Метален рояк

141.Крал Питър

Питър бе убеден, че радостните вести за Сели са дали тласък на раждането. Много скоро след като сестра й се бе отправила в гората, за да стане зелена жрица, водите на Естара изтекоха.

Терокските лекари и акушерки пристигнаха веднага. Скитнички също дойдоха да предложат помощ, тъй като не предстоеше обикновено раждане. Крал Питър бе до Естара.

Челото на Естара бе покрито с пот, но тя бе загрижена повече за тревогите на Питър, отколкото за собствената си болка.

— Не се безпокой, жените раждат от хилядолетия.

— Но ти не си раждала досега, а и не си подготвена. — Той стисна ръката й по-силно, отколкото възнамеряваше. Не можеше да спре да мисли как Базил бе направил всичко по силите си, за да убие бебето, и се страхуваше, че председателят няма да спре дори след като детето се роди. Но с Естара бяха победили Базил преди, така че сигурно можеха да го направят пак.

— Ще отнеме известно време — каза Естара, дишаше тежко между контракциите. — Така че ако имаш важна работа, свърши я. Аз ще съм тук.

— И моята важна работа е тук. Дори цял куп ядосани скитници не може да ме измъкне от тази стая. — Той хвърли поглед към вратата. — Пък и нали имаме ОХ. Той ще се справи с всички спешни ситуации.

Учителското компи бе станало толкова добро в работата си, че Питър временно му бе делегирал вземането на всякакви решения, за да може да се съсредоточи върху Естара и бебето. Компито всеки час прилежно му носеше резюме на свършеното, при това щателно анализирано.

Съвсем естествено Идрис и Алекса бяха разтревожени за дъщеря си. Макар Естара да бе четвъртото им дете, това щеше да е първият им внук. Двамата бяха по-притеснени дори отколкото по времето, когато трябваше да взимат политически решения като водачи.

— О, иска ми се Рейналд и Бенето да бяха тук, за да видят племенника си — каза Алекса и изтри потта от челото на дъщеря си.

— А на мен ми се иска Сарейн да се прибере у дома — добави Идрис. — Не е много вероятно тя самата да стане майка, нали така.

Питър виждаше любовта и загрижеността на майка Алекса и си спомни собствената си майка, Рита Агуера. В стария му живот, преди насила да го направят крал, Рита бе станала слаба като вейка заради дългите смени, но все пак намираше време за него и тримата му братя. Сега крал Питър имаше възможност да направи всичко за нея. Но семейството му беше изчезнало, не само майка му, но и Рори и Карлос, малкият Майкъл също. Предстоящото раждане на детето му пробуди болката отново. Липсваха му толкова много, че той стисна очи и пое дълбоко дъх. Всички те бяха мъртви… убити от Базил.

Раждането на Естара се проточи повече от ден. След първите седем часа една от скитничките акушерки отегчено каза:

— Определено не бърза, нали?

— Това добре ли е, или зле? — попита Питър. — Нещо лошо ли има?

— Напълно нормално е за първа бременност — обясни един от терокските лекари и хвърли леден поглед на скитничката.

Естара отпи глътка сок и приседна.

— Сякаш продължава цяла вечност. — Тя стисна зъби и пое дъх на пресекулки, след това се усмихна на Питър. — Но ще се справя. Не може да е по-трудно от присъствието на безкрайните политически банкети и срещите с комисиите на Ханзата, нали?

Междувременно зелените жреци и световните дървета станаха неспокойни и тревожни, сякаш в Спиралния ръкав се случваше нещо странно. Ярод и другите зелени жреци се събраха в гората, за да се посъветват. Покръстените от Колкер със своята нова тизмотелевръзка и другите зелени жреци споделиха опасенията си. Дори на орбита огромните вердански дървесни кораби се събраха заедно.

Най-накрая на следващата сутрин контракциите на Естара се усилиха и зачестиха и скитничката акушерка спря да предлага да се направи цезарово сечение, за да се приключи с раждането. Питър се чувстваше безпомощен, но когато понечи да излезе, Естара го хвана за ръката и го задържа.

След безкрайното чакане раждането сякаш стана бързо. Естара бе изтощена, потна и сияеше от радост. Питър приседна до леглото и двамата поеха новородения си син. Малкото момченце бе напълно здраво и плачеше достатъчно силно, за да го чуе всеки в световната гора. Питър, изпълнен с учудване, докосна малкото му носле. Майка Алекса бе извън себе си от радост, а отец Идрис плачеше.

Питър гледаше жена си и невръстния си син с неизмерима любов — не бе предполагал, че може да изпита толкова силни чувства. Прииска му се майка му да можеше да е до него. Това щеше да е първият внук и за нея. Рори, Карлос и Майкъл щяха да са чичовци…

Но дори тъжните спомени не можеха да помрачат радостта му. Бебето имаше очите на Естара и тъмни кичури като неговите, преди Ханзата да го изруси. Питър се наведе и целуна сина си по челото, по-горд от всякога.

— Ще го наречем Рейналд, на брат ти — прошепна на Естара. — Ако си съгласна.

— Да, мисля, че ще е хубаво.