Метален рояк

22.Колкер

На един от откритите площади в Миджистра под лъчите на многото слънца шуртеше невероятен фонтан. Водата излизаше на огромни сребристи мехури, подобни на огледала. Повърхностното напрежение ги караше да трептят и водата отразяваше слънцата в небето, сякаш те бяха прожектори, които се местеха непрестанно.

Седмина вглъбени свещеници-философи се бяха събрали около фонтана с мехурите, като че ли се готвеха да се отдадат на странно тайнство. Стояха и медитираха, взираха се в трепкащите огледала, сякаш се надяваха проблясъците светлина да им разкрият тайните на вселената. Никой от седмината не помръдваше.

Колкер ги гледаше от разстояние и се опитваше да се учи от тях, като ги наблюдава. Мехурите на фонтана се залюляха, набъбнаха, а след това се свиха, може би, за да покажат непрестанно изменчивата природа на познанието.

Колкер копнееше да научи онова, което знаеха философите, да види онова, което виждат те — извора на светлината, духовните нишки, тизма. Събра смелост и се приближи. Двама от свещениците-философи се дръпнаха настрани, за да го пропуснат, но не го поздравиха. Искрящите им зеници се бяха свили като главички на карфици, светлината играеше по лицата им. Неспособен да се сдържа повече, Колкер заговори:

— Моля ви, кажете ми какво има там. Какво ви разкрива фонтанът? Трябва да узная. И трябва да науча как да докосна и разбера вашия тизм.

Свещениците-философи явно го сметнаха за глупак или невежа.

— Човеците нямат тизм. Те не са свързани от духовните нишки. Безполезно е да ти обясняваме онова, което е невъзможно да изпиташ.

Колкер се вгледа в отразяващата повърхност на фонтана, светлината сътворяваше цветни петна в очите му. Не издържа и се извърна.

— Значи не бива да се стремим към привидно невъзможни неща? — Не можеше да прикрие горчивината в гласа си. — Когато се изправихте срещу хидрогите, вашият маг-император не поиска ли от вас невъзможното? И не го ли постигнахте?

Те го погледнаха, дори онези от отвъдната страна на фонтана. За миг изглеждаше, че споделят неспокойни мисли. Накрая мъжът отляво на Колкер каза:

— Магът-император не ни е дал заповед да те обучаваме.

Колкер се обърна, цветовете все още танцуваха в очите му. Чувстваше се изгубен. Празнината в него бе дълбока и той не бе открил нищо достатъчно солидно, за да я запълни. Не беше дори сигурен дали тизмът ще е достатъчен.

— Защо се стремиш към това? — попита един от свещениците-философи. — То не е за теб.

Колкер отказа да повярва, отказа да се предаде. Отдалечи се и се изкачи по близките стъпала. Седна и се взря в призматичния си медальон. Обърна го на една страна, после на друга, така че искрящите дъги да заиграят по лицето му. Опитваше се да се съсредоточи върху светлината и като си припомняше мисловните упражнения, които бе използвал, когато се свързваше с телевръзката, се помъчи да достигне до невидимите, недостижими краища на тизма.

Остана да седи така с часове, взираше се в медальона и търсеше.