Не се връщай

31

Прекосиха границата на окръг Грант. Колата продължаваше да гълта километрите по пустия планински път. Стрелката на скоростомера се колебаеше между деветдесет и сто. Малко нагоре, малко надолу. Но индикаторът на горивото слизаше само надолу, при това доста бързо. На банкета се появи табела с надпис _Летище — 30 километра_. Отдолу беше добавено: _Питърсбърг_.

— Където има летище, трябва да има и бензиностанция, нали? — подхвърли Търнър. — Плюс мотел. А където има летище, бензиностанция и мотел, трябва да има и ресторант.

— Също и полицейски участък — добави Ричър.

— Да се надяваме на най-доброто.

— Така и правя — отвърна той.

Градът се оказа преди летището. Почти заспал. Но не напълно. Планинският път описа широк ляв завой и след стотина метра се сля с щатско шосе, което на свой ред се превърна в Норт Мейн Стрийт с жилищни блокове от двете страни. Кръстовището с шосе 220 се намираше в центъра на града. Същото онова шосе, което по-рано решиха да избегнат. После Норт Мейн стана Саут Мейн. Летището беше на запад, съвсем наблизо. Нямаше никакво движение, но някои прозорци светеха.

Търнър продължи на юг, прекоси за втори път тясната Потомак и зави надясно. Летището се оказа малко, само за леки самолети. Беше тъмно и очевидно затворено. Тя направи завой и пое обратно. Отново през реката, по посока на главното кръстовище.

— Тръгни по Двеста и двайсет — каза Ричър. — Сигурен съм, че там ще намерим нещо добро.

Източно от кръстовището шосе 220 се наричаше Вирджиния Авеню. Завиха по него, но пак удариха на камък. Видяха една затворена закусвалня, а близо до нея и пицария — също затворена. По-нататък се виждаше нефункционираща бензиностанция на „Шеврон“ и две заведения за бързо хранене, които не работеха през нощта. До тях тъмнееше сградата на отдавна излязъл от употреба мотел със заковани прозорци и обрасъл с бурени паркинг.

— Дотук не виждам нищо добро — отбеляза Търнър.

— Свободен пазар — сви рамене Ричър. — Някой е изхвърлил от бизнеса тази „Шеврон“ и мотела. Трябва само да открием кой е този някой.

Продължиха нататък. След няколко преки стигнаха до края на градчето. И почти веднага се натъкнаха на тройка действащи бизнеси, разположени върху евтина земя извън регулация. Първият от тях беше провинциално денонощно ресторантче. Отляво на шосето, с три пикапа на посипания с чакъл паркинг. Стотина метра по-нататък, отдясно, имаше модерен двуетажен мотел, зад който започваше полето. В далечината отвъд него светеха червените реклами на бензиностанция на „Ексон“.

Все добри неща. С изключение на полицейския участък, разположен между ресторанта и мотела.

Дълга и ниска сграда, облицована с цветни фасадни тухли, със сателитни чинии и високи антени на покрива. Пред нея бяха паркирани две патрулки, а два от прозорците й светеха. Диспечер и дежурен сержант, каза си Ричър. Които си карат нощното дежурство на топло.

— Дали вече са им докладвали за колата? — подхвърли Търнър.

— Или ще им докладват, преди да сме се събудили — добави Ричър, оглеждайки мотела.

— Най-малкото трябва да заредим.

— Ще го направим, разбира се — кимна той. — Тъкмо ще усетим обстановката.

И тъй, Търнър пое надолу по пътя, правейки всичко възможно да не бият на очи — разбира се, доколкото това бе възможно в яркочервено кабрио с шестстотин конски сили под капака. Бензиностанцията на „Ексон“ имаше четири колонки за гориво, разпределени на две островчета. Зад тях се намираше кабинката на касата, изработена от масивни, боядисани в бяло дъски. Приличаше на отделна малка къщичка, но това впечатление се разваляше от антените на покрива й.

Търнър спря пред една от колонките, а Ричър напрегна поглед към залепената върху нея инструкция, на която пишеше, че ако не вкара кредитна карта в процепа, трябва да предплати в брой.

— Колко галона? — попита той.

— Не знам колко събира резервоарът — отвърна Търнър.

— Предполагам, че е доста голям.

— Ами, да речем, петнайсет.

