичния палат, където се пазеше фиданката. Световната гора жадуваше за нови знания и преживявания, а това определено беше уникално. Ентусиазмът и нетърпението му бяха твърде силни, за да ги овладее. Изпълваше го изключително силно чувство за мисия и цел. Другите зелени жреци щяха да оценят онова, което щеше да предложи. Промяната обаче беше лична, не беше нещо, което жрецът можеше просто да достигне през съзнанието на верданите.

Застана в ярката слънчева светлина, която се сипеше през кристалните панели, и се подготви да потегли на пътешествие с ума си. Бе прекарал голяма част от живота си в пътувания до далечни места и в описването им на световната гора. Винаги бе усещал присъствието на нещо чудно и загадъчно, оставащо недостижимо въпреки странните неща, които бе видял. Тази жажда за чудеса го отличаваше от приятеля му Ярод, който не можеше да разбере защо някой зелен жрец ще иска да се отдалечи от дома. Колкер обаче поддържаше идеята, че „домът“ е да бъде с фиданката си.

Призова мислите и енергията си. Ярод заслужаваше да се чувства по този начин и най-накрая щеше да успее да го разбере през тизма и телевръзката. Засмя се при мисълта какво ще се случи. Ярод щеше да се зарадва. Сигурен беше.

Докосна листенцата и се вгледа в светлината, която се отразяваше от медальона на Тери’л. Пропътува с телевръзката и се свърза с умовете на верданите, които се бяха присъединили към илдирийците. Можеше да направи изявлението си, да покаже на всеки, който слушаше…

Откри Ярод да седи сам под огромното дърво, което крепеше гъбения риф. На Терок беше късно следобед.

— Приятелю, нося ти нещо много важно. — Устните на Колкер се мърдаха и думите прелитаха светкавично до Терок.

— Колкер! Толкова мълчалив си станал напоследък. Дори си мислех, че няма да чуем нищо повече от теб.

— Бях объркан, несигурен в себе си, в мястото си на зелен жрец. Но открих нещо. Нещо, за което не са подозирали дори световните дървета! Ти си най-близкият ми приятел. Ще ме чуеш ли? Ще бъдеш ли отворен за новините ми?

Гласът на Ярод дойде ясен и отчетлив.

— Заинтригува ме! За какво става въпрос?

Колкер никога не се бе опитвал да прилага „отварянето“ от разстояние. Винаги бе достатъчно близо, за да види изражението на новопокръстения. Но бе решил да опита. Все пак имаше силна връзка с Ярод, а и той се бе отворил докрай. Колкер протегна пръстите на съзнанието си и направи невидимата промяна — беше като да натисне невидимо копче.

— Ето! Виж какво открих.

Сякаш светлина заструи през телевръзката, смеси се с новите духовни нишки, които проблясваха с остатъка от Извора на светлината на илдирийците.

Колкер чу ахването на Ярод, представи си как сияе лицето му.

— Това е невероятно. Фантастично!

— Повярвай. Сподели го. Всички зелени жреци могат да станат част от него. И не само те, а всички хора.

Колкер усети как пулсът на приятеля му се ускорява, как вдишванията му стават по-дълбоки.

— Ще го споделя. Ще кажа на всички зелени жреци. Благодаря ти, Колкер. Благодаря ти!