Не се връщай

48

Ричър спря на пресечката и двамата едновременно извърнаха глави към района, северно от „Вентура“, където се вихреше целият каталог на търговската дейност в Америка — от средни по размер компании надолу към малките и дори микроскопични магазинчета, търговия на едро и на дребно и всякакви сервизни услуги — някои от тях стабилни, други налудничаво оптимистични; някои от тях във възход, други пред сигурен фалит, едни неизвестни, други — прочути. Всеки посетител от друга планета без съмнение би решил, че в Америка изкуствените нокти са не по-малко важни от дъските и гредите, превозвани в пикапи с големи каросерии.

Търнър все още държеше в ръце разгънатата карта.

— Кантората се намира на Вайнленд Авеню, на две преки северно от магистралата — обяви тя. — Трябва да завиеш наляво по булевард „Бърбанк“, после надясно по „Вайнленд“, а след това все направо. Никой не знае за тази кола, но все пак не бива да минаваме оттам повече от два пъти.

Ричър отново потегли. Направи завоите и пое по „Вайнленд“. Нито бавно и несигурно, нито бързо и агресивно. Просто една от многото коли, пътуващи под яркото утринно слънце.

— Наближаваме — предупреди Търнър. — След пресечката вдясно. Отпред виждам някакъв паркинг.

Ричър също го видя. Беше общ, а не собственост на адвокатската кантора. Вероятно защото дясната част на улицата беше заета от една-единствена дълга и ниска сграда с тента отпред. Беше боядисана в онзи уникален бежов цвят, типичен за долината Сан Фернандо, който я правеше да прилича на току-що завършен филмов декор. Сградата беше поделена между шест различни бизнеса: магазинче за перуки, друго за кристали, трето — за гериатрични пособия. Имаше и кафене, и фирма за счетоводни услуги с надпис _Se Habla Español_. Адвокатът на Кандис Дейтън беше по средата на редицата — между магическите кристали и електрическите инвалидни столове. Паркингът предлагаше седем-осем места в дълбочина и вървеше по цялата дължина на сградата, обслужвайки всички магазини и фирми едновременно. Ясно е, че тук всеки може да паркира, помисли си Ричър.

Местата бяха наполовина заети. На пръв поглед колите изглеждаха съвсем нормални, повечето от тях излъскани и блестящи под немилостивите лъчи на слънцето. Някои от тях бяха паркирани под странен ъгъл, сякаш шофьорите им се бяха отбили набързо, колкото да хвърлят поглед на нещо, което ги интересува. От доста време насам Ричър опитваше да си представи колата, в която могат да живеят двама души. В крайна сметка стигна до заключението, че най-подходящи за целта са или някое старомодно комби, или модерен джип. С цяла задна седалка, която може да се сваля и се намира на достатъчно разстояние от предната, както и от задния капак, така че на нея да се побере дюшек. Тъмните стъкла отстрани и отзад биха представлявали сериозно удобство. На тези изисквания отговаряха стар буик роудмастър или нов шевролет събърбан — с малката разлика, че онзи, комуто се налагаше да живее в кола, несъмнено би продал новия събърбан, за да си купи стар буик роудмастър, прибирайки разликата в джоба си. По тази причина търсеше предимно стари комбита, включително прашни и със спаднали гуми, но паркирани правилно и на по-уединено място.

Такива превозни средства обаче нямаше. Повечето бяха абсолютно нормални, а три-четири от тях — сравнително нови и достатъчно безлични, за да се окажат наети от някое летище от хора като Еспин например и колегите му от 75-а част на ВП. Други две-три от тях пък имаха много странен вид и приличаха на конфискувани от ФБР, а след това повторно пуснати в движение, но вече като служебни коли за скрито наблюдение, без специална маркировка. Сенките и слънчевите отблясъци в стъклата пречеха да се види дали в тях има хора.

Продължиха напред, все в една и съща посока и с една и съща скорост. Това неизбежно ги изведе отново на скоростната магистрала, но Ричър прецени, че рязък обратен завой или всяка друга нетипична маневра би привлякла внимание. И тъй, двамата отново описаха дълъг и бавен кръг, излязоха за втори път на „Ланкършим“ и спряха на същата пресечка, чувствайки се на безопасно разстояние от онзи паркинг.

— Искаш ли да огледаме още веднъж? — попита Търнър.

— Няма нужда — отвърна Ричър.

— Какво правим тогава?

— Те може да са навсякъде. Ние не знаем как изглеждат и каква кола имат. Затова няма смисъл да обикаляме. Ще поискаме точното им местоположение от адвоката — разбира се, ако го знае и ако е постоянно.

— Това е добре, но как ще стане?

— Мога да му се обадя, мога и да накарам Едмъндс да свърши тая работа. Но той ще заяви, че цялата кореспонденция трябва да минава през кантората му, също както и евентуалните срещи, и че не може да съобщи местоположението й на заинтересована страна, какъвто би трябвало да съм аз. Няма как да не прецени, че всеки контакт между нас може да доведе до грозна сцена или насилие. Професионална отговорност. Биха могли да го съдят за милиони долари.

— И тъй, какво мислиш да направиш?

— Това, което правят повечето мъже, когато не се задава нищо по-добро.

— По-точно?

— Да си потърся проститутка.

