Не се връщай

47

Летищата са пълни с хора, които се мотаят сами, и е почти невъзможно да откриеш този, който те следи. Защото всички са подозрителни. Например онзи човек на металната пейка, скрил лице зад смачкан вестник. Такива като него рядко се срещат на улицата, но присъствието им на летищата е почти задължително.

Още на първите сто квадратни метра имаше поне петдесет души, които можеха да са военни ченгета или агенти на ФБР. Но никой не прояви интерес към тях. Никой не ги погледна, никой не ги приближи, никой не тръгна след тях. Това им даде възможност да ускорят крачка, насочвайки се директно към стоянката на такситата. След броени секунди се озоваха на задната седалка на очукан седан и помолиха шофьора да ги закара до някоя агенция за коли под наем извън територията на летището, но да не бъде „Херц“, „Авис“, „Ентърпрайс“ или друга от компаниите с големи светещи табели. Шофьорът не зададе уточняващи въпроси, не поиска подробности. Просто запали и потегли. Като човек, който знае къде отива. Най-вероятно при някой братовчед или просто познат, който дава добър процент за всеки доведен клиент.

Ако случаят беше такъв, братовчедът или мошеникът, който не плаща данъци, би трябвало да се казва Ал и да е симпатяга, защото таксито спря пред ограден парцел с двайсетина коли, а на покрива на дървената барака в дъното беше изписано _Готиния Ал — коли под наем_. Несръчно, на ръка, с тънък пласт боя, положена с прекалено голяма четка.

— Перфектно — рече Ричър.

Питър Пол Лозано се погрижи за сметката на таксито с банкнота от двайсет долара, извадена от дебелата почти сантиметър пачка. Освободиха таксито и се огледаха. Бързо им стана ясно, че Готиния Ал е открил удобна ниша за бизнес. Повечето автомобили на паркинга се бяха радвали на дълги години престижен живот, преди да поемат по тъжния път на разрухата. Преобладаваха стари модели мерцедеси, рейнджровъри, беемвета и ягуари, порядъчно очукани, ожулени и лишени от блясък.

— Дали са в движение? — попита Търнър.

— Не знам — сви рамене Ричър. — Аз съм последният човек на света, който се интересува от автомобили. Дай да видим какво ще каже Готиния Ал по въпроса…

Това, което той каза, макар и с други думи, беше: „Изкарали са толкова много години, защо да спрат точно сега?“. Ричър остана впечатлен от логиката и оптимизма му. Готиния Ал беше шейсет и няколко годишен, с посивяла коса, голям корем и жълта риза. Беше седнал зад бюро, което запълваше половината барака. Вътре беше горещо, а въздухът миришеше на прашно дърво и някакви химикали.

— Вървете да си изберете кола — махна с ръка той. — Която и да е, няма да сбъркате.

— Рейнджровър — рече Търнър. — Никога не съм карала такъв.

— Ще ви хареса.

— Надявам се.

Ричър сключи сделката на гигантското бюро, използвайки свидетелствата за правоуправление на Вега и Балдачи. Продиктува някакъв току-що измислен номер на джиесем, плати с една от картите на Балдачи и положи подпис, който би могъл да означава всичко. В отговор Готиния Ал му подаде ключ и голямата му лапа махна към дясната част на паркинга:

— Онзи, черният.

Черният се оказа тъмнолилав металик. Палещото слънце отдавна беше свършило своята работа. Затъмняващото фолио на стъклата беше на мехурчета тук-там, а напуканите седалки бяха хлътнали. Произведен някъде през деветдесетте, прецени Търнър. Отдавна престанал да бъде престижна кола.

Рейнджровърът обаче запали веднага, направи десен завой и с лекота излезе на пътя.

— Изкарал е толкова много години, защо да спре точно сега? — подхвърли тя.

Рейнджровърът спря само след километър и половина, но по команда — за да влязат в първото заведение, появило се край пътя. Семейно ресторантче на булевард „Лонг Бийч“. Ядоха страхотни неща, включително и онзи дългоочакван омлет на Търнър. Тя отиде да се обади на сержант Лийч от автомата до вратата, а през това време Ричър внимателно оглеждаше паркинга. Не видя нищо — нито преследвачи, нито скрити наблюдатели. Никакъв интерес.

