Не се връщай

44

Грешка нямаше. Помнеше го добре, не можеше да го сбърка. Първата вечер в онзи мотел. Появата на колата, все още без поражения по нея. Мъжът слиза от дясната страна, заобикаля предницата и започва да плещи.

_Не можеш да ни уплашиш, старче_.

Ричър помнеше дългото ляво кроше, съприкосновението на юмрука му с костта, страничното отскачане на главата. По-късно го зърна още веднъж, отдалече, отново на паркинга пред мотела. И за трети път преди броени минути, докато слизаше от онази кола.

Нямаше никакво съмнение, че е той.

Зад него разпозна физиономията на онзи, когото беше кръстил Третия. Не шофьорът на колата, не и дебелият с малките ушички, а най-невзрачният, резервният играч. Двамата напредваха по пътеката, оглеждайки седалките от двете страни. После ги забелязаха, но бързо отместиха погледи и направиха опит да изглеждат спокойни. Ричър наблюдаваше пространството зад тях. Последните двама пътници се оказаха жени. Стюардът обяви по радиоуредбата, че вратата на салона се затваря, а пътниците трябва да изключат електронните си устройства. Двамата мъже продължиха още малко напред, след което се тръшнаха на отделни седалки — едната отдясно на пътеката, а другата отляво. Съответно на три и на четири реда пред тях.

— Това е лудост! — прошепна Търнър.

— Абсолютно — кимна Ричър. — Колко време ще продължи този полет?

Отговорът дойде веднага, но не от Търнър, а от стюарда, включил микрофона за поредното си стандартно съобщение. Компютърът беше изчислил продължителността на полета на пет часа и четирийсет минути, при наличието на насрещен вятър.

— Нали каза, че не са ни приоритет — заяви мрачно Ричър. — Какво означава всичко това? Защо ще летят с нас? Какво възнамеряват да направят? Пред очите на стотина пътници, затворени в малка метална тръба?

— Вероятно са получили заповед да не ни изпускат от очи — каза Търнър.

— Да си сложат очи на тила тогава.

— Или е някакво предупреждение. Искат да ни сплашат.

— Вече наистина се уплаших от тия _страшни_ смешници.

— А къде са другите двама?

— Самолетът е пълен. Може би не е имало повече места.

— В такъв случай защо не са изпратили дебелия?

— Въпросът не е защо, а как. Как постигат всичко това? Изгубват ни безнадеждно и изведнъж се оказват на пет минути след нас. Знаят, че нямаме лични документи освен тези на Съливан и Темпъл. Би трябвало да се досетят, че ние няма да ги използваме, за да се качим на самолет. Как тогава знаят, че сме тръгнали за летището? Далеч по-логично е да се върнем на паркинга и да си вземем пикапа.

— Шофьорът на буса им е казал.

— Той все още не се е върнал обратно. Сами са разбрали. Те са в състояние да получат всяка информация, която ги интересува. Дори в момента са влезли в оперативната система на авиокомпанията. Открили са ни при закупуването на билетите и са ни засекли при качването. Което означава, че имат достъп и до хранилището за секретни документи в щаба ни. Как иначе ще обърнат внимание точно на пътник с името Кихоу? Те следят всичко, което правим. Всяка наша крачка. Като златни рибки в аквариум сме.

— Но ако това е истина, би трябвало вече да са направили връзката между Кихоу и Вега. Купихме билетите си едновременно, освен това седим един до друг. Значи знаят, че аз съм Вега. В такъв случай истинската Вега ще загази. Също и Лийч, която организира това. Трябва да ги предупредим по най-бързия начин.

— Няма как да стане — каза Ричър. — Поне през следващите пет часа и четирийсет минути.

Самолетът започна да рулира. Тежък и тромав. След него се раздвижи и един самолет на Америкън Еърлайнс. Ричър предположи, че ще излети за Ориндж Каунти една минута след техния. Небето все още беше тъмно. Стигнаха до пистата за излитане. Самолетът спря пред нея, сякаш да се съсредоточи. Моторите рязко увеличиха оборотите си, машината се разтърси и полетя по бетона. Ричър гледаше през прозорчето как земята пропада, а алуминиевото крило се накланя и извива, докато поемаше тежестта. В далечината примигваха светлините на Питсбърг, прорязан от широките тъмни ивици на реките.

Двамата им придружители седяха, без да помръдват, прилежно вперили погледи напред. И двамата заемаха средни седалки. Най-непривлекателните, които винаги се продават последни. Отляво на пътеката седеше познайника му от първата нощ. Мястото до прозорчето се заемаше от млада жена. Друга, по-възрастна, седеше до пътеката. Онзи, който се беше включил втората вечер, беше отдясно на пътеката. До него, с лице към прозорчето, седеше белокос старец с бастун — един от първите, които бяха допуснати на борда. Жената от другата му страна носеше бизнес костюм и повече й прилягаше първа класа. Може би беше в командировка, но работодателите и бяха решили да орежат всички екстри.

— Много бих искала да разбера кои са тези — каза Търнър.

— Сега използват самолет, а не кола — рече Ричър. — Което означава две сигурни неща: имат лични документи в джобовете си и не носят оръжие.

— Колко високо трябва да бъдеш в йерархията, за да имаш непрекъснат денонощен достъп до всички системи за сигурност в страната?

— Предполагам, че след Единайсети септември нещата са се променили коренно — отвърна Ричър. — Напуснах армията четири години преди това, но си мисля, че подобно нещо е във възможностите на генерал-майор от разузнаването. Но не непрекъснато, защото там работят истински параноици, които прибягват до всякакви проверки и средства за контрол. Следователно, за да си пъхнеш носа в списъка на пътниците в пет сутринта, трябва да си нещо съвсем друго.

— Например?

— Да погледнем йерархията в обратния ред, отгоре надолу. Ако си президентът на страната — да, ще можеш. Или съветникът по националната сигурност. Или някой, който редовно присъства в Ситуационната зала. Казано иначе — началник-щабовете. Само че от Единайсети септември това си е денонощна отговорност, която продължава вече дванайсет години. Значи трябва да е човек с друга длъжност. Например заместник началник-щаб. Някой от онези хора, които винаги имат поглед върху всичко и могат да се бъркат навсякъде, без да привличат вниманието. Никакви проверки, никакъв контрол. По простата причина, че той е този, на когото докладват за проверките и контрола.

— Значи си имаме работа с някой заместник началник-щаб? Който заговорничи с някой, служещ в Афганистан?

— Тези хора се познават с кого ли не. Много са общителни. Може да са съученици.

— А какви са тези на борда? Не ми приличат на висши офицери от Пентагона.

Ричър замълча. Просто гледаше и чакаше.

Десет минути по-късно търпението му беше възнаградено.

Жената с безупречния бизнес костюм стана от мястото си и тръгна към тоалетната.