Не се връщай

66

Шраго не помръдна. Остана като вцепенен на тротоара пред входа на хотела. Ричър беше точно насреща му, на другия тротоар. Наоколо цареше дълбока тишина. Два сутринта в един град на чиновници.

— Първата новина е, че вече попадна в онази демографска група, която се нарича „боклуци без късмет“. Защото нямаш шанс за победа, сержант Шраго. Ние сме прекалено близо. Освен ако не ни премахнеш едновременно тук и сега, на тази улица. Което няма да направиш, защото не си достатъчно добър. Тъй че тази вечер ще се прибереш у дома без награда. В момента се нуждаеш от ограничаване на щетите, а това е нещо, което можеш да постигнеш. Достатъчно е да си запишеш всичко, което ще ти кажа.

Шраго не отговори.

— А ако не си падаш по писането, можеш да го разкажеш пред микрофон. Те така или иначе ще те принудят да им разкажеш всичко. Скандалът ще бъде огромен. Въпроси ще задават не само военните, но и сенатските комисии. Ти трябва да бъдеш първият, защото на първия винаги му се разминава. Той е нещо като герой. Ти трябва да бъдеш този човек.

Шраго продължаваше да мълчи.

— Можеш да заявиш, че не познаваш главните. Така ще си спестиш доста стрес, а те със сигурност ще ти повярват. Наблегни на Морган и на начина, по който ти е доставил Муркрофт, за да го пребиеш.

Никакъв отговор.

— Имаш избор, сержант. Можеш да избягаш, а можеш и да прекосиш улицата. Бягството няма да ти донесе нищо. Ако не те пипнем тази нощ, ще те пипнем утре. По-добрата възможност е да прекосиш улицата. Което така или иначе ще направиш, независимо дали искаш да си стиснем ръцете, или да ни ликвидираш.

Шраго прекоси улицата. Слезе от своя тротоар и тръгна да пресича платното, което от кола изглеждаше тясно, но пеша се оказа доста широко. Ричър не го изпускаше от поглед. Очите, раменете, ръцете. Това, което видя, беше някакво евтино театрално представление. Един човек, който съзира светлината в тунела и най-после разбира накъде го зове дългът. Играеше ролята си сравнително добре, но все пак личеше, че планът му е да подмине Ричър и да извади от строя Търнър. Това би изравнило шансовете им. Един срещу един. Личеше му по очите, които гледаха безумно. Личеше му по раменете, напрегнати от притока на адреналин, личеше му по отворените длани с леко помръдващи пръсти. Сякаш нямаше търпение да се хвърли в боя.

Шраго стъпи на тротоара.

Ричър мълчеше. Остана неподвижен на мястото си, защото нямаше закъде да бърза. И в двата случая Шраго трябваше да поговори с Еспин. След като излезе от кола или след като излезе от кома. Изборът си беше негов. Родил се беше като свободен човек.

Но не се беше родил умен. Защото пренебрегна колата и избра комата. Напълно разбираемо. Незабавното действие винаги е най-добрият избор.

Шраго се изравни с Ричър, който стоеше вдясно. Търнър беше на няколко крачки зад него. Той вероятно планираше лакът в гърлото, за да си пробие път напред — като състезател по кану, който загребва мощно. Това беше единственият начин да докопа Търнър със свободната си дясна ръка и да има достатъчно време за единичен, но решаващ удар. Право в лицето, убийствено силен. За да строши носа, а може би и скулите й. Безсъзнание, мозъчно сътресение. Дори счупен череп или прекършени вратни прешлени.

Което нямаше как да се случи.

— Правило номер едно — подхвърли Ричър. — Никакво хапане на уши.

Отблизо Шраго наистина изглеждаше странно. Главата му блестеше на уличните лампи, очите му бяха дълбоко хлътнали в орбитите си. Лицевите му кости изглеждаха остри, сякаш издялани от камък. Човек като нищо можеше да си счупи ръката, ако ги удари. Кръстът му беше пристегнат с широк колан, а панталонът беше издут от мощните му бедра. Гърдите над колана бяха широки и се повдигаха учестено. Беше поне петнайсет години по-млад от Ричър. Як като бик, твърд като скала. От цялата му фигура лъхаше заплашителната миризма на агресията. Ушните му миди изглеждаха недокоснати, като на всеки нормален човек. Но меката тъкан около тях беше изрязана, вероятно с ножица. Бавно и старателно. Това, което беше останало, приличаше на някакво макаронено изделие, може би тортелини. Лъскаво, с цвета на кожата. Не точно във формата на шестоъгълници.

Шестоъгълникът има правилна форма, с шест еднакви страни, а ушите на Шраго бяха изрязани така, че да останат само мидите, без да се търсят геометрични пропорции. По-скоро приличаха на неправилни многоъгълници. Ричър си помисли, че би поспорил с момичето относно формата им. След като и двамата се смятаха за педанти.

— Последен шанс, сержант — подхвърли той. — Време е за важното решение. Ние знаем всичко за Скъли, Монтеки и Морган. Можеш да се спасиш само ако започнеш да говориш. Мозъкът е най-силното оръжие на боеца. Използвай го. Но и в двата случая ще се наложи да ти счупя ръката. Защото нарани онова момиче в Беривил, без да ти е виновно за нищо. А все още не си си получил заслуженото. Имаш проблем с жените, нали? Може би една от тях ти е подрязала ушите?

