Не се връщай

10

Едмъндс прелистваше папката. Тънките й пръсти едва докосваха страниците.

— Политиката на армията не предвижда проактивни стъпки при такива случаи — обяви тя. — Не се занимаваме с издирване на изчезнали бащи. Единственото, което правим в подобни случаи, е да отбележим информацията срещу името на бившия военен. Обикновено не се случва нищо. Но когато той се появи, както го направихте вие, ние сме длъжни да действаме. Тоест да изпратим на съда в Лос Анджелис сведения за сегашния ви статут и местопребиваване.

Тя най-сетне измъкна листа, който търсеше. Плъзна го по масата към него и добави:

— Разбира се, в качеството си на ваш адвокат, настоятелно ви препоръчвам да си направите тест за бащинство. Ще се наложи да го платите от джоба си, но без него би било неразумно да търсите споразумение.

Ричър вдигна листа от масата. Оказа се чисто ново фотокопие на клетвена декларация. Като онази на Голямото куче. Подписи, адвокати, печати, таксови марки и всичко останало, дело на някаква юридическа кантора в Северен Холивуд. Името му беше навсякъде. Споменаваше се периодът, през който беше работил за 55-и полк на Военната полиция. Плюс дати на социалните събития, на които беше присъствал. Кандис Дейтън очевидно си беше водила подробен дневник. В него присъстваше и датата на раждане на бебето — точно девет месеца след поредната му командировка в „Ред Клауд“. Името на бебето беше Саманта. Може би й казваха Сам. Може би. В момента беше на четиринайсет години. Почти на петнайсет.

Едмъндс плъзна още един лист. Чисто ново фотокопие на акт за раждане.

— Не е вписала името ви — подхвърли адвокатката. — Мисля, че в началото е била доволна да си гледа детето сама. Но сега положението й е тежко.

Ричър не каза нищо.

— Нямам представа какво е финансовото ви положение в момента — добави Едмъндс. — Но, така или иначе, остават малко повече от три години задължителна издръжка, а след това вероятно и разноски по колежа. Предполагам, че до месец ще получите съобщение от съда и тогава ще можете да уточните подробностите.

— Аз не я помня — рече Ричър.

— Не го повтаряйте постоянно — каза тя. — По принцип тези неща предизвикват страхотни конфликти. Опитайте се да не настройвате срещу себе си госпожица Дейтън, стига да можете. Добре би било да осъществите предварителен контакт с нея, колкото се може по-скоро. За да демонстрирате добра воля.

Едмъндс взе от масата клетвената декларация и акта за раждане и ги върна в папката — на точно определените места. Самата папка изчезна в куфарчето, ключалките щракнаха.

— Предполагам, знаете, че Военният кодекс все още третира неузаконените връзки като престъпление — добави тя. — Особено при хора с достъп до секретна информация, за които се счита, че рискът от компрометиране е много висок. Още повече когато става въпрос за връзки с цивилни. Но ако се уверя, че вие постъпвате разумно по отношение на госпожица Дейтън, бих могла да убедя прокурора да пренебрегне това съображение. Особено ако подходите проактивно към госпожица Дейтън и й направите някакво предложение. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Убедена съм, че подобна инициатива ще бъде приета благосклонно. От прокурора, имам предвид.

Ричър не каза нищо.

— Все пак това се е случило много отдавна — добави Едмъндс. — Очевидно без заплаха за националната сигурност. Освен ако не се намеси и другият ви проблем — този с господин Родригес. Там със сигурност ще ви обвинят във всички земни грехове, а аз ще бъда безсилна да ви помогна.

Ричър не каза нищо.

— Ще поддържаме връзка, майоре — изправи се Едмъндс. — Ако имате нужда от нещо, обадете се.

Тя излезе от стаята и затвори вратата. Ричър долови потракването на токчетата й по линолеума, после престана да чува каквото и да било.

