Метален рояк

78.Патрик фицпатрик III

В деня, в който Патрик трябваше да изслуша присъдата на клановете, скитниците бяха засилили охраната. Младежът не разбираше какво толкова би могъл да направи. Може би скитниците се бояха да не саботира реакторите за екти, да не разруши антигравитационните системи и да накара цялата небесна мина да се стовари сред облаците. Не разбираше защо се отнасят с подозрение към него, след като ги бе търсил с месеци — за да види Зет и да поправи стореното, а не да причинява повече щети.

— Твоите дела говорят вместо теб — каза навъсеният работник, който му донесе чиния люта яхния. — Виж щетите, които си нанесъл. Не можем да знаем на какво си способен.

— Да, всъщност е така. — Вкусът на яхнията му навя приятни спомени. Макар стомахът му да бе свит от нерви, Патрик изяде и последната хапка.

Ако баба му можеше да го види, сигурно щеше да му се изсмее заради липсата на планиране и неспособността му да преобърне ситуацията в своя полза. Така и не бе успял да стане толкова добър в манипулациите като старата Мадам Брадвата — Морийн Фицпатрик. И се радваше, че е така. Нямаше нужда да манипулира, просто трябваше да е искрен. Разбира се, беше взел нейния кораб, когато му потрябва… Някой ден щеше да открие начин да й се отплати.

Зет не бе идвала да го види. А той все още не се бе освободил от всичко, което имаше да каже. Да признае за Рейвън Камаров беше най-трудното, което бе правил, и предполагаше, че може никога да не получи възможност да излее сърцето си пред Зет. Това правеше нещата още по-тежки. Защо поне не му позволеше да й каже колко много съжалява? Беше забравил колко влудяваща може да е.

Металната стая бе тясна и угнетяваща. Не можеха ли поне да му дадат стая с прозорец? Небе имаше в излишък. Замисли се какво трябва да каже пред съвета, макар да не знаеше какви въпроси ще му зададат. Затова седеше, чакаше… и мислеше за Зет.

Вратата се отвори и отвън нахлу неприятна индустриална миризма. Дел Келъм стоеше на входа с красива риза с избродиран символ на клана. Беше толкова впечатляваща и чиста, та Патрик реши, че не я носи често. Прошарената му коса беше сресана грижливо.

— Готов ли си, момче? Надяваме се, че си се възползвал от уединението, за, да откриеш Пътеводната си звезда.

— Не знаех, че трябва да я търся.

— Всеки мъж трябва да открие Пътеводната си звезда. Хайде!

Патрик послушно го последва. Съветът на клановете се състоеше от Келъм и още четирима от шефовете на небесните мини. Щяха да се срещнат в зала с купол на най-горната палуба. Сводестият таван бе прозрачен и разкриваше пастелните мъгли, които ги заобикаляха. Щом Патрик влезе, шефовете на мините му хвърлиха изпепеляващи погледи.

Зет седеше до баща си. Беше прелестна в тъмната си работна униформа, която подчертаваше извивките на тялото й. Единственото неприятно, помисли си Патрик, беше, че на лицето й нямаше усмивка. Отправи й изпълнен с надежда поглед, но очите й си останаха приковани в далечината. Искаше му се да му закрещи, да го обсипе с обвинения. Ако го изслушаше поне за пет минути…

Келъм призова събраните към ред, обичайното му дружелюбно изражение се бе стопило.

— Патрик Фицпатрик, стани.

Той хвърли поглед към краката си.

— Прав съм.

Келъм сякаш четеше сценарий:

— Изброй отново престъпленията, които неофициално призна пред нас. Изреди ги за протокола.

— Обзалагам се, че ще промени показанията си сега, когато е пред съда — промърмори Бинг Палмър.

— Няма да променям нищо. Дойдох тук, за да изкупя стореното, да получа прошка, ако сте склонни да я дадете, или да приема наказанието ви, ако не сте. — Надяваше се Зет да реагира по някакъв начин, но тя остана неподвижна като статуя.

Въпреки това той повтори списъка с прегрешенията си, не само по отношение на Рейвън Камаров, но и за помощта си за бойните лайнери на Ирека, както и много други простъпки, които бяха засегнали клановете. Призля му, докато говореше, коленете му омекнаха, сърцето му заби толкова силно, сякаш боксьор го удряше в гърдите.

— Не знам дали това е някакво извинение, но времето, прекарано със скитниците, ме накара да осъзная, че съм грешил. Затова изоставих Земните въоръжени сили и загърбих всичко. Генерал Ланиан ще нареди да ме застрелят като дезертьор, ако някога се върна у дома.

— Явно нямаш никакъв избор — каза един от шефовете.

— Така е. Но и не очаквам снизходителност.

— Нямаме намерение да проявим снизходителност. — Келъм хвърли поглед към дъщеря си. — Освен ако не искаш да се изкажеш в негова защита, скъпа? От теб зависи.

Зет погледна Патрик и за миг леденото й изражение се смекчи, но тя бързо се овладя. Поклати глава и сърцето на Патрик замря.

Келъм — сега изглеждаше странно различен — сложи длани на масата. Дълбокият му глас беше безстрастен.

— В такъв случай, Патрик Фицпатрик III, нямаме друг избор. Не само че действията ти са довели до смъртта на Рейвън Камаров, но ти призна и участието си в убийствата на колонистите на Ирека и за причиняването на събития, довели до смъртта на неизброимо много скитници. Според Кодекса на небесните мини правилата са ясни. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Осъждаме те на ветровете.

Шефовете на мините замърмориха смутено, дори Зет изглеждаше разтревожена.

Патрик се огледа, опитваше се да разчете израженията на присъстващите.

— Какво значи това? За какво говорите?

— Някога гледал ли си исторически филми за пиратите? — попита един от шефовете със зъл смях.

Келъм кимна.

— Добро сравнение. Ние сме на хиляди километри в откритото небе, наоколо няма нищо, освен безкрайност. Ще трябва да повървиш по дъската.