Метален рояк

7.Маргарет Коликос

На Ларо кликиските нашественици продължаваха да строят… и строяха, докато не погълнаха изцяло останалото от стария град. После го разшириха. Нови сгради, изваяни от смолист цимент, се издигнаха високо над оцелелите хиляди години обрулени монолити. Като използваха металните парчета от разглобените казарми на ЗВС, домовете на колонистите и браките с оборудване, кликисите конструираха прости машини, открити превозни средства и летящи приспособления.

След клането на войниците от ЗВС, което бе научило колонистите да стоят на разстояние от нашествениците, Маргарет даде безчувствен, но нужен съвет на водачите на колонията. Трудно й бе да обяснява и думите често засядаха в устата й. След бягството си през транспортала, когато бе оставила скъпия си Луис да загине от ръцете на черните роботи на Рейндик Ко, тя се бе озовала на ужасно място: разрастващ се кошер от пробудили се кликиси в далечен край на галактиката. Само познанията й за кликиската писменост, която с Луис бяха дешифрирали в руините, й бяха позволили да общува с тях в началото. А после й бе послужила музикалната кутийка на Антон…

Беше ясно, че повечето хора на Ларо не искаха да чуят суровата истина, макар че един от тях — Дейвлин Лотце — беше също толкова решен да разбере кликисите, колкото и тя през първите си дни сред тях. Съществата бяха разширили древните руини, бяха построили нови сгради и срутили няколко от постройките на колонията, оказали се на пътя им. Складовете, заключените бараки, големият хангар на ЗВС и ремонтният център бяха малко встрани от главния комплекс и засега поне кликисите не им обръщаха внимание.

Дарители с тигрови шарки се разхождаха между сградите като дракони, търсещи жертви. Някои от първите заселници, които работеха из фермите в покрайнините, бяха избягали в пустошта. За момента нашествениците не бяха реагирали на тайната евакуация, но Маргарет не хранеше илюзии, че ако кликисите някога решат да огледат внимателно наоколо, избягалите колонисти ще оцелеят.

Тя поне щеше да се постарае да отложи това колкото се може по-дълго.

— Какво строят? — попита Орли. Момичето смяташе, че Маргарет знае всичко. — Прилича ми на летящи контейнери.

— Според мен са кликиски космически кораби — каза ДД.

Тримата наблюдаваха как насекомоподобните работници и учени работят, напълно погълнати от задачата си. В откритото поле близо до чуждоземните сгради един от свързващите се независими кораби изпробва двигателите си, разпръсна облаци прах и пламъци, издигна се в небето и после плавно се спусна.

— Мислиш ли, че съм прав, Маргарет Коликос?

Маргарет се досещаше за някои от плановете на новото люпило.

— Да, това са космически кораби, части от кораб-рояк.

— За какво са им космически кораби? Нали имат транспортали?

— Мрежата от транспортали стига до много светове, но някои координатни плочи са повредени. Така че кликисите ще трябва да се придвижат дотам по друг начин. Ще преследват други кошери и роботите.

Почти на всички транспортали в изоставените светове част от координатните плочи бяха умишлено повредени при бягството на кликисите. В руините на Рейндик Ко тя и Луис бяха попаднали на непокътната трапецовидна стена. В опита им да избягат от черните роботи Луис бе избрал координатите напосоки и бе изпратил Маргарет през портала, като бе смятал да я последва. Сирикс и другите два робота обаче го бяха убили и Маргарет се бе озовала сама в ада…

Орли беше пълна с въпроси:

— Защо кликисите искат да нападат други кошери?

Маргарет никога не се бе оправяла добре с деца. Дори със собствения си син Антон. Просто не знаеше как да говори с тях, как да остави настрана сериозното си държане — но това момиче беше нещо повече от дете. И по някаква причина харесваше Маргарет. И ДД.

— На колко години си?

— На петнайсет.

— Знаеш, че хората също воюват едни с други. Но за кликисите това е биологичен императив. Форма за контрол на популацията.