Излязоха на пътя и се насочиха на северозапад, където трябваше да се намира отклонението за шосе 710. Караше Ричър — за пръв път. Солидният стар кораб веднага му допадна. Затъмнените му стъкла вдъхваха сигурност.

Механиката му явно беше в ред и той уверено плаваше по пътя.

— Как ще реагираш, ако ги видиш? — попита Търнър.

— Кого?

— Дъщеря ти и майка й.

— Питаш какво ще им кажа ли?

— Не. Имам предвид, като ги видиш от разстояние, за пръв път в живота си.

— Няма как да ги разпозная.

— Да речем, че ги разпознаеш.

— Сигурно ще се огледам за капана.

— Правилно — кимна Търнър. — Те са стръвта, ако не се лъжем. ФБР и военните ченгета сигурно ще бъдат там. Дестинацията е известна. Всеки, когото срещнеш, може да се окаже агент под прикритие. Затова внимавай.

— Слушам, госпожо.

— Опасността се удвоява на всеки километър по пътя от тук до Северен Холивуд. Пътуваме право към центъра на ада.

— Това е брифинг преди операцията, така ли?

— Длъжна съм да ти го предложа, нали съм ти пряк командир.

— Чукаш на отворена врата.

— Може би ще ги разпознаеш.

— Дъщерите невинаги приличат на бащите си.

— Имах предвид, че може да си спомниш майката.

Жулиета позвъни на Ромео и каза:

— Имам много лоша новина.

— Случайно да е свързана с Балдачи, който е използвал кредитната си карта в агенция за коли под наем, наречена „Готиния Ал“?

— Какъв Ал? — не схвана Жулиета.

— Няма значение. Какво е станало?

— Ричър ги е спипал по време на полета. Прибрал им е портфейлите и ги е извадил от строя.

— В самолета?

— Лозано е със счупени пръсти, а Балдачи дълго време няма да може да използва ръцете си. Никой не е забелязал нищо.

— Това е невъзможно!

— И все пак се е случило. Сам срещу двама по време на полет, пред сто души свидетели. Тотално унижение. А вече и наема коли за наша сметка. За какъв се мисли тоя?

Ричър мислеше, че е лош шофьор. Отначало си го бе внушил като предпазна мярка — за да му напомня да се концентрира. Но постепенно разбра, че е истина. Пространствената му ориентация и бързината на реакциите му се влияеха от човешки, а не от пътни знаци. Те бяха някак инстинктивни и лични. Животно, а не машина. Търнър май щеше да се окаже права. В него може би имаше нещо диво и неопитомено. Това обаче не значеше, че е ужасен шофьор, а просто под средното ниво. Но не и по-лош от тези, които точно тази сутрин пътуваха по скоростната магистрала между Лонг Бийч и Ел Ей. Хората ядяха и пиеха, някои се бръснеха, други се решеха, гримираха или лакираха ноктите си. Трети попълваха документи, четяха и изпращаха есемеси, сърфираха в интернет или водеха дълги телефонни разговори, някои от които приключваха с гневни крясъци, а други — със сълзи. Сред цялата тази лудница Ричър просто се опитваше да поддържа скоростта в своето платно и да наблюдава трафика пред себе си, за да прецени накъде да отбие, ако се наложи.

— Трябва да спрем някъде, защото искам да се обадя на капитан Едмъндс и да разбера дали може да вземе това, което ни трябва — каза той.

— Хайде да го отложим. Остави всичко на слаб огън, да се претопля.

— Стига да можех. Но те няма да ни позволят. Другите двама вероятно са взели самолета за Ориндж Каунти.

Или следващия за Лонг Бийч. И в двата случая са най-много на час, час и нещо след нас.

— Това не може да се промени от един разговор с Едмъндс.

— Но този разговор е тактически важен. По него ще преценим трябва ли да са със съхранени когнитивни функции за бъдещи разпити. Така пише в оперативния наръчник.

— Не пише.

— Може да са го съкратили.

— Искаш да кажеш, че ако Едмъндс се провали, ти ще запазиш живота на онези двамата, за да измъкнеш насила нещо от тях?

— Няма да е насила. Най-любезно ще ги попитам, както го направих с Голямото куче. Но ако знам предварително, няма да ги питам нищо. Ще оставя нещата да следват естествения си ход.

— И какъв ще бъде този естествен ход?

