Не се връщай

35

Търнър вдигна босите си крака на леглото и се облегна на възглавницата.

— Не съм сенилна, Ричър — промърмори тя. — Помня какво ми казаха. Ние плащаме на един информатор пущун. Те са се срещнали с него и той им е докладвал, че някакъв американски офицер се е насочил на север за среща с един племенен старейшина. Но на този етап самоличността на американеца беше неизвестна, също както и целта на срещата.

— Имаше ли описание? — попита Ричър.

— Не. Знаем само, че е бил американец.

— Мъж или жена?

— Трябва да е бил мъж. Пущунските старейшини не се срещат с жени.

— Бял или чернокож?

— Не беше уточнено.

— От пехотата, от морската пехота, от ВВС?

— За тях всички изглеждаме еднакво.

— Звание, възраст?

— Нямаме никакви сведения. Американски офицер и толкова.

— Все трябва да има нещо.

— Знам какво знам, Ричър. Знам и какво не знам.

— Сигурна ли си?

— Какво означава това? Нещата са същите като твоята история с онази жена в Корея. Никой не усеща, че забравя. С тази разлика, че аз не забравям и помня отлично информацията, която ми беше предадена.

— Имаше ли обичайното мотаене напред-назад?

— Нещата бяха така, както току-що ти ги описах. Първо слухът, после моите заповеди, гласящи въпросният слух да се провери. Толкоз. Една изходяща радиоемисия и една входяща.

— Нещо за последната им контролна радиовръзка? Видя ли я с очите си?

— Тя беше последното нещо, което видях, преди да ме арестуват. Напълно рутинно съдържание. Никакъв напредък. Нещо като „тук няма нищо, приятели, продължавайте нататък“.

— Значи е било в първоначалното послание. В него се е споменавало за слуха. Трябва да си го спомниш дума по дума.

— „Неизвестен американски офицер е бил видян да се насочва на север за среща с един племенен старейшина. Целта на срещата неизвестна.“ Това е точният текст. Най-после успях да си го спомня.

— Коя част от него струва сто хиляди долара? Плюс твоето бъдеще, а също така моето и това на Муркрофт? Да не говорим за насинената ръка на една ученичка в Беривил, Вирджиния.

— Не знам — отвърна Търнър.

Замълчаха. Край на приказките, край на споровете. Търнър лежеше по гръб и гледаше в тавана. Облегнат на перваза на прозореца, Ричър анализираше чутото. Седемнайсет думи, перфектно изречение с подлог, сказуемо и прочие — в задоволителен ритъм и приятен каданс: _Неизвестен американски офицер е бил видян да се насочва на север за среща с един племенен старейшина_. Продължи да върти изречението в главата си още известно време, после го раздели на три отделни части и пробва как звучат.

_Неизвестен американски офицер_.

_Видян да се насочва на север_.

_За среща с един племенен старейшина_.

Трийсет и седем срички. Не беше хайку. По-скоро две хайку и нещо.

Какъв беше смисълът им?

Стори му се, че долавя наличието на малко противоречие между началото и края на изречението. Като песъчинка, попаднала в иначе перфектен механизъм.

_Неизвестен американски офицер_.

_Племенен старейшина_.

Защо? Какъв е смисълът?

Нямаше отговор на този въпрос.

— Сега си тръгвам — каза той. — Утре отново ще се върнем на темата. След като се наспим, може би ще ни хрумне нещо. Понякога става и така. Реакция на мозъка след сън. Рестарт на паметта или на някакъв подсъзнателен портал. Спомням си, че четох статия по този въпрос в едно забравено в автобуса списание.

— Недей — каза тя.

— Недей какво?

— Не си тръгвай. Остани.

— Сериозно ли? — попита след кратка пауза Ричър.

— Искаш ли?

— Съмняваш ли се?

— В такъв случай си съблечи тениската.

— Наистина ли?

— Съблечи я, Ричър.

Той се подчини. Издърпа тънкия еластичен памук към раменете си, промуши главата си и го пусна на пода.

— Благодаря — рече тя.

Той се изправи и зачака преброяването на белезите. Както винаги.

— Не бях права — промълви тя. — Ти не си просто див. Ти си истинско животно!

— Всички сме животни — отвърна Ричър. — Това прави нещата интересни.

— С тренировки ли поддържаш тази физика?

— Не тренирам. От гените е.

Това беше вярно. Пубертетът му донесе много неща, за които не бе молил. Внушителен ръст, атлетична фигура, коремни плочки като павета, гръден кош като екипировка за американски футбол, бицепси като баскетболни топки. Не беше направил абсолютно нищо, за да ги има. Още по-малко пък да ги поддържа. Никакви диети, никакви щанги, никакъв фитнес. Спазваше принципа „когато нещо работи, изобщо не го пипай“.

— Панталонът — обади се тя.

— Отдолу нямам нищо.

— Аз също — каза тя.