Според инструкцията това количество щеше да им струва петдесет и девет долара и осемдесет и пет цента. Ричър измъкна три двайсетачки от една от пачките на Били Боб и тръгна към кабинката. Зад бронираното стъкло седеше жена на около четирийсет години. В долната му част имаше ниша за поставяне на парите. От нея долиташе приятна кънтри мелодия. Едновременно се чуваше и пропукването на включена полицейска радиостанция.

Ричър плъзна парите в нишата и жената извърши някаква манипулация на пулта пред себе си. Вероятно за да включи колонката, която щеше да им пусне бензин за шейсет долара и нито капка повече. Кънтри песента свърши и започна следващата. Паузата между двете беше запълнена от тихото пропукване на радиостанцията. Ричър я погледна, окачи на лицето си изражението на загрижен пътник и попита:

— Нещо извънредно тази вечер?

— Засега всичко е спокойно — отвърна жената.

Ричър измести поглед към портативното радио.

— Не ви ли стига само кънтри музиката?

— Брат ми има фирма за пътна помощ. Номерът в тоя бизнес е да си пръв на местопроизшествието. Дава ми по десет долара за всеки инцидент, за който му съобщя.

— Но тази вечер няма инциденти, нали?

— Нито един.

— И никакво вълнение, а?

— Хубава кола карате — отбеляза жената.

— Защо го казвате?

— Защото винаги съм мечтала да имам корвет.

— Случайно да сте чули нещо за нас по радиостанцията?

— Заради превишена скорост?

— С такава кола е трудно да спазваш ограниченията.

— Значи имате късмет. Засега никой не е споменал нищо за червен корвет.

— Правилно го казахте: засега — усмихна й се съзаклятнически Ричър, а след това се обърна и тръгна към колата.

Търнър вече сипваше бензина. Беше пъхнала накрайника на маркуча в отвора на резервоара, обърната почти с гръб към него. Бедрото й опираше в колата, а другият й крак беше стъпил на бетонното островче. Беше изпънала гръб с ръце на тила, сякаш искаше да прогони главоболието си. Лицето й беше обърнато нагоре, към нощното небе. Ричър си представи тялото й, слабо и стройно, извито като S под широката риза.

Струваше си. Отвсякъде.

— Касиерката разполага с полицейска радиостанция — подхвърли той. — Засега сме чисти.

— Питал си я? Сега вече със сигурност ще ни запомни.

— Така или иначе ще ни запомни. Корветът бил любимата й кола.

— Да й дадем да направи едно кръгче и да видим какво още можем да измъкнем от нея.

— В такъв случай ще ни запомни завинаги.

— Може би онези смотаняци изобщо не са потърсили помощ. Не е изключено и техните пикапи да са крадени, така че да са си плюли на петите и да са изчезнали в гората.

— Като нищо — кимна Ричър. — Не виждам друга причина да чакат толкова дълго.

— Можем да скрием колата зад мотела. Там няма да се вижда от шосето. Според мен трябва да рискуваме, защото наистина се нуждаем от храна и сън.

Колонката изщрака. Резервоарът беше побрал малко под дванайсет галона бензин. Това означаваше, че или е по-малък, отколкото си мислеха, или стрелката на таблото не показваше точно.

— Е, сега вече е наясно, че и колата не е наша — каза Търнър. — Кой не знае колко бензин побира резервоарът му?

— Дали ще ни върне рестото?

— По-добре да й го оставим.

— Дванайсет долара?! Това е Западна Вирджиния. Ще изглежда твърде странно.

— Кажи й, че пътуваме на юг по това шосе и трябва да изминем адски много километри до сутринта. Така има надежда да разпространи погрешна информация, когато разбере за нас по радиостанцията.

Ричър си прибра рестото от дванайсет долара и петдесет и два цента и небрежно подхвърли, че трябва да стигнат до I-64 още преди разсъмване. Кънтрито продължаваше да се лее, а радиостанцията мълчеше. Жената надникна през прозорчето с малко тъжна усмивка. Сякаш знаеше, че скоро няма да види толкова хубав корвет.

Търнър спря да го качи пред кабинката и подкара обратно към града. Мотелът беше на около триста метра.

— Ще си вземем стая, а след това ще отскочим до ресторанта, става ли?

— Разбира се — кимна Ричър.

Тя замълча за момент, после се обърна и го погледна.

— Колко стаи ще искаме?

Той също замълча за момент.

— Нека първо да хапнем, а след това ще отидем в мотела.

— Защо?

— Имам да ти казвам нещо.

— Какво?

_Саманта Дейтън_.

_Сам_.

_Четиринайсетгодишна_.

— Дълга история. Но първо да си поръчаме.