Метален рояк

8.Антон Коликос

— Ела с мен, паметителю Антон. Ще е величествено! — Язра’х му се ухили и го прегърна през раменете толкова силно, че го заболя. — Ела да чуеш какво ще предложим с адара на мага-император.

Най-голямата дъщеря на Джора’х беше висока и слаба, с гъста коса с цвят на мед и златиста кожа. Беше красива, мускулеста и (според Антон) страшна като самия ад. Противно на всякакъв здрав разум обаче го беше харесала и искаше от него повече, отколкото той възнамеряваше и можеше да й даде.

Антон и паметител Вао’сх тъкмо обсъждаха легендата за феникса — огънят и прераждането като метафора за цикъла на живота, — седнали в един от дългите огледални коридори на Призматичния палат. Високи преплитащи се папрати, растящи в дълбоки саксии, попиваха ярката светлина, която струеше през многоцветните прозорци.

Но Язра’х ги откри и сложи край на разговора им. И без да отговаря на въпросите им, ги поведе с широка крачка. Каза само:

— Някои истории ще бъдат написани тепърва.

— Значи можем да се окажем част от още една история — обади се Вао’сх.

Антон не беше сигурен дали иска още вълнения.

— Мислех да отделя малко време за превеждането на Сагата…

Освен това му се искаше и да се върне на Земята. Вече му липсваха дори академичните търкания. Беше прекарал години в изготвяне на биография на родителите си, известните ксеноархеолози Луис и Маргарет Коликос, преди да приеме „временното“ назначение на Илдира. Беше единственият човешки учен, на когото бяха позволили пряк достъп до дългия епос. Това само по себе си би трябвало да даде огромен тласък на кариерата му, но илдирийците го разсейваха отново и отново.

Последваха Язра’х в залата за аудиенции. Магът-император Джора’х седеше на какавидения си трон на подиума. Зелената жрица Нира седеше до него. Двамата споделяха странна, силна и със сигурност не илдирийска любов. Антон смяташе, че това е наистина романтична история.

Адар Зан’нх, в парадно облекло, стоеше пред подиума.

— Господарю, величието на нашата империя е описано в Залата на паметителите, записано е върху огромни диамантени филми. Преди хидрогите да се появят, не бяхме губили планета. Но когато започнаха атаките, магът-император Сайрок’х засили защитата ни, събра по-малките ни колонии заедно и изостави няколко илдирийски свята.

— Да, спомням си какво причини това на нашата душа. — Магът-император изглеждаше угрижен.

— Адар Кори’нх ми разказа за евакуацията на Крена по време на сляпата чума и за нашето изтегляне от Хеалд и Комптор. Самият аз бях свидетел как хидрогите и кликиските роботи опустошиха Хрел-Оро. — Адарът поклати глава. — А въстанието на губернатор Руса’х едва не ни коства световете в Хоризонтния куп. Много работа трябва да свършим, преди да си ги върнем.

Язра’х се присъедини с ясния си глас:

— Помисли как великата ни империя се смали за едно-единствено поколение. Можем ли да го позволим? Ние сме илдирийци.

Магът-император се съгласи.

— Всеки път, когато губим планета, по каквато и да е причина, отслабваме.

Устните на Язра’х потрепериха в зверска усмивка, която разкриваше кръвожадно нетърпение. Тя погледна Антон и Вао’сх и каза:

— Още един свят беше подло нападнат, а населението му изклано: Марата. Оттам трябва да започнем.

Антон потрепери. Бягството от Марата беше един от най-ужасните инциденти в живота му.

Адар Зан’нх кимна и каза:

— Кликиските роботи нарушиха древното си обещание към нас. Избиха илдирийците на Марата Прайм. Антон Коликос и паметител Вао’сх са единствените, които оцеляха, за да опишат какво се е случило. Черните роботи строят там някаква голяма база. Ако им се позволи да продължат, това само ще доведе до злини за Империята. Трябва да се върнем на Марата със сила и да я завладеем отново.

Паметител Вао’сх направо посивя при спомена за случилото се на Марата. Антон не се сещаше за нищо успокоително, което да му каже.

— Имаме достатъчно бойни лайнери и огнева мощ, за да завладеем Марата — изтъкна Язра’х. — И трябва да тръгнем веднага, преди роботите да укрепят защитата си.

Джора’х се размърда, очевидно заинтригуван.

— Възможно ли е това?

— Не само е възможно, но е задължително — настоя Зан’нх. — Не можем да оставим роботите да задържат този свят, господарю — или който и да е друг свят. Дори малкото илдирийци там да са убити, пак трябва да си ги върнем. Това е част от нашата свещена империя, част от Сагата за седемте слънца.

Джора’х свъси решително вежди.

— Да, адаре. Да, Язра’х. Трябва да се направи. Предателството на роботите ни накърни дълбоко. След като изгоним роботите, ще основем пълна отломъчна колония. Вземи корабите, които ти трябват — и паметител, за да не се забрави какво ще направите. Ко’сх е главният писар в Залата на паметителите.

Преди Антон да успее да въздъхне облекчено, Вао’сх стисна ръката му и го дръпна стъпка напред. И заговори с ясния висок глас, който използваше, за да рецитира истории пред големи тълпи.

— Не, господарю. Трябва да съм аз. Самият аз трябва да се срещна с тези мрачни спомени. Аз ще стана техен паметител.

— Сигурен ли си? Предишните изпитания едва не те подлудиха. Оцеля по чудо.

— Никой не е по-добре подготвен, нито изпълнен с по-голяма решителност — настоя Вао’сх. Не погледна към приятеля си. — Трябва да го направя.

Антон не искаше да се връща на Марата и се надяваше никога да не види друг черен робот през живота си. Но не можеше да остави Вао’сх да се изправи сам срещу подобно изпитание. Сам не повярва на думите си, когато изскочиха от устата му:

— Аз ще го придружа. И двамата трябва да се сблъскаме с демоните си, да се преборим със страховете си. Освен това и двамата сме най-квалифицираните, за да отразим завършека на тази велика история.

Язра’х го стисна за рамото, ухили се и каза гордо:

— Сигурна бях, че ще ти хареса. И недей да се страхуваш. Аз ще те пазя.