Той разкопча копчето и дръпна ципа. Брезентът се плъзна надолу по бедрата му. Направи една крачка да се освободи от купчината на пода. Това го приближи към леглото.

— Сега е твой ред — каза той.

Тя се надигна до седнало положение и се усмихна.

После свали тениската си.

Беше точно такава, каквато си я бе представял. Беше всичко, което някога бе желал.

Отвориха очи много късно сутринта. Затоплени, сънени, изпълнени със задоволство. Събуди ги шум от автомобилни двигатели под прозореца. Започнаха да се прозяват и протягат. Целуваха се дълго, бавно, нежно.

— Напразно похарчихме парите на Били Боб за втора стая — каза тя. — Вината е изцяло моя, съжалявам.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Бях обзета от страст. Затворът те кара да се замислиш какво пропускаш.

— Сериозно те питам.

— Привлече ме тениската ти. Никога не съм виждала толкова тънка. Или е много скъпа, или много евтина.

— Дай по-сериозно.

— Още когато разговаряхме по телефона, те сложих в списъка си с нещата, които желая, преди да умра. Харесах гласа ти, а след това видях и твоя снимка.

— Не ти вярвам.

— Добре. Момичето в Беривил с насинената ръка. Това ме накара да променя решението си. Ти се почувства обиден, но избра да се занимаваш с моя проблем и пренебрегна твоя с Голямото куче. Който е не по-малко сериозен. Това показва, че все още мислиш за другите. Значи не си толкова див и зъл. За мен грижата за другите е показателна. Освен това все още правиш разлика между добро и зло. Казано иначе, не си лош. Приемам това като надежда за собственото си бъдеще. Може би няма да е чак толкова мрачно.

— Ако поискаш, ще станеш и генерал-лейтенант — рече Ричър.

— Само толкова?

— Можеш да се кандидатираш и за президент. Но не ти го препоръчвам.

Тя не отговори. Шумът от паркинга се усилваше. Сякаш няколко автомобила се въртяха в кръг. Най-малко три-четири, пълзящи един след друг. Покрай предната част на сградата, а после и покрай задната. Една безкрайна въртележка.

— Колко е часът? — попита Търнър.

— Дванайсет без десет.

— Как разбра?

— Винаги знам колко е часът.

— В колко трябва да напуснем хотела?

По терасата прозвучаха стъпки. Малко по-късно под вратата се плъзна плик. Стъпките заглъхнаха в обратна посока.

— В дванайсет, предполагам — отвърна Ричър. — Защото в този плик най-вероятно е фактурата за платената нощувка.

— Много официално.

— Те все пак имат компютър.

Бръмченето отвън не стихваше. Гущерчето в главата на Ричър май сигнализираше за опасност. Какви бяха тези коли отвън? Военни? Полицейски? На ФБР? Гущерчето нямаше коментар. Съвсем правилно в случая, защото беше ясно, че автомобилите са цивилни. Всички до един с дизелови двигатели, сред които се различаваше тежък осмак с пробит ауспух и поне един икономичен четирицилиндров мотор на една от онези коли, на които правят промоции. Съвкупността от тези звуци изключваше сто процента присъствието на военни или паравоенни превозни средства.

Звуци, които продължаваха да се усилват.

— Какво е това? — попита Търнър.

— Ами погледни през прозореца.

Тя зашляпа натам с боси крака. Голата й фигура беше безупречна. Пръстите й внимателно отместиха пердето, очите й започнаха да се въртят, за да обхванат цялостната картина.

— Четири пикапа — каза тя. — На различна възраст, с различни размери и в различно състояние. Във всеки има по двама души. Обикалят мотела, без да спират.

— Защо?

— Нямам представа.

— В кой град се намираме?

— В Питърсбърг, Западна Вирджиния.

— Може би става въпрос за народен обичай, типичен за Западна Вирджиния. Предпролетен обред или нещо подобно. Като тичането пред бикове в Памплона. Но в Питърсбърг може би го правят с пикапи.

— Правят го доста враждебно — отбеляза Търнър. — Като в онези филми, където главният герой казва, че е „прекалено тихо“ наоколо. А после се появяват индианците и започват да кръжат около дилижанса със счупеното колело. Все по-бързо и по-бързо.

— Чакай малко — промърмори Ричър, насочил поглед към вратата.

Стана от леглото и отиде да вземе плика. Капачето му не беше залепено, а вътре имаше лист хартия. Нищо извън очакванията. Прегъната на три фактура с баланс нула. Така и трябваше да бъде. Единайсета стая, трийсет долара, минус трийсет долара, платени в брой.

Но…

Най-отдолу беше напечатан един благодарствен ред, под който беше сканираният подпис на собственика. А под него имаше безплатна информация.

— Мамка му! — промърмори Ричър.

— Какво?

Той й подаде листа.

_Радваме се, че бяхте наши гости!_

_Джон Клайтън, собственик_.

_Фамилията Клайтън живее в окръг Грант от 300 години!_