Не се връщай

65

Първи на борда в случая означаваше и първи на твърда земя. Когато стигнаха до другия край на ръкава, вратата към терминала все още беше затворена. А часовата разлика сочеше, че на Източното крайбрежие е много късно през нощта.

Ричър бутна вратата и надникна. Отвън се беше събрала малка тълпа. Не беше толкова зле, колкото в Лонг Бийч. На първите десетина метра след изхода едва ли имаше повече от десетина военни ченгета под прикритие и още толкова агенти на ФБР.

Ричър задържа вратата за Еспин, наблюдавайки го много внимателно. Но главният сержант не потърси с поглед когото и да било. По-скоро умишлено избягваше да гледа към посрещачите и не направи никакви издайнически жестове. Беше просто пътник, който минава през рехавата тълпа. Ричър и Търнър го последваха и минута по-късно спряха да се прегрупират във фоайето пред коридора, който водеше към багажните ленти.

— Ти продължавай напред, а ние ще изчакаме тук — каза той на Еспин.

— Защо?

— Предпазна мярка, в случай че хората ти са зад паспортния контрол.

— Нямам никакви хора тук.

— Въпреки това ще поостанем.

— Защо?

— По тактически съображения.

— Ще ви дам двайсет и четири часа.

— Няма да ни откриеш повече.

— В Ел Ей ви открих. Тук също има примамка за вас, а това означава, че ще знам къде да ви търся.

— По-добре се концентрирай върху Морган.

— Двайсет и четири часа — отсече Еспин и тръгна напред.

Ричър и Търнър останаха да гледат след него.

— Ела да пием кафе — каза Ричър.

— Тук ли оставаме? — изгледа го Търнър.

Ричър вдигна глава към близкото табло за пристигащите полети.

— За известно време — каза той. — Следващият полет от Ел Ей е на „Америкън“ след два часа. Шраго сигурно ще пристигне с него. Без оръжие, поне от ръкава до пункта за проверка. Значи това е мястото да го атакуваме.

— Наистина ли ще го направим?

— Не, но искам Еспин да си помисли така. В случай, че се разколебае и остане. Ще реши, че затова сме тук. Но ние няма да бъдем. Ще използваме изхода през кафенето и ще му се измъкнем.

*

Опитът на Ричър показваше, че всяка успешна операция във Вашингтон се нуждае от сигурна база. Но тя не можеше да се осигури с пари в брой. Всеки нормален хотел работеше само с кредитни карти, което означаваше, че Гейбриъл Монтеки ще знае къде са в момента на разплащането. Освен ако не платеше Маргарет Вега. Търнър беше склонна да се разкрият и да чакат появата на Шраго, за да се разправят с него веднъж и завинаги. Но Ричър не беше съгласен.

— Защо? — попита тя.

— Ако изпратят Шраго в хотела ни и той изчезне, те ще знаят какво се е случило с него.

— Очевидно.

— Но аз не искам да знаят, а да се чудят. Колкото по-дълго, толкова по-добре. Искам да гледат в празното пространство с надеждата да открият някакъв знак.

— Това е една от причините, поради които се нуждаем от повече жени в армията. За нас е достатъчно да победим, докато такива като теб много държат противника да знае, че е загубил.

— Искам да държат джиесемите си включени, това е всичко. Те може би ще се окажат единственото доказателство срещу тях. Да не говорим, че само по този начин можем да ги открием. Налага се Шраго да изчезне на неизвестно място, но не и преди да му измъкнем техните телефони. А след това сержант Лийч трябва да се свърже с група съвсем различни приятели. Междувременно е необходимо ние да открием местоположението на телефоните им, при това още преди да са се отказали да търсят Шраго и да ги изключат.

И тъй, Маргарет Вега плати една нощувка на 12-ия етаж на един много хубав хотел с изглед към Белия дом — в стая, която предлагаше всичко, от което се нуждаят, а и още куп неща отгоре. Търнър искаше да си купи дрехи, но вече минаваше полунощ и всичко беше затворено. По тази причина се задоволиха с по един продължителен горещ душ, след който се увиха в дебели поне пет сантиметра хавлии и седнаха да чакат. Когато останаха двайсет минути преди самолетът на Шраго да се плъзне над реката със спуснати колесници, те се облякоха бързо и излязоха навън.

