Метален рояк

76.Дейвлин Лотце

Дейвлин бе направил удобно скривалище за петдесет и тримата бегълци, които се бяха изплъзнали от селището. С пристигането на Стайнман бяха станали петдесет й четирима.

Единственото желание на Дейвлин бе да се оттегли и да заживее като нормален човек, но конфликтите в Спиралния ръкав винаги го застигаха. Сега отново трябваше да играе ролята на водач и спасител.

Бе избрал най-защитеното място сред скалите, високо над дълбока падина. Беше сглобил генератор, с който да захранва лагера с отопление и светлина. С двама от скитниците бяха издълбали една от задните стени и бяха прекарали тръба с филтър надолу, така че сега разполагаха с тънка струя прясна вода. Едва стигаше, за да задоволи нуждите им, и вероятно щеше да се окаже недостатъчна, ако групата се разраснеше.

От тревите и малките дръвчета, събрани от равнините, бегълците си бяха създали малко удобства — рогозки, възглавници, груби мебели. Всички работеха почти без отдих за оцеляването на групата. Понякога на Дейвлин му се струваше, че са като изгнаници на изолиран остров — е, не точно изолиран. Просто досега кликисите не ги бяха намерили — или може би не ги бяха търсили.

Стайнман бе удивен.

— Построих подобно място за себе си на Корибус. Е, с помощта на Орли Ковиц. — Разходи се наоколо, като побутваше мебелите и оглеждаше купчините храна. — Тук обаче е по-приятно, по-закътано. И има много повече хора.

Почеса се по главата. Бурени и треви се бяха заплели в косата му, но това не го притесняваше.

— Нямахме голям избор — каза Дейвлин и огледа семействата, които просваха постелките си за през нощта, готвачите, които се мъчеха да изцедят още едно ядене от скромните припаси. Е, поне бяха далече от кликисите. — Ако единствената ни ремора имаше звездно гориво и дългообхватна навигационна система, щях да отида да потърся помощ. Тъй като това не беше възможно, реших да изградя защитено място за колкото се може повече хора. Само временно е обаче. Не можем да оцелеем дълго така.

Без припаси и някаква форма на земеделие лагерът не можеше да се самозадоволява. Дейвлин беше наясно, че и много от оцелелите са го осъзнали.

— Мога да ходя на лов, да събирам храна — заяви Стайнман. — Много от животните стават за ядене, стига да не си претенциозен. Гущерите не са лоши. Костите са леко хрупкави и люспите малко дразнят гърлото, но се свиква.

Дейвлин кимна. Знаеше, че ако е достатъчно гладен, човек може да яде почти всичко. А тези хора щяха да огладнеят, особено след като кликиските събирачи бяха опустошили земята на Ларо.

— След колко време смяташ, че Ханзата ще забележи, че станцията на ЗВС е замлъкнала?

Дейвлин бе мислил върху това, а и други вече му бяха задавали същия въпрос. Бяха минали години, преди Базил да реши да направи нещо за изчезналите Коликос на Рейндик Ко. Дейвлин и Рлинда Кет бяха изпратени да разследват, но едва след като бе станало твърде късно.

— Не бих разчитал на тяхната помощ.

Един тъмнокос младеж дотича до тях.

— Дейвлин! Има съобщение в ремората. Лампата мига.

— Какво си правил там?

— Просто влязох, видях, че мига, и дойдох да ти кажа. Може ли да е съобщение от спасителни кораби?

Младежът — един от колонистите на Крена, които Дейвлин бе спасил — беше изпълнен с родена от отчаянието надежда, надежда като на човек, вкопчил се в тънък корен на ръба на скала.

Дейвлин не искаше да убива оптимизма му.

— Може би. Да отидем да проверим.

Стайнман отиде с тях до стръмното дере под скалите и като видя кораба на ЗВС, кацнал върху проядения от редките, но силни дъждовни бури каменист склон, възкликна:

— Приземил си ремората на тази малка издатина?

— Достатъчно е широка. Следващият дъждовен сезон ще я отнесе, но се надявам да не оставаме толкова дълго.

Ако кликисите тръгнеха да ги търсят, дори цял полк сребърни барети нямаше да удържи дълго.

Заслизаха. Младежът водеше, Дейвлин го следваше, като се хващаше на места, които бе запомнил във варовика. Един от бегълците бе предложил да изсекат стъпала или дори да спуснат стълба, но Дейвлин не желаеше да прави видими промени. Кликисите можеха да забележат.

Стайнман вървеше след тях и говореше нервно, за да не гледа опасната пътека.

Накрая стигнаха до ремората, младежът отвори вратата и викна:

— Виж! Мига!

Дейвлин погледна комуникационната система и каза:

— Прав си. Има съобщение.

Стайнман се наведе към пилотската кабина, рамо до рамо с Дейвлин, а младежът се промуши между тях и също се заслуша в молбата на Роберто Кларин.

Дейвлин стисна зъби. Думите не го изненадаха особено. Пусна съобщението отново, после погледна двамата си спътници и каза:

— Плановете се променят. Ще трябва да действаме по-рано, отколкото очаквах.