Метален рояк

62.Патрик Фицпатрик III

Патрик никога не бе виждал толкова сложно съоръжение, сглобено от подръчни материали, като небесната мина на скитниците. Беше направо удивително. Индустриалният преработвателен град беше като гигантски лайнер сред облаците, самостоятелен и почти самодостатъчен. Пресяваше атмосферата на Голген и преминаваше през замърсените газови вихри. Входните тръби засмукваха огромни количества, преработваха водорода в реактори за екти, а после изхвърляха остатъците в огромна следа зад себе си.

Голген беше огромно небе и Патрик се чувстваше абсолютно сам в него.

Зет отказваше да говори с него. Нито дума. Патрик знаеше, че е темпераментна, но не бе очаквал да бъде отрязан толкова категорично. Зет го бе обезоръжила ловко по начин, който би накарал дори баба му да се гордее с нея. Защо просто не му се бе разкрещяла?

Бе я търсил на всяко възможно място. Беше ходил на контролната палуба, бе обиколил корабните нива, бе чакал в столовата. Вече всички скитници знаеха кой е и макар да не го изхвърлиха от небесната мина (буквално или преносно), определено му оказваха хладен прием. Никой не знаеше къде е Зет. Тя очевидно го избягваше, но Патрик отказа да се предаде.

Патрик откри каютата й по чисто стечение на обстоятелствата. Звъня дълго на металната врата, но тя не отвори. Изчака там цяла смяна, но тя така и не се появи. Той идваше в произволни часове, дори и през нощта, но тя никога не бе там.

Затова й остави бележка. Когато и това не даде резултат, реши да й занесе цветя. Тъй като не бе лесно да се намерят цветя на индустриална небесна мина, поседя в кораба си и загуби половината си ден, за да нарисува огромен пъстър букет, като се надяваше желанието да компенсира липсата на талант. Закрепи го с лепенка за вратата на каютата й. Следващия път, когато мина, картината я нямаше.

Но я нямаше и Зет.

Напълно безпомощен, Патрик отиде да разгледа огромното съоръжение на Келъм, като се надяваше, че може да я срещне случайно. Застана насред откритата палуба и загледа бавно кълбящите се облаци. Някога тук бяха живели хидрогите. Патрик потрепери и се хвана за перилото, опитваше се да овладее замайването, събудено от спомена за бойните кълба, които бяха унищожили мантата му.

Извърна се от твърде откритите небеса и се спусна по палубите. Жени и мъже с реактивни раници и антигравитационни колани плаваха край извития корпус, поправяха спойки, следяха огромните помпи и хвърляха сонди, с които да открият идеалната смес от газове за създаване на звездно гориво.

Питър спря до реакторите за екти и кондензационните камери и загледа как екипите товарят цилиндър след цилиндър с екти на един кораб. На всеки час пускаха нов. Реши, че мините на Голген произвеждат повече, отколкото цялата Ханза бе произвела по време на осемте години на войни и недоимък.

Млад пилот с дълъг червен шал се качи на товарния кораб, затвори люковете и се насочи към разпределителното депо, наречено Бариморова скала. Патрик никога не го бе виждал.

Чу строг глас зад гърба си.

— Все още ми дължиш един товарен кораб, по дяволите. — Патрик се обърна и видя Дел Келъм, гледаше го навъсено. — И ако трябва да съм отмъстителен, ще включа и щетите, които препрограмираните бойни компита причиниха на корабостроителниците ми. Не съм червив с пари. Представи си колко труд трябваше да положа, за да възстановя всичко това.

— Ще намеря начин да ти се изплатя. Ще ти докарам товарен кораб. Готов съм да помагам в небесните мини. Съжалявам.

— Всички съжаляваме.

В ума на Патрик се стрелкаха извинения и оправдания, но той не бе дошъл тук, за да води спорове. По време на пътуването си с „Циганин“ се бе запитал дали има силата да понесе цялата вина. Трябваше. Може би тогава Зет щеше да го намери за достоен.

— Трябва да призная нещо и да се извиня.

— Разбрахме го още в мига, в който кракът ти стъпи тук — изсумтя брадатият мъж. — Какво те кара да мислиш, че искаме да те изслушаме? Зет определено не желае.

— Ще поискате. Повярвайте ми. Можеш ли да събереш шефовете на небесните мини?

— И защо да го правя?

— Защото аз накарах баба ми да пусне скитниците, когато ЗВС дойде на Оскивъл. Можеше да ви арестуват всичките като скитниците на Ураганово депо или Рандеву. — Не искаше да използва този коз, но нямаше друг избор. — Нека поговоря с тях.

