Не се връщай

45

Ричър изчака жената с костюма да го подмине, после разкопча предпазния колан, стана и тръгна напред. Един ред, втори, трети… Стигнал до четвъртия, той се отпусна на освободеното място. Резервният играч инстинктивно се отдръпна по посока на белокосия старец, който вече спеше дълбоко с опряна на стъклото глава.

— Покажи ми документ за самоличност — каза Ричър.

Мъжът не реагира. Просто седеше на мястото си. Тотално объркан, притиснат до преследвания обект като сардина в консервена кутия. Беше облечен с широк панталон с много джобове, черен суичър и черно палто. На лявата му китка имаше часовник „Хамилтън“, което означаваше, че най-вероятно е десняк. Колко можеше да се забави в тоалетната една жена? Минимум четири минути, а понякога и доста повече. Опитът на Ричър сочеше, че жените много рядко действат светкавично.

А четири минути бяха с три повече от времето, което му трябваше.

Наведе се, сякаш се готвеше да удари главата си в предната облегалка. После се люшна вдясно и отново се облегна назад. С едно-единствено плавно движение. Мъжът до него се оказа притиснат наполовина от дясното му рамо и десния бицепс. Ричър протегна дясната си ръка и сграбчи китката му. Дръпна я към себе си, извивайки я така, че кокалчетата да сочат към него. После вкара в действие и лявата си ръка, с която хвана десния показалец на резервния играч.

— Сега имаш право на избор — каза той. — Да го приемеш като мъж или да се разпискаш като момиченце.

Дръпна назад показалеца му под ъгъл от деветдесет градуса и натисна с върха на палеца си горното кокалче, което изпука. Миг по-късно строши и долното по този начин. Мъжът подскочи от адската болка и се загърчи в хватката му, но не изкрещя. Не се разписка. Не и пред стотина свидетели.

Ричър повтори операцията и с безименния му пръст, който счупи по същия начин, на същите две места. Едва тогава мъжът се сети за лявата си ръка, притисната под рамото на Ричър. Направи опит да я освободи, който изненадващо се оказа успешен. Но само доколкото позволи на Ричър да повтори манипулацията върху същите пръсти и на тази ръка.

— Документ за самоличност — повтори Ричър.

Резервата не реагира. Беше прекалено зает да пъшка и да прави гримаси, заковал очи в жестоко пострадалите си ръце. Ричър се зае да го претърсва, движейки тялото му напред-назад, за да си осигури достъп до всички джобове. Не откри нищо в предните и страничните, но после напипа характерната издутина в десния заден джоб. Портфейл, който се сгъваше на три. Измъкна го ловко и се изправи. Приятелят на резервата протягаше врат от мястото си един ред по-назад от другата страна на пътеката. Жената с костюма беше напуснала тоалетната и се връщаше обратно. Срещнаха се по средата на разстоянието и тя дори отстъпи крачка назад, позволявайки му да седне, преди да продължи пътя си.

Ричър хвърли портфейла в скута на Търнър и отново си сложи колана.

— Какво му направи? — попита тя.

— Седмица-две няма да натиска спусъци, после ще се оправи — промърмори Ричър. — Междувременно няма да може да се бие, да кара кола и дори да си закопчава панталона. Можеш да го броиш за прогонен от масата. Профилактиката е по-добра от лечението, така че трябва да се вземат превантивни мерки.

Търнър замълча.

— Знам, знам — подхвърли Ричър. — Дивакът в действие. Получаваш това, което виждаш.

— Не, свърши добра работа — отвърна тя.

— Как изглеждаше отстрани?

— Младежът малко подскачаше. Така разбрах, че става нещо.

— Какво има в портфейла?

Търнър го разтвори. Стар, дебел и протъркан, но от хубава кожа. В две отделения в задната част имаше пари, в едното — двайсетачки с дебелина около сантиметър, а в другото — доста по-тънка пачка от петачки и десетачки. В най-горното от трите прозрачни джобчета за карти имаше шофьорска книжка, издадена в Северна Каролина. Под снимката пишеше: _Питър Пол Лозано_. По-надолу се виждаха няколко кредитни карти — „Виза“, „Мастъркард“, „Дискавър“ и „Америкън Експрес“, а в страничните отделения имаше и други. Всички валидни, всички на името на Питър П. Лозано.