— Няма как да надникнем в бъдещето. Но най-вероятно ще бъде нещо просто.

— Ричър! Не забравяй, че отиваш да се срещнеш с дъщеря си!

— Искрено се надявам да живея достатъчно дълго, за да стигна до нея. Но не можем да сложим едното нещо на слаб, а другото на силен огън. Не и в този случай. Трябва да включим едновременно две колела на максимум. Това е моето мнение, госпожо командир.

— Добре — кимна Търнър. — Но ще си купим телефон, за да не спираме на всяка кабина. Всъщност два телефона. За всеки по един. В брой, с предплатени минути. Ще ни трябва и пътна карта.

Свършиха тази работа почти веднага. Достатъчно беше да излязат от магистралата и да спрат в началото на търговска ивица с многобройни магазини, сред които дрогерия, където предлагаха телефони с предплатени минути, пътни карти и какво ли не. Освен това приемаха всички възможни форми на разплащане, включително и в брой. Двамата прибраха картата в колата, размениха си номерата на мобилните телефони и ги вкараха в паметта им. След това Ричър се облегна на топлия калник на пикапа и набра джиесема на Едмъндс.

— Внесох искането още в началото на работния ден — съобщи му тя.

— И?

— До този момент няма отказ.

— Кога очаквате някакво развитие?

— Веднага. Или много скоро.

— Значи нещата се развиват добре.

— Да, така е.

— И тъй, кога?

— По-късно днес или утре сутринта.

— Имате ли нещо за писане?

— Да. И лист.

— Искам да проверите имената Питър Пол Лозано и Роналд Дейвид Балдачи в „Човешки ресурси“.

— Кои са те?

— Не знам. Ето защо ви моля да извършите тази проверка.

— Това свързано ли е с вашия случай?

— Свързано е с желанието ми да не бъда тотално прецакан.

— Чух нещо, което трябва да знаете.

— Какво е то?

— Подолски е открил дрехите ви на сметището и ги е подложил на анализ.

— И?

— Кръвната група не съвпада.

— Значи трябва да затая дъх, очаквайки извинение от майор Съливан?

— Може и да го получите. Тя се трогна от бележката ви.

— Да смятам ли, че градската полиция ще ме остави на мира?

— Не. Избягали сте след напълно законни полицейски действия.

— Това вече е незаконно, така ли?

— Ще направя всичко възможно по въпроса с Лозано и Балдачи.

— Благодаря.

Рейнджровърът се върна на магистралата и продължи на север. Просто едно от десетте хиляди превозни средства, които проблясваха под слънцето.

— Разговарях лично с този Ал — обяви по телефона Ромео. — Под измислен претекст. Оказа се, че са наели двайсетгодишен рейнджровър, черен на цвят.

— Браво на теб — отвърна Жулиета.

— Не е най-бързата кола на света. Не че и най-бързата щеше да им свърши работа. Качих нашите хора на хеликоптер от Ориндж Каунти до Бърбанк. Ще бъдат на позиция най-малко час предварително.

— Кой плаща? — попита Жулиета.

— Бъди спокоен, не е армията.

— А блокира ли кредитната карта на Балдачи? И на Лозано?

— Не мога — отвърна Ромео. — Това са личните им карти, трябва сами да ги блокират, като напуснат болницата. Дотогава ще плащаме ние, както обикновено.

— Тая работа ни струва цяло състояние.

— Бълха ни ухапала, приятелю.

— Не е чак толкова малко.

— Но пък малко остана. После всичко ще е постарому.

Ричър продължи да маневрира сред дъвчещи и пиещи, сред бръснещи се и гримиращи се, сред сърфисти и изпращачи на есемеси, сред кресльовци и ревли, докато стигна до Източен Лос Анджелис, където се качи на магистрала „Санта Ана“, а от нея премина на 101-ва улица в квартала „Еко Парк“. Последва дългото и бавно катерене на северозапад — сред хълмове и места с незабравими имена и блясък — булевард „Санта Моника“, булевард „Сънсет“ и амфитеатър „Холивуд Боул“. И тогава иззвъня телефонът му.

— Шофирам с една ръка по Сто и едно — обяви в мембраната той. — Прочутият надпис е точно отдясно. Карам и говоря по телефона! Това е моето място!

— Имаш ли лист и нещо за писане? — попита Едмъндс, зарязала официалностите със забележителна лекота.

