Метален рояк

93.Сели

Сели научи много за историята и фолклора от четенето на глас за световните дървета. Седнала сред високите листа, тя редеше история след история, хроника след хроника, и всички те бяха нови за нея. В младежките си години не се бе интересувала много от научните търсения, предпочиташе да играе на гоненица с приятели и да скита в гората. Сега обаче информацията я запленяваше и тя предполагаше, че умът на верданите също смята така.

Сели се вгледа в празното синьо небе. Накъде горе се намираше трънливият дървесен кораб, в който се бе превърнал Бенето, заедно с други осем вердански съда. Когато станеше зелена жрица, щеше да се свързва с него по телевръзката, когато поискаше. Нямаше търпение.

Солимар кръжеше над нея в новия си жужащ и потракващ хвърколет. Тя му махна и той направи пирует във въздуха, за да я впечатли. Обичаше да я вози, а на нея й беше особено приятно да седи зад него с ръце около кръста му, опряла буза в гърба му. Често минаваха през дълбоки падини и Сели знаеше, че той го прави, за да го прегръща по-силно.

Младите послушници седяха в разлистените беседки, старите зелени жреци обикаляха наоколо, потънали в спор. Макар Сели да се опитваше да се съсредоточи върху четенето на историята, разискването между обикновено тихите смарагдовокожи мъже и жени я заинтригува. Ярод говореше с голям ентусиазъм, очите му блестяха, лицето му бе озарено от искрена усмивка. Напоследък бе станал по-оживен, променен по неопределим начин.

Ярод и много други зелени жреци бяха приели странния синтез между тизма и телевръзката, който Колкер им бе предал от далечната Илдира. Някои от останалите показваха здравословно, но предпазливо любопитство, а изглеждаше, че и световната гора се интересува от феномена. Когато станеше зелена жрица, Сели щеше да се изправи пред същото решение. Някой ден, скоро, след като станеше зелена жрица…

Изведнъж настъпи суматоха и световната гора потрепери. Младите послушници скочиха притеснени и разтревожени. Инструкторът погледна към небето и листата на дърветата.

— Послушници, залегнете!

Децата пуснаха книгите и се скриха в сенките. Жреците се хвърлиха под клоните, като плувци, които се потапят във вълните на чуждоземно море. Сели остана на място, продължи да се оглежда за опасността, глупавото й любопитство надделя над страха.

Уайвернът нападна.

Най-големият хищник на Терок се понесе надолу с мощни махове на назъбените си криле. Фасетъчните му очи проблясваха, човката изтрака зловещо. Гигантското му тяло беше извито като на оса, покрита с камуфлажни кръпки. Крилете бяха оцветени в алено и оранжево. Осемте крака бяха заострени и със здрави нокти, за да хващат и разкъсват.

Устреми се право към Сели. Тя нито извика, нито замръзна от ужас. Скочи от листата, на които седеше, и се спусна надолу, хвана се за един клон и се залюля. Уайвернът прелетя край нея, ноктите му остъргаха листата. Но Сели вече се бе пуснала и се бе прехвърлила на следващия клон, приземи се и скочи в друга посока. Беше като дървесен танц, който можеше да танцува цял ден.

Уайвернът отново се приближи, крилете му зажужаха, човката му затрака зловещо. Нещо дълго и тънко прелетя край нея и за малко пропусна рамото й. Жило! Уайвернът имаше парализираща отрова, с която можеше да поразява жертвите си, но Сели се отдръпна от пътя му, хвана друг клон и продължи да подскача. Уайвернът я следваше. Сърцето й биеше лудо. Дъхът й изгаряше дробовете й.

Внезапно се разнесе различно жужене и тя видя хвърколета на Солимар да изскача пред уайверна. Той не й каза нищо, но Сели разбра, че се опитва да отклони хищника. При първата им среща Солимар я бе спасил от горящи световни дървета. Сега отново я спасяваше.

Тя се скри зад гъстите листа, а уайвернът се понесе след Солимар. Хвърколетът се спускаше и плъзгаше, съвсем малък в сравнение с огромния хищник. Солимар се приведе, опитваше се да стане съвсем малка цел.

Сели сдържа вика си, за да не го смути в този критичен миг. Изкачи се по-нависоко по клоните, докато Солимар се гмуркаше и въртеше, след което се издигаше сред зеленината. Макар машината да беше повратлива, тук уайвернът беше в стихията си. Стомахът на Сели се сви. Солимар не можеше да бяга вечно.

Приятелят й явно също бе разбрал това и когато уайвернът замахна към ръката му с острото си крило, обърна хвърколета и се насочи към съществото, използваше машината като таран.

Множеството криле на създанието потрепнаха във въздуха и смениха посоката му, но Солимар продължи напред, по-близо, по-бързо. Сели затаи дъх. В последния миг преди сблъсъка Солимар грациозно скочи от машината и се гмурна в короната на дървото като плувец.

А хвърколетът се сблъска с уайверна, смачка едно от крилете му и разкъса бронирания му корем. Сели не се уплаши за Солимар, защото и той като нея беше отличен дървесен танцьор.

С грациозно движение младежът хвана няколко листа, за да забави скоростта си. После стисна един здрав клон, завъртя се около него и скочи върху следващия.

Разбитият хвърколет падна в гората, а раненият уайверн отлетя зашеметен.

Сели вече бързаше към Солимар. Той дишаше тежко, зелената му кожа бе осеяна с множество ожулвания и драскотини. Но нямаше сериозни контузии. Тя се хвърли в ръцете му.

— Благодаря ти, Солимар. — После се отдръпна от него, погледна го в очите и му се скара: — Какви ги вършиш? Можеше да умреш.

— Ти също. А аз исках и двамата да оцелеем.

Сгушени под гъстите корони на дърветата, двамата се прегърнаха. После тя го целуна.