Не се връщай

30

— Тези няма да си поплюват — подхвърли Търнър. — В момента, в който се окопитят, ще развъртят телефоните. Най-вероятно на офицерите, отговарящи за пробацията им. Ще бъдат готови на всякакви сделки, за да отърват пандиза, като аванс за следващите си десет провинения.

Ричър кимна. Пътят не можеше да остане блокиран до безкрайност. Рано или късно щеше да се появи друга кола. Или братовчедите Клайтън щяха да я повикат сами в момента, в който разберяха, че няма алтернативи. Тогава щяха да се появят и ченгетата. Неизбежните им въпроси щяха да предизвикат оправдателни отговори, които на свой ред да доведат до преговори, предложения за сделки, обещания и всичко останало.

— Опитай следващото отклонение на юг — каза той. — Няма какво друго да направим.

— Все още ли се забавляваш?

— О, да. Никога не съм се чувствал по-добре.

Излязоха на двупосочния път, който бяха напуснали двайсет минути по-рано. Беше все така пуст. Дървета отляво, дървета отдясно. Нищо отпред, нищо отзад. Не след дълго стигнаха до моста над някаква река. Всъщност не някаква, а Потомак — на това място тесен и незабележим поток, течащ на север и все още далече от плавния завой на изток, след който се превръщаше в широка и ленива река, насочена към океана. Трафик липсваше и в двете посоки. Никакви светлини или звуци освен техните.

— Ако това беше филм, каубоят щеше да се почеше по бузата и да промърмори: „Прекалено е спокойно“ — подхвърли Ричър.

— Не е смешно — поклати глава Търнър. — Възможно е вече да са блокирали пътя и щатската полиция да ни чака още след първия завой.

Но от щатската полиция нямаше и следа. Нито след първия завой, нито след следващите, които се редуваха като напрегнати въпроси.

— Откъде знаят какъв начин на живот водиш? — попита Търнър.

— Кои?

— Началниците в министерството.

— Това е добър въпрос.

— Откъде знаят?

_И преди не са успели да те открият. Сега ще е същото. Армията не използва проследяващи устройства. Но и да използваше, пак няма да те засекат, като се има предвид как живееш_.

— Изглежда, са наясно, че не съм си купил ранчо някъде из предградията. Нито пък отглеждам зеленчуци или тренирам деца от Малката лига. И не съм започнал да градя нова кариера.

— Но откъде знаят?

— Нямам представа.

— Чела съм досието ти. В него има и много добри неща.

— Но и много лоши.

— Което също е добро. В смисъл, че предизвикваш интерес като личност. Теб те следят още от шестгодишен и резултатите са напълно задоволителни за тях.

— Но не и изключителни.

— Нека ги наречем редки. Проявявал си агресивна реакция към опасността.

Ричър кимна. Веднъж на шест години беше на детски празник в една от тихоокеанските бази на морската пехота, където беше служил баща му. Прожектираха им анимационен филм, научна фантастика. По-късно стана ясно, че младата публика е била тайно заснемана със скрита камера — най-вече реакцията й на внезапно изскочилото от рисуваната лагуна чудовище. Беше психологически експеримент. При появата на чудовището повечето деца се свиха от ужас. Но не и Ричър, който се втурна към екрана с джобно ножче в ръка, готов да се бие с него. По-късно стана ясно, че времето му за реакция е било три четвърти от секундата.

Шестгодишно хлапе.

Първата им работа беше да му отнемат ножчето.

Почувства се като психопат.

— В Уест Пойнт също си се справял добре — продължи Търнър. — А последвалите години служба са наистина впечатляващи.

— Само ако премрежиш очи. Лично аз си спомням многобройните търкания и крясъци. Почти непрекъснато бях на килимчето.

