Метален рояк

19.Орли Ковиц

Водени от люпилото, кликисите никога не почиваха. Насекомовидните работници сновяха из руините и изливаха товар след товар полимерна смола, за да издигнат кулите по-високо, да укрепят стените и да превърнат чуждоземния град в истинска крепост. Като използваха странни машини, неизброимо количество кликиски труженици прочистваха и събираха намиращото се по хълмовете и превръщаха пръстта, пясъка и металните руди в полезни материали. Сплеснатата постройка в центъра на комплекса очевидно беше мястото, обитавано от мистериозния разум на кошера.

Сръчни монтажници продължаваха да изработват огромен брой идентични свързващи се кораби, които се изстрелваха в орбита за пробни полети, а после се приземяваха по групи. Агресивният флот изглеждаше като сила за инвазия. Нова трапецовидна рамка започна да се издига от каменистата площадка пред града от кули, основите на транспортал, много по-огромен от намерения в руините. Според Маргарет Коликос някои от другите кошерни люпила вече бяха започнали да се раздвижват. Люпилото на Ларо консолидираше рояка си и се подготвяше за защита.

Когато Маргарет изчезваше сред кликисите, ДД често прекарваше дните с Орли. Ксеноархеоложката все така се опитваше да комуникира с разума на кошера, чувстваше се длъжна да му обясни за хората и тяхната култура. Орли се надяваше да е успяла поне малко.

Сега ДД пак беше с нея. Внезапно отряд от породата на строителите се престрои в дълга редица, която за броени минути обгради селището. Колонистите гледаха смаяно, но никой не се опита да се противопостави.

А после кликисите започнаха да строят стена. Ограда.

Някои, най-вече от задържаните скитници, се опитаха да си пробият път, но бяха изтикани обратно. Никой не разбираше какво става.

Орли усети в сърцето си страшна тежест.

— Превръщат града ни в огромна клетка, като в зоологическа градина. А ние сме в центъра й!

Кликисите докараха от строителната зона платформи, на които имаше някакви ларвоподобни същества, изкопаха около града ров и им дадоха пръстта. След като я погълнаха, ларвоподобните същества започнаха да отделят смолиста спойка. Без да губят и секунда, строителите положиха основите и ги заляха със здравата полимерна смес.

Все пак пуснаха Маргарет да се върне в града.

Тя изглеждаше ужасно разстроена. Орли и ДД се спуснаха към нея. Струпаха се и други колонисти, всички крещяха въпроси и настояваха за отговори, сякаш Маргарет бе някакъв посланик на люпилото. Тя вдигна ръка и след като всички млъкнаха, каза отпаднало:

— Люпилото е разбрало за нашествие от черни роботи на планета, наречена Воламор. Смята да започне масирана атака през транспортала и да избие всеки робот там.

— Ами хубаво — каза господин Стайнман. — Да ги направят тия проклети машини на старо желязо.

Орли потрепери и добави:

— Не бих имала нещо против роботите да бъдат унищожени след онова, което направиха на Корибус.

Двама от едрите дарители си проправиха път сред воините и работниците, спряха и затракаха нещо. Маргарет се заслуша, сякаш разбираше какво говорят, но не преведе нищо.

Дейвлин Лотце кимна навъсено към стената.

— Но защо строят това?

Маргарет въздъхна:

— Люпилото настоява всички човешки колонисти да останат на едно място — тук! Затова.

— Искат да ни затворят? — извика Роберто Кларин възмутено. — В името на Пътеводната звезда, какви ги бръщолевиш?

— Не е ли очевидно? — намеси се господин Стайнман. — И това е само първата стъпка, по дяволите!

Другото компи в лагера, гувернантски модел с обозначение УР — бе дошло със задържаните скитници, — стоеше до седемте деца, за които се грижеше. Програмата му изискваше да ги обучава и защитава.

Недоволството нарастваше, но колонистите не можеха да се борят с кликисите. За щастие, благодарение на предупреждението на Дейвлин, хората бяха скрили хранителни запаси на места, където буболечките не можеха да ги намерят. Напоследък дажбите бяха оскъдни, но Орли бе свикнала с недоимък.

— Може би стената е за ваша защита — обади се ДД. — Напомня ми укрепленията около средновековните градове.

— Когато цъфнат налъмите — изръмжа Крим Тайлар.

— Обработеното дърво не може да цъфне. От биологична гледна точка е невъзможно.

— Това е шега, ДД — поясни Орли.

Метър по метър кликиските строители продължаваха да изграждат стената със зловеща прецизност.

— Ще трябва да съдействаме на кликисите и да се надяваме на най-доброто — каза Руис.

Дори на Орли това й се стори наивно.

Господин Стайнман тъжно поклати глава. Очите му бяха зачервени.

— Не ми харесва това. Никак дори. Напомня ми твърде много за концентрационни лагери, телени огради и газови камери.

— Това е било преди векове. Четох за него в училище — обади се Орли.

— Някои неща не се забравят никога. Но по-лошо от забравянето е да позволиш да се случат отново. А ние сами влязохме в капана.