В цялата човешка история бащинството е едно от най-обичайните състояния на мъжете. Но за Ричър то винаги беше нещо теоретично, което едва ли ще се случи точно на него. Като спечелването на Нобеловата награда, участието в Световното първенство по бейзбол или способността да пееш вярно. Нещо, което по принцип е възможно, но не за него. Познаваше много бащи и дядовци, най-вече своите собствени. Познаваше бащите на своите приятели, които на свой ред се женеха и създаваха семейства. Смяташе, че да бъдеш баща е нещо естествено, но едновременно с това и безкрайно сложно. На пръв поглед лесно. В дълбочина твърде огромно, за да се притесняваш за него. Приемаш го като всекидневие, надяваш се на най-доброто и се учиш в крачка. Собственият му баща винаги му бе изглеждал компетентен и владеещ положението. Но като се обърнеше назад, беше ясно, че и той се бе нагаждал в движение.

_Саманта Дейтън_.

_Сам_.

_Четиринайсетгодишна_.

Ричър нямаше повече време да мисли за нея. Не и в този момент. Защото вратата се отвори и на прага застана Морган. Отново в парадната си униформа и с очилата на носа, отново спретнат, стегнат и сдържан.

— За днес си свободен, майоре — обяви той. — Бъди тук утре преди осем нула-нула.

Наказание чрез скука. Един дълъг и празен ден. Позната тактика. Ричър не каза нищо. Просто седеше на стола и гледаше в празното пространство. Лошото поведение и малките демонстрации на неподчинение не можеха да утежнят положението му. Не и на този етап. Но Морган му отговори със същото. Стоеше на прага и придържаше отворената врата, безчувствен като камък. В крайна сметка Ричър беше принуден да се надигне и да излезе навън. Остана в коридора достатъчно дълго, за да чуе как Морган затваря вратата на собствения си кабинет.

После спря и се обърна.

Стая 209 се намираше в далечния край на коридора, вляво. Кабинетът на Калвин Франц от онези години. Добър приятел, вече мъртъв. Ричър бутна вратата и надникна. Вътре имаше двама мъже, които не познаваше. Волнонаемни, но не онези от мотела. Не онези с тениските. Тези тук седяха с гръб един към друг и съсредоточено работеха на компютрите си. Обърнаха се да го погледнат.

— Продължавайте — рече Ричър, затвори вратата и се обърна.

Насреща беше 210, някогашният кабинет на Дейвид О’Донъл. Доколкото му беше известно, О’Донъл все още беше жив и работеше като частен детектив във Вашингтон. Недалече от тук. Отново надникна. Зад бюрото седеше жена в униформа. Лейтенант.

— Извинете — промърмори Ричър.

Стая 208 беше някогашният кабинет на Тони Суон. Също добър приятел, също мъртъв. Надникна и в нея, но стаята се оказа празна. Самостоятелен кабинет, за един човек. И този човек явно беше жена. На перваза на прозореца имаше дамска униформена шапка, а върху бюрото лежеше тънък дамски часовник, обърнат наопаки.

Вече се беше запознал с 207 — някогашното царство на Карла Диксън, а сега ничие. Заседателната зала. Доколкото му беше известно, Диксън все още беше жива и здрава. Работеше като експерт-счетоводител към криминалната полиция на Ню Йорк, което означаваше, че е много заета.

Стая 206 беше някогашният кабинет на Франсис Нили, разположен точно срещу неговия. Защото беше дясната му ръка. Никога не беше имал по-добър сержант от нея. Жива, здрава и просперираща някъде в Чикаго, помисли си той. Зад бюрото седеше лейтенантът, който предишната вечер го беше откарал до мотела. С първата кола, шофирана от редник първи клас. Говореше по телефона и се обърна да го погледне със слушалка в ръка. Ричър поклати глава и се оттегли.

Стан Лаури беше заемал стая 204. Твърд като скала мъж, отличен следовател. Беше напуснал рано — единственият член на първоначалния екип, проявил благоразумието да се махне, преди да е пострадал. Беше се преселил в Монтана да отглежда овце и да произвежда масло. Никой не знаеше защо. Единственият чернокож овчар в радиус от хиляда и петстотин километра, при това без никакъв фермерски опит. Но запознати твърдяха, че бил щастлив. Преди да го блъсне някакъв камион. В момента кабинетът му заемаше някакъв капитан в парадна униформа. Нисък мъж, наконтен като за пред съда, където му предстои да дава показания. Нямаше друго обяснение за всичките боклуци, с които се беше накичил.