— Но лошото може би е за добро. Зависи от гледната точка. Представи си едно бюро, да речем, в Пентагона. Представи си, че зад него седи служител, чиято единствена работа е да издирва определен тип хора, които могат да бъдат полезни в бъдеще време при определени обстоятелства. Нещо като дългосрочно планиране за създаването на нова, свръхсекретна бойна единица, която официално не съществува. Кого мислиш, че ще повикат, когато възникне поредната криза? Някой от списъка на въпросния служител, разбира се.

— Говориш така, сякаш ти си гледала онова детско филмче.

— Отдавна съм разбрала, че във филмите се случва само това, което се случва и в реалния живот. Никой не може да си го измисля.

— Спекулации — рече Ричър.

— Но не е ли възможно някъде да съществува база данни със сто, двеста или хиляда имена на хора, които военните искат да държат под око ей така, за всеки случай?

— Предполагам, че е възможно.

— Тази база данни би била свръхсекретна, разбира се. По ред очевидни причини. Което означава, че ако тези хора имат достъп до тях и знаят всичко за живота ти, те не са само висши офицери в министерството. Ти сам го каза. Те имат достъп до досиетата на всяка част и подразделение по свой избор.

— Спекулации — повтори Ричър.

— Но логични.

— Може би.

— Висши офицери на изключително високи постове — настоя Търнър.

Ричър кимна. Това беше като хвърлянето на монета. Петдесет на петдесет. Ези или тура. Истина или неистина.

На първото кръстовище, до което стигнаха, пътят им се пресичаше с шосе 220, което беше малко по-широко. По-право и по-равно, с по-добра настилка. И при всички случаи по-важно. Нещо като главна артерия. Не точно магистрала, но благодарение на изострените си сетива, двамата го възприеха като съвсем друга класа.

— Не — рече Търнър.

— Съгласен съм — кимна Ричър.

По шосе 220 със сигурност щеше да има бензин и кафе, вероятно закусвални и мотели, но и полицейско присъствие. По-вероятно щатско или местно, но не беше изключено и присъствието на ФБР. Защото беше от онези пътища, които изпъкват на картата. Ричър си представи спешна оперативка на силите на реда, видя нетърпеливи пръсти, които се забиваха в пътна карта, чу напрегнати гласове: _блокади тук, тук и тук_…

— Ще хванем следващото шосе — каза той.

Това им даде още седем изпълнени с напрежение минути. Пътят беше все така пуст. Дървета отляво, дървета отдясно. Нищо отпред, нищо отзад. Нито светлини, нито звуци. Следващата отбивка се оказа по-добра. Върху картата положително беше отбелязана с тънка сива чертичка, ако изобщо я имаше. Пътят беше планински — почти като онзи, който вече бяха опитали. Тесен, неравен, изпълнен със завои, с разбит банкет и плитки наводнени канавки от двете страни. С благодарност поеха по него и потънаха в мрака. Търнър бързо влезе в ритъма, който използваше по второстепенните пътища — със съобразена скорост и икономични движения на кормилото. Ричър седеше спокойно и я наблюдаваше. Притиснала гръб към облегалката, тя шофираше с изпънати ръце, чувствителна и към най-слабите трептящи сигнали, подадени от настилката. Косата й беше прибрана зад ушите, а мускулите на бедрото й леко помръдваха, докато кракът й се прехвърляше от единия педал на другия и обратно.

— Колко печелеше Голямото куче? — подхвърли тя.

— Много — отвърна Ричър. — Но не чак толкова, че да хвърли сто бона за един малко вероятен защитен план, ако това имаш предвид.

— Но той е бил в самия край на веригата. Не е бил шеф, не е бил и търговец на едро. В такъв случай е получавал само една малка част от печалбата. А от тогава са минали шестнайсет години. Нещата са се променили.

— Мислиш, че цялата тая работа е заради откраднато оръжие? — повдигна вежди Ричър.

— Възможно е — отвърна тя. — Разкомплектоване след „Пустинна буря“ тогава, разкомплектоване при изтеглянето от Афганистан сега. При сходни обстоятелства и сходни шансове за успех. Но стоката е различна. Какво продаваше Голямото куче?

