Не се връщай

37

Шестимата зрители се отдръпнаха, а Ричър и двамата избраници се насочиха към празното място зад пикапите. Придвижваха се в компактен триъгълник — двама на заден ход, един — крачещ напред. Бавно и предпазливо, с напрегнати сетива. Празното място беше покрито с отъпкана пръст и беше широко колкото градска улица. Вдясно се намираше крайното крило на мотела, където беше паркиран корветът, а вляво беше изходът към шосе 220. Беше тесен, но отсреща така или иначе нямаше друго освен платното и няколко дървета. Полицейският участък беше на запад, но не се виждаше от паркинга. Което означаваше, че и полицаите няма как да видят какво се случва на него.

Достатъчна сигурност.

Можеха да започват.

При нормални обстоятелства Ричър без колебание би прибягнал до измама, особено когато противниците насреща му бяха тъпи и неопитни. Ръцете зад гърба? Спокойно би могъл да забие по един лакът в челюстите на двамата още щом слезеше от последното стъпало. Но не и в присъствието на шест резерви. Това би било неефективно. Те веднага щяха да се нахвърлят върху него, вбесени и възмутени, което автоматично щеше да удвои силите им. По тази причина не предприе нищо, позволявайки на двете страни от триъгълника да се разтъпчат на празното място и да проверят за евентуални неравности и други препятствия. Когато всичко беше готово, той пъхна ръце в задните си джобове, с дланите навътре.

— Е, мачът може да започне.

След което видя как двамата заемат някакви пози, които вероятно смятаха за бойни стойки, но после бързо промениха. Радикално. Кажи на някого, че ще се биеш с ръце зад гърба, и можеш да си сигурен, че той ще чуе само тези думи. В главата му ще се появи една-единствена мисъл: _Тоя ще се бие с ръце зад гърба!_ После ще си представи първите няколко секунди на схватката, които ще изглеждат толкова странни, че бързо ще приковат цялото му внимание. _Без ръце! Незащитен торс! Съвсем като големия чувал в боксовата зала!_

От този момент нататък той няма да вижда нищо друго освен горната част на тялото ти. Само нея. Неразривно свързана с главата и незащитеното лице — неустоимо лесни мишени, които просто чакат да бъдат размазани. Стойката му неусетно се променя. Юмруците му се вдигат, брадичката му щръква напред, очите му се присвиват ликуващо, втренчени в корема, ребрата или носа ти — според личните му предпочитания за нанасяне на първия важен удар. В този момент той не вижда нищо друго.

Като например краката ти.

Ричър направи крачка напред и нанесе премерен ритник в топките на дебелия. Премерен, но достатъчно силен и точен — като дълъг пас в полето на противника. Мъжът рухна като подсечен. Толкова бързо и толкова тежко, сякаш някой се беше обзаложил с него на един милион долара, че не може да пробие дупка в пръстта с носа си. Звукът наподобяваше този на захвърлен на пода тежък чувал. Дебелият се сви на кълбо, тлъстините му продължиха да се тресат още един миг, после застинаха неподвижно.

Ричър се отдръпна крачка назад.

— Лош избор — поклати глава той. — Ясно е, че този трябваше да го оставите на резервната скамейка. Сега сме само ти и аз.

Притежателят на двойната кабина също отстъпи назад. Ричър внимателно го наблюдаваше. По лицето му личеше колко бързо ревизира първоначалната си нагласа. Беше неизбежно. _Краката, разбира се_, мислеше си той. _Забравих за краката_. В резултат центърът на тежестта му се премести доста надолу. Сега мислеше само и единствено за краката на Ричър. Юмруците му се смъкнаха почти до таза, главата му се сгуши в раменете. Изведнъж заприлича на момченце, което го боли коремът.

— Сега е моментът да се оттеглиш — предупреди го Ричър. — Оставяте ни един пикап, прибирате корвета и кой откъдето е.

— Не — поклати глава собственикът на двойната кабина.

— Ще те попитам още веднъж — каза Ричър. — Но трети път няма да има.

— Не!

— Ами тогава започвай, приятел. Покажи на какво си способен. На много, нали? Или можеш само да обикаляш мотела с пикапа си?

Беше абсолютно наясно какво ще последва. Противникът му най-вероятно беше десняк. Това означаваше, че ще опита ъперкът, замахвайки отдолу нагоре, но без шансове да стигне високо. Като прикована към вратата боксова ръкавица, която при отваряне те фрасва. Нещо такова щеше да се случи. Ако изобщо се случеше. Човекът все още пристъпваше напред-назад по отъпканата пръст, търсейки подходяща площадка за излитане.

После я намери и нещата се случиха. Точно като боксова ръкавица, политаща към вратата. Повечето хора биха отскочили встрани с рязко извъртане на тялото. Но не и онова шестгодишно момче, което бе готово да се бие с чудовището от анимационния филм. То би се завъртяло на една страна, би приклекнало и би полетяло към вратата с рамото напред. Към центъра, но малко по-близо до пантите. Солиден и агресивен подход към неподвижната ръкавица, която още не е набрала нужната инерция.

Точно това направи Ричър със собственика на двойната кабина. Завъртя се, полетя напред и го блъсна с рамо в гърдите. Това рязко наруши планирания удар. Юмрукът подмина целия гръб на Ричър и го бръсна леко от другата страна. Съвсем леко. Сякаш човекът искаше да се възбуди, отърквайки се в някого в някое кино. После политна назад и за да запази равновесие, разпери ръце встрани. Движение, което оголи торса му и го превърна в подобие на морска звезда. Той очевидно осъзна състоянието си, тъй като с ужас погледна движещите се крака на Ричър.

Изненада, друже.

Тук не става въпрос за краката, а за главата.

Ричър направи няколко боксьорски подскока, за да набере инерция. Горната част на тялото му се люшна напред. Вратът светкавично се наведе надолу, а челото му се заби в носа на противника, точно в основата му. После Ричър отметна глава и отскочи назад. Притежателят на двойната кабина се олюля, направи половин крачка и още половин, но коленете му се подгънаха и тялото му рухна на земята. Слабо и безпомощно, като тялото на викторианска дама, припаднала в кринолина си.

Ричър се обърна да погледне Търнър, която все още беше на стълбите.

— Кой е най-добрият пикап според теб? — подвикна той.