Когато бе попаднала сред кликисите, Маргарет бе започнала да изучава усилено социалната им структура и взаимоотношенията им и дори се бе научила да общува с тях донякъде.

— По-скоро мога да ги преценя от гледната точка на археолог, отколкото на биолог. Кликисите имат циклично общество, чийто двигател е завоюването, укрепването и доминирането. Когато има много кошери, люпилата воюват едни с други. Едното побеждава и поглъща по-слабото, с което увеличава собствения си кошер, после повежда война срещу друг кошер. Кошерите се делят и растат, плодят нови воини, за да заменят загубените в битките. Всеки победител включва други кошери, елиминира съперници и става все по-силен, докато цялата разпръсната раса не се превърне в няколко огромни съперничещи си люпила. И когато накрая тези битки приключат, остава само едно люпило, контролиращо кликиската раса. Но едно люпило в огромен кошер накрая изпада в стагнация и умира. След определен момент последното спечелило люпило се разделя за последен път и разпръсква всички кликиси през хилядите портали към нови светове. Това е Великото роене. После заспиват за хиляди години. За да изчакат.

— Защо спят толкова дълго? — попита Орли, сякаш въпросът имаше елементарен отговор.

Маргарет бе проучила безброй чуждоземни записи, бе се опитала да разпита кликисите за причината, но дори подобен прост въпрос беше отвъд разбирането им. Те просто нямаха база за сравнение. Клекнала в калта, като изписваше с една клечка и с пръстите си сложните линии на математическото им писмо, Маргарет се бе опитвала да зададе въпроса си на незаинтересованото люпило. Беше прекарала месеци в плен, преди да започне да разбира.

— Продължаващите векове кошерни войни опустошават безброй планети и цялата раса, люпилото, дарителите и всички породи се закопават и изпадат в хибернация, докато екосистемите не се възстановят. Когато кликисите се събудят, новосъздадените им кошери започват цикъла отново.

Орли схвана всичко толкова бързо, че Маргарет се изуми.

— Значи има други кошери накъде навън, ако това е новото роене.

— Да, Орли. Още много. И макар люпилото на Ларо все още да ме смята за интересна, нямам влияние над другите. Тези кошери ще нападнат и убият всяко друго поселение, което намерят.

— Какво имаш предвид под поселение? Други кликиси?

— Кликиси. Или черни роботи. Или хора.

Орли скръсти гордо ръце пред гърдите си.

— И как оцеля сред тях? Защо не те убиха?

Маргарет я погледна и тъжно, и уплашено.

— Оказа се, че имам песен, която люпилото никога не е чувало.

Бръкна в джоба на новия комбинезон, с който бе сменила опърпания си археологически костюм, и извади метална кутийка с колелца и зъбчета. Нави я и я вдигна в дланта си.

— Древна музикална кутия. Синът ми ми я подари… отдавна.

Разнесе се мелодията на популярната английска фолклорна песен „Гринслийвс“.

— Аз също свиря — похвали се Орли. — Имам си синтезаторни ленти и сама си пиша мелодиите. Баща ми искаше да взимам професионални уроци. Каза, че съм била достатъчно добра, за да стана изпълнител и да пътувам от свят на свят. — Намръщи се. — Все още свиря за колонистите тук. На тях им харесва, особено вечер.

Маргарет наклони малката музикална кутия и се вгледа в слънчевата светлина, отразена от потъмнялата повърхност.

— Това спаси живота ми. Воините щяха да ме убият, дарителите щяха да ме погълнат и асимилират, но заради тази песен — толкова чуждоземна, толкова различна, толкова далечна от всичко, което люпилото е създавало някога — те ме приеха за нещо като могъщо, но неспособно да ги застраши люпило. Задържаха ме, за да ме изучат, а аз изучавах тях. След като разбраха, че „кошерът“ ми също е бил унищожен от черните роботи, решиха, че не съм им враг.

Музиката се забави и спря пружината на музикалната кутия се бе развила. Маргарет я прибра грижовно в джоба си.

— Антон едва ли знае истинската стойност на подаръка си.

Антон не знаеше безброй много неща.