Гърлото му бе пресъхнало.

— Моля те — добави той.

Водачът на клана въздъхна.

— Не мисля, че ще се радваш на радушно посрещане.

Патрик извърна очи.

— Аз също не го вярвам, особено след онова, което ще кажа. Но това е нещо, което трябва да направя.

Залата за срещи щеше да е потискаща, ако не бяха пъстрите гоблени, дъгоцветните висулки и, петната по стените, които приличаха на нацапано от пакостливи деца.

След като бе събрал смелост, Патрик искаше да бъде чут от колкото се може повече хора, макар че Зет беше единствената, която имаше значение за него. Срещата щеше да е закрита — нямаше зелен жрец, който да разпространи новината. Дел бе решил, че Лиона прекалено разсейва небесните миньори и я бе изпратил на Оскивъл, където можеше да изпълнява по-практични задачи.

Патрик бе с официалната си униформа от ЗВС. Беше рисковано, но след дълги съмнения бе решил, че е необходимо. Не можеше да върне нещата назад. Нямаше повече да крие самоличността си, нито миналото си. Дори Зет да не дойдеше да слуша, трябваше да го направи за себе си.

— Това е твоето шоу — каза Келъм и седна. — Дано да си го бива.

— Поне да ни поразвлече — обади се Борис Гоф. — Например сам да се изхвърлиш през въздушния шлюз, момче.

Неколцина от другите се засмяха нервно.

Патрик бе репетирал думите си, но когато видя Зет да се появява на вратата, добре подготвената му реч се стопи във въздуха. Зет бе прекрасна в скитническия си комбинезон, с лъскавата си черна коса, която падаше на вълни по раменете й. Тя се опря на рамката, скръсти ръце и го загледа с неразгадаемо изражение.

След дълга тишина Бинг Палмър промърмори:

— И тоя е като останалите зевесета — губят ни времето, понеже нямат какво да кажат.

Патрик прочисти гърлото си.

— Аз… Аз съм отговорен за всичко. Просто искам да го знаете. Водачите на клановете, скитниците… то засегна всички. — Знаеше, че обясненията му са неясни. — Моите действия. Не ви познавах тогава, а и не се замислях особено. Никога не ми бе хрумвало, че…

— Всички знаем, че си отговорен, по дяволите. Бях там, забрави ли? Когато бойните компита направиха корабостроителниците ми на нищо. А зевесетата ни прогониха.

— Не говоря за това. Имам предвид по-ранни времена. Началото на всичко това. Аз… аз служех при генерал Ланиан, бях негов адютант. Бях с него на една от патрулните мисии по търговските пътища, търсехме хидроги. Но бяхме отегчени. Ханзата и ЗВС ви бяха ядосани, защото не искахте да ни продавате приоритетно екти по време на война.

Гоф изгълта шумно питието си.

— Да, знаем всичко това. И какво?

— Срещнахме един скитнически товарен кораб, пилотираше го… Рейвън Камаров. — Забеляза оживлението в залата. Дори Зет се изправи и очите й се разшириха. — Камаров превозваше звездно гориво, при това доста. След като поговорихме с него, ни стана ясно, че не възнамерява да го продава на Земята.

Въпреки нервността си се почувства облекчен, когато думите се откъснаха от устата му.

— Нещата излязоха извън контрол. Генерал Ланиан ми даде неявна заповед и напусна мостика. Тогава наистина вярвах, че правя каквото е нужно за ЗВС и Ханзата, но… но аз дадох заповедта да се открие огън.

Всички замряха. Патрик се бе втренчил в едно от цветните петна на стената, но виждаше Зет с периферното си зрение. Шефовете на небесните мини го гледаха на кръв.

— Да, аз убих Рейвън Камаров — призна Питър. — Само по себе си това е достатъчно лошо, знам. Но по-лошото е, че то даде тласък на всичко останало. Заради този инцидент скитниците спряха доставките на екти за Ханзата. После ЗВС отвърнаха, като нападнаха съоръженията ви, започнаха да задържат скитниците и разрушиха Рандеву. И така нататък. — Патрик затвори очи и поклати глава. Пое дълбоко дъх и вдигна брадичка. — Съжалявам за това и дойдох тук, за да получа наказанието си.

Краката му трепереха, имаше чувството, че ще падне. Сред грохота от невярващи викове, гневни обвинения, ругатните на скочилите на крака скитници виждаше само Зет, която се взираше в него. В тъмните й очи блестяха сълзи. А после тя се обърна и си тръгна.