— Нямам.

— Тогава слушай внимателно. Питър Пол Лозано и Роналд Дейвид Балдачи са активни военнослужещи, командировани дългосрочно към един логистичен батальон със седалище Форт Браг, Северна Каролина. Прикрепени са към рота за внасяне и изнасяне на чувствителни материали във и от Афганистан — процес, който в момента е сведен единствено до изнасяне поради изтеглянето. Физическата им подготовка е оценена като много добра. Това е всичко, което научих, поне засега.

Ричър прекъсна връзката и предаде чутото на Търнър.

— Ето я същността на проблема — кимна тя. — Материали, които отдавна би трябвало да са у дома, изобщо не са стигнали при нас.

Ричър не каза нищо.

— Не си ли съгласен? — изгледа го тя.

— Просто се опитвам да си го представя — отвърна той. — Всички тези „чувствителни материали“, които излизат от бункери, от пещери или Бог знае откъде, за да бъдат изпратени във Форт Браг. Част от тях обаче се озовават в раздрънкани пикапи с фалшиви номера, които моментално потеглят към планините. Може би преди това са били пълни с пари, защото става въпрос за плащане в момента на доставката. И ти ли мислиш така?

— Горе-долу.

— Работата е ясна. Аквариум, пълен със стрес и несигурност. И риск от предателство. Там те са разбрали на кого могат да разчитат. Защото всичко е срещу тях, включително и пътищата. Но колко чувствителни са тези „материали“? Дали са подходящи за каросериите на стари и раздрънкани пикапи с фалшиви номера?

— Накъде биеш?

— Целият екшън е в Афганистан, но нашите момчета дремят във Форт Браг.

— Може би току-що са се прибрали от Афганистан.

— Не мисля — поклати глава Ричър. — Разбрах го в момента, в който зърнах първите двама. Отдалече личеше, че напоследък не са били в Близкия изток. Нямаха загар, липсваха бръчките около очите, а в самите им очи нямаше нито стрес, нито напрежение. Те са си домошари, но едновременно с това и титуляри в А-отбора. Защо оставяш титулярите си в Северна Каролина, когато мачът се играе в Афганистан?

— Обикновено те разполагат с титуляри за всички мачове — отбеляза Търнър.

— Но тук става въпрос само за един мач. Стоката напуска пещерите и се прехвърля директно в раздрънканите пикапи с фалшивите номера. И изобщо не потегля към Форт Браг или Северна Каролина.

— Възможно е и да бъркам. Може би я продават в Америка, а не в Афганистан. При този вариант със сигурност ще се нуждаят от титулярни играчи и във Форт Браг, където става разпределението.

— Не мисля, че случаят е такъв — поклати глава Ричър. — Защото, реално погледнато, тук могат да продават само дребни оръжия. Всичко по-голямо ще привлече вниманието ни. А за да изкарат от дребни оръжия парите, с които боравят, би трябвало да са наводнили пазара. Но пазарът съвсем не е наводнен. Ти щеше да разбереш, ако е така. Някой със сигурност щеше да се погрижи да стане известно, че се продават големи количества оръжия и други неща, които идват от армията. Така би постъпил всеки местен производител, който се е почувствал притиснат. И неговото послание почти сигурно щеше да стигне до твоето бюро. Нали това е основната грижа на Сто и десета част?

— Какво правят тогава?

— Нямам никаква представа.

Ричър помнеше наизуст по-важните неща от клетвената декларация на Кандис Дейтън — включително името и адреса на адвоката й. Търнър откри квартала на картата и закова левия си палец върху него. Десният й показалец се плъзна по пътя, по който пътуваха. Много скоро двете й ръце се събраха. Прекосиха скоростната магистрала „Вентура“ и тя заяви:

— Продължаваш направо до булевард „Виктори“. Там трябва да има табела за летище Бърбанк. Веднага след нея се спускаме на север. Предполагам, че тяхното внимание ще бъде насочено главно на юг, но ние ще се промъкнем зад гърба им.

„Виктори“ се оказа следващата отбивка. След това направиха десен завой към булевард „Ланкършим“ и поеха на югоизток, успоредно на магистралата, която току-що бяха напуснали.

— А сега отбий и спри — добави тя. — Оттук нататък трябва да бъдем супер предпазливи.