— Извинете — промърмори Ричър и продължи нататък.

Стая 203 все още беше склад за веществени доказателства, както по негово време. Същото се отнасяше и за 201, където се съхраняваха архивите. Стая 202 беше кабинетът на администратора. Човекът зад бюрото беше сравнително възрастен и доста посивял. От вида му личеше, че го измъчва нещо — най-вероятно принудителната раздяла със семейството му. Ричър му кимна за поздрав, затвори вратата и пое към стълбите за долния етаж.

Мрачният сержант на пропуска беше приключил смяната си, заменен от Лийч. В коридора зад гърба й бяха разположени кабинетите от 101 до 110. Ричър ги провери един по един. Преди години 109 и 110 бяха заети от Хорхе Санчес и Мануел Ороско, а сега в тях работеха подобни хора, но от по-ново поколение. Обитателите на кабинетите от 101 до 108 не представляваха интерес, с изключение на този в номер 103 — дежурния офицер. В момента той беше млад и добре изглеждащ капитан, който едва ли имаше трийсет. Бюрото му беше два пъти по-голямо от нормалното, отрупано с телефони, бележници и разпръснати документи, сред които изпъкваше огромен тефтер с бухнали от прелистване страници, наподобяващ тупираните прически със завити краища от 50-те години на миналия век. Най-горната страница беше покрита с гневни драскулки. Останалото обзавеждане включваше кутии за архивите, телефони и класьори за документи. Беше ясно, че дежурният прекарва по-голямата част от времето в телефонни разговори — някои отклонени, други чакащи, но без съмнение всичките досадни. Ричър позна гласа му в момента, в който проговори. Беше го чувал няколко пъти при обажданията си от Южна Дакота. Именно той го беше прехвърлял на Сюзан Търнър.

— Има ли и други служители на етажа? — попита го Ричър.

— Само това, което виждате — поклати глава младежът. — Имаме куп хора, разпръснати из страната и в чужбина, но в тази военна област сме само ние.

— Колко са в Афганистан?

— Двама.

— С какво се занимават?

— Не мога да ви дам подробности.

— Опасни задачи?

— Че какви други може да има в Афганистан?

Ричър моментално усети нещо особено в гласа му.

— Наред ли е всичко около тях?

— Вчера пропуснаха задължителната радиовръзка.

— Необичайно ли е това?

— Случва се за пръв път.

— Знаете ли каква задача изпълняват?

— Не мога да ви кажа.

— Не искам да ми кажете. Питам ви дали знаете. В смисъл, доколко секретна е тяхната мисия?

Младежът се забави за миг, после поклати глава.

— Не знам каква е мисията им. Единственото, което знам, е, че са на майната си и нямаме връзка с тях.

— Благодаря, капитане — кимна Ричър и се насочи към пропуска, където попита Лийч дали има някоя свободна служебна кола. Забелязал колебанието й, той побърза да добави: — Освободиха ме до края на деня. Полковник Морган не каза, че трябва да вися в ъгъла и да не правя нищо. Вероятно е пропуск от негова страна, но аз имам право да тълкувам заповедите по най-изгодния за себе си начин.

— Къде искате да отидете? — попита Лийч.

— Във Форт Дайър, за да поговоря с полковник Муркрофт.

— Адвокатът на майор Търнър?

Ричър кимна.

— Освен това Дайър се намира на по-малко от осем километра — добави той. — Едва ли някой ще си помисли, че ставате съучастничка в тежко престъпление.

Лийч се поколеба за миг, после измъкна някакъв изподраскан ключ от чекмеджето пред себе си.

— Син шевролет седан, доста старичък — каза тя. — Искам го обратно преди края на работния ден. Не мога да ви го оставя за през нощта.

— А чия е червената спортна кола на паркинга?

— На майор Търнър.

— Познавате ли хората, които са на мисия в Афганистан?

— Да — кимна тя. — Приятели са ми.

— Добри ли са?

— Най-добрите.