Не се връщай

61

Жулиета се обади на Ромео.

— Страхувам се, че нещата не се получиха — каза той. — Извадихме лош късмет. По план той трябваше да я сграбчи близо до колата си. Най-добре на крачка от нея. Не би могъл да я влачи по улицата, а тя да пищи. Не и на достатъчно дълго разстояние. Затова правилно я изпреварил, оставил колата и заобиколил пеша, за да се окаже зад гърба й. Всичко вървяло по план. Двамата се приближили към паркираната кола. Оставали им не повече от двайсетина метра до нея, когато някакъв идиот минал на червено и се натресъл в друга кола. Веднага се събрала малка тълпа зяпачи, появила се и патрулка. Шраго нямало как да действа пред тях. Момичето спряло и зяпало суматохата минута-две, а след това продължило по пътя си. Той нямало как да реагира, първо, защото колата му останала заклещена, и второ, защото, когато най-после успял да се измъкне, момичето вече било изчезнало.

— И сега какво? — попита Ромео.

— Започва отначало. Проверява всички обичайни места — къщата, адвокатската кантора, закусвалнята. Все някъде трябва да я засече.

— Нещата трябва да приключат в Калифорния. Не можем да им позволим да се върнат тук.

Ричър намали, позволявайки на момичето да пресече на петдесетина метра пред тях. После завъртя кормилото и я последва. Без да спира, тя отвори вратата на закусвалнята и изчезна зад нея, а той паркира колата.

— Да дойда ли с теб? — попита Търнър.

— Да, искам да дойдеш — кимна той.

Влязоха в заведението и спряха до вратата както преди. Обстановката беше абсолютно същата като миналата вечер. Блондинката се беше появила отново и обслужваше лявата част на салона, а многострадалната брюнетка — дясната. Артър си беше на мястото зад бара, а момичето седеше на високото си столче в края. Блондинката тръгна към тях със същата вяла усмивка, изчака Ричър да посочи сепарето точно зад столчето на момичето, а след това побърза да ги прехвърли на брюнетката, но без да демонстрира нежелание да ги обслужи. Настаниха се. Ричър отново седна с гръб към салона, а Търнър зае мястото срещу него. Момичето беше на около два метра от тях, с лице към бара.

Което й позволяваше да ги наблюдава в огледалото.

Ричър помаха с ръка в нещо средно между поздрав и покана да седне при тях. Лицето й светна. Тя се смъкна от високото столче, потърси очите на Артър и вдигна палец, сякаш искаше да му каже _пак ще се преместя_. Търнър се дръпна навътре да й направи място и тя седна до нея. Образуваха нещо като малък триъгълник.

— Саманта Дейтън, Сюзан Търнър — представи ги Ричър.

Момичето се извърна настрани, стисна ръката на Търнър и попита:

— Ти си асистентката му, нали?

— Не, аз съм неговият командващ офицер.

— Супер! От коя агенция?

— Военна полиция.

— Страхотно! А кои са останалите?

— Тук сме само ние и ФБР.

— Вие ли командвате операцията?

— Разбира се.

— Значи онзи в бялата кола е от вашите?

— Да.

— Откъде го парашутирахте?

— Мога да ти кажа, но след това трябва да те убия.

Момичето се разсмя на шегата. Изглеждаше безгрижно и щастливо. Информация от първа ръка, жена командир, приятелски закачки.

— Значи онзи, когото всички дебнете, също е военен, а? — подхвърли тя. — Нещо като дезертьор, който иска да се сбогува със семейството си, преди да изчезне завинаги? Но защо семейството му е ангажирало адвокат? Или адвокатът е негов. Шпионин ли е този човек? Да не е някой висш офицер, стар и заслужил, но разочарован и ядосан на армията? Тайни ли продава?

— Видя ли някого днес? — попита Ричър.

— Същите хора като вчера.

— Бяха ли сами някои от тях?

— Онзи с подстриганите уши днес е сам в наетата кола. Може би колегата му е болен.

— Къде го видя?

— На „Вайнленд“, в колата му. Бях в кафето да закуся. Онова до адвокатската кантора. Между другото, трябва да разберем каква е ролята на адвоката. Става въпрос за триъгълник, нали? Но ние не знаем за кого работи този човек. Може би за семейството, може би за военния, а може би и за двете страни. Но аз не виждам как може да работи и за двете. А и защо?

— В колко часа отиде да закусваш? — попита Ричър.

— Рано беше. Веднага след като си тръгнаха агентите.

— Агентите си тръгнаха?!

— Само за двайсет минути. Вършат го всеки ден. Би трябвало да ги координирате по-добре. Всички изчезват едновременно и се получава дупка.

— Лошо.

— За мен не е. Мога да изляза, без да разберат. А когато се прибера, всички са изненадани, защото си мислят, че не съм мърдала от къщи.

— Така ли постъпи тази сутрин?

— Правя го всяка сутрин.

— Мъжът с подрязаните уши видя ли те да излизаш?

— Не мисля.

— А видя ли те на друго място?

— Не мисля. Внимавах да не бия на очи. Не заради него, а заради вашите хора. По-късно забелязах колата му. Беше паркирана на няколко крачки от мястото на катастрофата.

— Трябва да стоиш по-далече от този човек — рече Ричър.

— Знам. Вчера вече ми каза. Но не мога да стоя по цял ден затворена.

Търнър изчака за миг, после попита:

— От колко време живеете в тази къща?

— Откакто се помня. Мисля, че съм се родила в нея. В смисъл, че така се казва. Което не е съвсем вярно. Родила съм се в болница, а след това са ме закарали у дома. Но може би това се подразбира, когато кажеш „родена съм в тази къща“, понеже днес никой не ражда у дома.

— Живяла ли си някога в кола? — попита Търнър.

— Ама че шантав въпрос.

— Можеш да ни кажеш. Познаваме хора, които биха били много доволни да имат поне ламаринен покрив над главите си.

— Кои по-точно?

— Много са. Искам да кажа, че не е толкова страшно.

— А аз застрашена ли съм от нещо?

— Не си. Просто събирам информация. Как се казва майка ти?

— Тя в опасност ли е?

— Няма такова нещо. Разпитваме заради онзи човек.

— Той познава мама? О, боже! _Нас_ ли наблюдавате?! Чакате го да посети мама?!

— Дай да караме поред — рече Ричър. — Как се казва майка ти? Да, вече знам за онзи колт под бара.

— Казва се Кандис Дейтън.

— В такъв случай бих искал да се срещна с нея.

— Защо? Заподозряна ли е?

— Не. Въпросът е личен.

— Как така личен?

— Аз съм човекът, когото търсят. Мислят, че познавам майка ти.

— Ти?

— Да, аз.

— Ти не познаваш мама.

— Те мислят, че ако се изправим лице в лице, може би ще я разпозная. Или тя мен.

— Няма. Нито тя, нито ти.

— Трудно е да бъдем сигурни, без да опитаме.

— Повярвай ми.

— Много бих искал.

— Виж какво, абсолютно съм категорична, че ти не познаваш майка ми и тя не те познава.

— Само защото _ти_ не си ме виждала преди? Говорим за много години назад, още преди да си се родила.

— Колко добре би трябвало да я познаваш?

— В смисъл?

— Защо според теб се храня винаги тук?

— Защото ти харесва?

— Защото се храня безплатно. Защото мама работи тук. Ето я там — жената с русата коса. Ти два пъти мина покрай нея, без да реагираш. Тя също не ти обърна внимание. Вие двамата никога не сте се виждали.