Шраго се разкрачи за максимална устойчивост и рязко завъртя надясно тялото си от кръста нагоре. Толкова рязко и силно, че Ричър зърна за миг дори гърба му, проблеснал на светлината на лампите. Това движение задължително щеше да бъде последвано от обратно завъртане и бърз замах с лявата ръка. С внимателно контролиран лакът, насочен към гърлото на Ричър и подкрепен от инерцията на цялото тяло. С двойното предназначение — да елиминира противника и да го използва като трамплин за скок срещу Търнър.

Поне такъв беше замисълът.

Но Ричър го разгада навреме и тялото му се раздвижи една стотна от секундата след тялото на Шраго. Със същото завъртане, като танцьор, следващ движенията на партньорката си. Гигантският му десен юмрук се стрелна надолу към мястото, на което всеки миг щеше да се озове незащитеният бъбрек на Шраго, следващ завъртането на тялото му. Едновременно с това мозъкът му продължаваше да прави разбор на емоциите в душата на противника, опитвайки се да прецени каква част от тях се дължат на ушите и каква — на отношенията му със Скъли и Монтеки. Защото защитата на всяка кауза е индикатор за нейната дълбочина. В крайна сметка реши, че главното са ушите, но има и защита на кауза. На една удобна кауза, носеща лесни пари.

После Шраго достигна границата на равновесието и отскочи като пружина в обратна посока. С вдигнат лакът, готов да нанесе решителния удар. Но още преди да го насочи в гърлото на Ричър, неговият десен юмрук се стовари върху бъбрека му. Шраго се олюля от парализиращата болка. Това даде възможност на Ричър да довърши собственото си въртене наляво, което стана автоматично и точно навреме. Левият му юмрук се стрелна отдолу нагоре и попадна в шията на Шраго. Кратка, но мълниеносна серия от два удара. _Туп-туп_, десен-ляв, в бъбрека и шията. Шраго се люшна в обратна посока и успя да остане на крака, но вече беше готов за броенето на рефера. Не го получи, защото юмручният бой в тъмната част на „Лафайет“ нямаше нищо общо с правилата на цивилизования спорт.

Ричър се възползва от възможността да огледа противника си на слабата светлина на уличните лампи, питайки се коя част от собственото му тяло е по-твърда от лицевите кости на Шраго. Отговорът дойде бързо, почти едновременно с рязкото му движение напред. Главата му се заби в лицето насреща му, точно в основата на носа. Като топка за боулинг, летяща към кеглите. Сякаш беше чакала подходящия момент за изстрелване надалече от тук, чак към кленовете в дъното на алеята. Ричър отстъпи назад, а Шраго остана на крака в продължение на една много дълга секунда. После сигналите достигнаха коленете му и той рухна на земята. Ричър се приближи към него и го обърна по гръб с крак. После се наведе, хвана китката му и рязко я завъртя назад и нагоре, след което със същия крак счупи лакътната става.

Прерови джобовете му. Откри портфейл и телефон, но не и пистолет. Човекът все пак идваше направо от летището.

Ричър се изправи, изпусна въздуха от дробовете си и нареди на Търнър:

— Обади се на Еспин и му кажи да дойде да го прибере. Предай му, че ще получи всичко необходимо за заповедта, която му трябва.

Останаха да чакат в противоположния край на парка, където беше доста по-тъмно. Телефонът на Шраго беше същата евтина изработка като този на Райкард — с предплатена карта само за една мисия, след която щеше да бъде захвърлен. Но в списъка с контактите фигурираха не три, а четири номера.

Трите бяха на Лозано, Балдачи и Райкард, а срещу четвъртия пишеше само _дом_.

От регистрацията на проведените разговорите личеше, че Шраго е звънял у дома две минути преди да излезе от хотела.

— От празната ни стая — каза Търнър. — Предположението ти се оказа вярно, а планът ти оцеля след първия контакт с врага.

Ричър кимна.

— Вероятно са му поръчали да ни търси и другаде. Това означава, че не очакват да им се обади, преди да има някакви новини. А самите те вероятно ще му позвънят чак на сутринта. Разбира се, ние няма да отговорим и това допълнително ще ги изнерви. Сигурно след дванайсет часа ще се откажат да го търсят.

— Ако не предупредим Еспин да държи нещата под радара, Монтеки със сигурност ще научи за ареста. Няма как да не следи действията на Седемдесет и пета.

След тези думи Търнър позвъни още веднъж на Еспин, а после набра мобилния на сержант Лийч. Започна със същото съвестно въведение, което беше използвала първия път, посъветва я да докладва за обаждането на Морган, но Лийч отново отказа. Това принуди Търнър да й продиктува номера, на който беше звънял Шраго, а след това да я помоли да потърси някой специалист на свободна практика, който има познания по кодираните разговори. От тона й пролича, че Лийч е настроена умерено оптимистично.

Ричър се усмихна в мрака. Сержантите в американската армия бяха в състояние да направят абсолютно всичко.

После в другия край на парка спря кола. Очукан седан, който много приличаше на онзи, с който го стовариха пред мотела в първата нощ. От него слязоха двама едри мъже в униформи на американската армия, които измъкнаха Шраго от храстите и го сложиха да легне на задната седалка. Това не им се удаде лесно, защото той съвсем не беше лека категория.

После колата потегли. Ричър и Търнър изчакаха известно време, като на погребение, а след това отново прекосиха улицата и се насочиха към хотела. Там повикаха асансьора и се качиха в стаята на дванайсетия етаж.