Направиха маневра и отново поеха на север. Не след дълго се отбиха в заведение за хамбургери, където пиха кафе, а Ричър проучи няколко адреса в местните „Жълти страници“, които взе назаем от съдържателя. После поеха по обратния път и спряха чак при един мотел, разположен непосредствено до постоянните паркинги на летище Бърбанк. Не се регистрираха, а просто останаха в колата. Ричър набра един номер, който беше запомнил наизуст. Насреща вдигна жена с чуждестранен акцент. Вероятно на средна възраст и със сигурност сънлива.

— Кое е вашето топ момиче? — попита Ричър.

— Емили — незабавно отвърна чужденката.

— Колко струва?

— Хиляда на час.

— Свободна ли е в момента?

— Разбира се.

— Приемате ли кредитни карти?

— Да, но сумата става хиляда и двеста.

Ричър не каза нищо.

— Може да бъде при вас за по-малко от трийсет минути — добави жената с акцента. — Уверявам ви, че си струва всеки цент. Как желаете да бъде облечена?

— Като начална учителка — отвърна Ричър. — Сякаш преди година е завършила колежа.

— Момичето на съседите, а? Много търсен външен вид.

Ричър й продиктува името Пит Лозано и адреса на мотела зад тях.

— Това не е ли близо до паркинга на летището? — попита чужденката.

— Да.

— Често го използваме. Емили ще го намери без проблеми.

Ричър прекъсна разговора. Настаниха се удобно и се приготвиха да чакат. Мълчаха и гледаха право пред себе си.

— Добре ли си? — попита десет минути по-късно Търнър.

— Не съвсем — отвърна Ричър.

— Защо?

— Седя тук и зяпам четиринайсетгодишните момиченца. Чувствам се като перверзник.

— Видя ли някоя, която би могла да е тя?

— Все още не.

Чакането продължи малко повече от трийсет и пет минути. После звънна телефонът на Ричър. Не беше чужденката с извинения за закъснението на Емили, а капитан Едмъндс с „новина за първа страница“. Ричър наклони апарата, а Търнър се наведе към него, за да чува и тя.

— Преди пет минути получих целия пакет за АМ три-четири-три-пет — обяви Едмъндс, замълча за миг, после добави: — Благодарение на известно притискане от моя страна…

— И? — попита Ричър.

— Ама, разбира се, майоре — саркастично подхвърли тя. — Изцяло на ваше разположение! Изобщо не ми пука, че рискувам кариерата си и се набутвам там, където нито един адвокат с чин капитан не смее да припари!

— Добре де, благодаря ти. С това трябваше да започна. Извинявай.

— Някои неща се подразбират. В Афганистан сме вече десетина години. В този контекст три-четири-три-пет е сравнително малък номер. В момента сме надхвърлили стоте хиляди. Тоест сведенията за този човек са били събрани доста отдавна. Преди около седем години, доколкото успях да разбера. Без сериозни добавки. Нищо извън рутинния минимум. Защото човекът е съвсем обикновен и дори скучен. На пръв поглед един обикновен селянин.

— Как се казва?

— Емал Голам Задран. В момента е на четирийсет и две, най-младият от петима братя, които са живи и здрави. По всичко личи, че той е черната овца в семейството. Има лошо име. Братята му са производители на мак. Обработват семейните земи, както са го правили дедите им преди хиляда години — по традиционния начин, със скромни резултати. Младият Емал обаче не бил доволен от този живот. Искал повече. Опитвал какво ли не, но винаги завършвал с провал. Братята му простили и го приели обратно. Последните сведения сочат, че живее близо до тях, високо в планината, не се занимава с нищо продуктивно и не се вижда с никого.

— С какво е привлякъл вниманието ни преди седем години?

— С едно от нещата, в които се е провалил.

— По-точно?

— Нищо не е доказано. Ако беше обратното, отдавна да сме го ликвидирали.

— Какво не е доказано?

— Според сведенията, с които разполагаме — опитите му да стане предприемач. Купувал ръчни гранати от Десета планинска дивизия и ги продавал на талибаните.

— В какви количества?

— Никой не знае с точност.

— Не са събрали нужните доказателства?

— Направили са всичко възможно.

— А защо не са го гръмнали?

— Не забравяй, че разговаряш с военен юрист, Ричър. Нищо не е доказано, а ние все пак сме Съединените американски щати!

— Нека си представим, че не разговарям с военен юрист.

— В такъв случай бих отговорила, че нищо не е било доказано, а по онова време ние целувахме задниците на афганистанците с надеждата в обозримо бъдеще те да си изберат гражданско правителство, а ние да се махнем от там. В светлината на тази политика и при създалата се атмосфера отстраняването на местни хора, срещу които не е доказано нищо — дори от нашата прецизна военноюридическа система, — би било крайно непродуктивно. Сигурна съм, че при всички други обстоятелства те биха го застреляли, просто за всеки случай.

— Доста си умна за военен юрист — отбеляза Ричър.

После прекъсна връзката, тъй като от спрялото пред мотела такси слезе момиче, което се насочи към рецепцията. Или по-скоро прекрасна млада жена — руса, свежа и енергична. Освен това някак сериозна и твърдо решена цял живот да върши само добри неща. И накрая — тя наистина приличаше на начална учителка, излязла от колежа преди не повече от година.