Но военна карта липсваше.

— Цивилен ли е? — учуди се Търнър. — Или може би досието му е засекретено?

— По-скоро второто — отвърна Ричър. — Капитан Едмъндс ще ни каже със сигурност. Нали работи в „Човешки ресурси“?

— Ще разбереш ли името и на другия?

— Двама са по-надежден ориентир от един.

— А как ще го направиш?

— Все ще измисля нещо.

Четири реда напред мъжът на име Лозано се беше сгънал надве и се поклащаше напред-назад с длани под мишниците, опитвайки се да овладее болката. В един момент погледна минаващата по пътеката стюардеса и сякаш понечи да я заговори, но после се отказа и извърна глава. Какво можеше да й каже? Дойде един лош човек, който ме нарани? Сякаш е момиченце. Или доносник на директора. Това явно не беше в неговия стил. Не и пред стотина непознати хора.

— Според мен е военен — каза Ричър. — Старшината го е научил да си държи езика зад зъбите.

После другият мъж стана и се промъкна покрай възрастната дама, която седеше до него. Онзи бъбривец от първата вечер. Пристъпи крачка напред и се наведе да поговори с приятеля си. Разговорът бързо се превърна в конференция с описания, показвания на контузии и злобни погледи през рамо. Жената в бизнес костюма гледаше встрани с каменно лице.

— Няма как да се получи два пъти — промърмори Търнър. — Веднъж предупреден, човек става по-малко уязвим. Вече знае от какво трябва да се пази.

— И сега се моли жената до него да има здрав пикочен мехур — добави Ричър.

— Наистина ли вярваш, че Едмъндс ще ни осигури досието на три-четири-три-пет?

— Или ще го осигури, или не. Петдесет на петдесет, все едно че хвърляме ези-тура.

— Но и двете вероятности те устройват, така ли?

— Не, предпочитам да получим досието.

— Но няма да се тръшкаш, в случай че не стане. Самият факт, че проявяваме интерес към него, ще им покаже, че сме само на крачка от истината. И че им дишаме във врата.

— Предпочитам да го получим.

— А тези нещастници, които летят с нас? Ще ги изпратиш обратно с по няколко контузии, което също е послание към онези над тях, нали?

Ричър не отговори.

*

Той продължаваше да държи под око бърборкото от първата вечер на три реда пред себе си, вляво от пътеката. Съседката му откъм илюминатора очевидно спеше. В гръб изглеждаше млада, а дрехите й бяха като на клошарка. Но бяха чисти. Може би работеше в киноиндустрията. Нископлатена, съдейки по присъствието й в икономичната класа. Далеч от А-отбора. Може би беше стажантка или асистентка на някой асистент. Може би търсеше подходящи за снимки места или организираше офис пространството. Възрастната жена откъм пътеката си беше обикновена баба, тръгнала на гости на внуците си. Може би нейните деди бяха работили за Карнеги и Фрик в техните ужасни заводи, а по-късно, когато градът бе парализиран от кризата, децата й бяха заминали за места с повече слънце. Може би бяха сбъднали мечтата си в топлата Южна Калифорния.

Ричър чакаше.

В крайна сметка се оказа, че бърборкото има проблеми с пикочния мехур. Вероятно от прекалено много сутрешно кафе. Или портокалов сок. Или вода. Така или иначе, той стана, промуши се покрай бабата и стъпи на пътеката. Не откъсваше поглед от лицето на Ричър. Когато се изравни с него, се обърна кръгом и продължи към дъното на салона на заден ход. Продължаваше да го гледа втренчено, сякаш искаше да му каже: „Няма начин да ми скочиш на гърба“. Така стигна до тоалетната, слепешком опипа вратата за бравата и хлътна вътре със задника напред. Погледът му се откъсна от Ричър едва когато вратата се затвори.

Колко време прекарват мъжете в тоалетната?

Общо взето, по-малко от жените.

Ричър откачи предпазния колан и се изправи.