— Оставих под наблюдение и картата на Маргарет Вега — обяви Ромео, след като се свърза с Жулиета. — За в случай, че Търнър реши да пазарува сама. Току-що открих, че с нея е платена нощувка в един от местните хотели.

— След двайсетина минути Шраго ще включи телефона си — отвърна Жулиета.

— Кажи му да вземе такси и да потегля директно натам.

Засякоха Шраго в момента, в който напусна терминала. Намираха се в едно такси на десетина метра от изхода — дълго поне пет метра и широко около два, но абсолютно невидимо, защото беше просто едно такси на летището. Шраго не му обърна внимание, изчака реда си на опашката и също се качи в такси.

— Това е нашият човек — подхвърли Ричър.

— Виждам го — кимна шофьорът.

Апаратът беше включен още пред хотела и продължаваше да работи. Беше му обещана стотачка отгоре и още една — просто за удоволствие. Сделката беше супер за таксиджията, а на тях не им пукаше. Харчеха чужди пари.

Шофьорът се отлепи от тротоара и пое след таксито на Шраго, като поддържаше петдесетметрова дистанция. Насочиха се към центъра на града, прекосиха моста и излязоха на Четиринайсета улица, по която потеглиха към алеята с паметниците и музеите и Федералния триъгълник. Таксито на Шраго прекоси Ню Йорк Авеню и спря.

Той слезе.

Таксито потегли.

Намираха се на една линия с площад „Лафайет“, който беше точно срещу Белия дом, но все още на Четиринайсета улица, през две преки на изток.

— Какво има тук? — попита Търнър.

— Явно нищо — отвърна Ричър, тъй като Шраго тръгна пеша на север, към пресечката с Ейч Стрийт, а после зави наляво.

Ричър плати таксито с парите на Били Боб. Даде триста долара, без да чака рестото. Двамата изскочиха навън и забързаха към ъгъла, зад който беше завил Шраго. Оказа се, че е на двеста метра пред тях. Крачеше бързо, готвейки се да пресече края на площад „Лафайет“. Отляво не можеше да се види нищо. Не и в този мрак. А отдясно можеше да види само едно.

— Отива в нашия хотел — констатира Търнър. — Пеша, за да заблуди шофьора, което означава, че Монтеки следи и картата на Вега.

— Още от първия полет — кимна Ричър. — Умник.

— Това малко променя стратегията ти.

— Никой план не оцелява при първия контакт с врага.

Забавиха ход. За разлика от Шраго, който се насочи с широка крачка към хотела. Като зает човек, на когото предстои важна работа. Като човек, който влиза в ролята си.

— Имаш ли нов план? — попита Търнър.

— Няма ни там и той скоро ще го разбере. Което означава, че ще излезе обратно.

— И?

— Хареса ли ти онзи план с джиесемите?

— Беше доста добър.

— Шраго може би ще го спаси, и то в наша полза. Вероятно ще се обади на шефа си в момента, в който му стане ясно, че не сме в хотела. Нещо като уточняване в реално време. Може би по нареждане на шефа. Ако е така, ние няма да имаме нищо общо със следващите им ходове. Защото не сме там. Той току-що им е докладвал. А това означава, че отново са на тъмно.

— Ако им се обади.

— Петдесет на петдесет. Или ще им се обади, или не.

— А как ще разберем това?

— Може би ще излезе с телефон на ухото.

— Спокойно може да им е позвънил и от празната стая.

— Петдесет на петдесет. Или ще го видим с телефон на ухото, или няма да го видим. Или ще познаем, или не.

Продължаваха да чакат в мрака, който покриваше тази част на парка. Наближаваше два сутринта. Времето беше все така студено и влажно. Ричър се сети за маратонките без връзки на краката на момичето. Крайно неподходящи за такова време. После си помисли за нощния рецепционист, който отваря дневника с регистрациите, проверява за двама гости с фалшива самоличност и набира вътрешния номер на една от стаите. А после, след съответната пауза, поема нагоре с резервния ключ в ръка.

Десет минути, не повече.

На практика се оказаха девет.

Шраго излезе през главния вход. В ръката му нямаше телефон.

— Ези или тура, Ричър? — подхвърли Търнър.

Вместо отговор Ричър излезе на светло.

— Ела насам, сержант Шраго — подвикна той. — Имам важни новини за теб.