— Когато ние чухме за него, продаваше единайсет сандъка косачки.

— Леки картечници направо на улиците на Ел Ей? Ужасно!

— Проблемът не беше мой, а на градската им полиция. Аз исках само едно име.

— Талибаните със сигурност биха купили косачки.

— Но от тях не се правят сериозни пари.

— Е, сигурно биха купили и безпилотни самолети. Или ракети „земя-въздух“. Ето ти скъпа стока. А може би и някое и друго МВБ. Имаше ли ги по твое време?

— Е, не сме карали на лъкове и стрели.

— Значи не ги е имало.

— Не, но знам какво означава. Майката на всички бомби.

— Термобарични взривни устройства, отстъпващи по сила единствено на атомната бомба. В Близкия изток положително има купувачи за тях. Купувачи с много пари.

— Но те са дълги девет метра. Няма как да ги скриеш в джоба на палтото си.

— Случвали са се и по-странни неща.

После Търнър млъкна и не отвори уста в продължение на почти два километра.

— Какво? — изгледа я Ричър.

— Ами ако става въпрос за държавна политика? — замислено подхвърли тя. — Може би въоръжаваме едната страна срещу другата. Постоянно го правим.

Ричър не каза нищо.

— Не виждаш ли нещата по този начин? — попита тя.

— Не мога да дълбая толкова надълбоко. Държавата може да прави каквото пожелае. За какво им е да те шантажират със сто бона? Не е ли по-лесно просто да изчезнеш? Аз и Муркрофт — също. Защо все още не сме в Гуантанамо? Или мъртви? И защо изпратиха толкова калпав екип в мотела ми? Тези мухльовци нямаха нищо общо с професионалните изпълнители на мокри поръчки, ползвани от правителството. Дори не успях да се изпотя с тях. И още нещо: защо изобщо се е стигнало до този сценарий? Биха могли да те блокират по най-различни начини. Например като ти заповядат да изтеглиш Уикс и Едмъндс или незабавно да прекратиш операцията.

— Това би означавало да събудят подозренията ми. Цялата работа щеше да лъсне. Явно не могат да си позволят подобно нещо.

— Биха могли да намерят и по-добър начин. Например да заповядат пълно оттегляне, чак до Зелената зона. По някаква измислена политическа причина — уважение към суверенитета на Афганистан или нещо от тоя сорт. Цяло цунами от глупости, разбира се. Но твоите хора биха потънали в него като всички останали. А ти дори нямаше да се замислиш. Просто щеше да си кажеш: „Все същите лайна“…

— Значи не си убеден, така ли?

— Тая работа ми се струва аматьорска — призна Ричър. — Точни, организирани и малко боязливи хора, които не се чувстват на своя територия и разчитат на някакви загубеняци да им прикриват задниците. Което ни предлага един малък проблем и един голям шанс. Малкият проблем е, че тези четирима загубеняци искат да ни пипнат първи, преди Военната полиция или ФБР, защото, технически погледнато, ние с теб сме го загазили здравата с това бягство от ареста и всичко останало. Предположението е, че ще изпеем каквото поискат от нас, за да си спасим задниците. Дори никой да не ни повярва, това все пак би било една хипотеза или дори само слух, но тези типове не могат да си позволят никакво по-внимателно разследване — включително и формално. Това е същността на малкия ни проблем.

— А големият шанс?

— Същите четирима загубеняци — отвърна Ричър. — Без тях шефовете им са загубени. Все едно са им строшили капачките. Изолирани и безпомощни, готови да ги изядем с парцалите.

— Това е планът, така ли? — погледна го Търнър. — Оставяме на карето загубеняци да ни открие, заключваме ги и отиваме да си свършим работата?

— С една малка поправка: няма да ги заключим, а ще им причиним това, което те биха причинили на нас.

— Което е?

— Ще ги проснем на земята и ще чакаме да чуем воплите на онези, които им дърпат конците. А след това много внимателно ще им обясним защо не бива да си правят гаргара със Сто и десета.