Не се връщай

43

Колата с хлътналите врати заобиколи паркираната краун виктория със скърцане на гумите, намали ход и се насочи към входа на хотела. Бусът се възползва от освободеното пространство и бавно потегли, разминавайки се с колата на една педя разстояние. Ричър стана от мястото си и се наведе към отсрещния прозорец. Отборът беше в пълен състав. Двамата, които познаваше от първата си вечер в Рок Крийк, плюс резервите от втората, едната от които беше дебелакът с малките ушички.

— Зарежи ги — обади се зад гърба му Търнър.

— Трябва да ги отстраним веднъж и завинаги — промърмори Ричър.

— Не тук и не сега. Те не са ни приоритет.

— Едва ли ще имаме по-подходящ момент.

— В хотелското фоайе ли? Пред очите на федерален агент?

Ричър изви врат към четиримата, които вече слизаха от колата. Без да губят време, те огледаха тротоара в двете посоки и с бързи крачки се насочиха към фоайето. В индийска нишка. Имаха вид на хора, на които им предстои важна работа.

— Спокойно, майоре — обади се Търнър. — Ще го направим в друго време и на друго място. Сега отиваме в Ел Ей.

Бусът бавно набра скорост. Хотелът остана зад тях. Ричър продължи да гледа назад, докато имаше какво да види, а след това се върна на мястото си.

— Как федералните са стигнали до имената ни според теб? — попита той.

— Това е модерният свят — каза тя. — Вътрешната сигурност се поддържа чрез информация. Много неща са свързани в една система. Летищата със сигурност. Без съмнение и хотелите около тях. Не е особено трудно да се включи аларма, когато две конкретни имена се появят на едно и също място по едно и също време.

— А дали Бюрото би споделило подобна информация?

— Шегуваш ли се?

— Значи трябва отново да се върнем на онова, което си казахме за ръководителите на нашата операция. Те не са просто висши офицери, а _много_ висши офицери. Няма друг начин да влезеш в базата данни на МВС, при това независимо и в реално време. Ти как мислиш?

— Едва ли в реално време. ФБР все пак ги изпревари, нали?

— Защото имат оперативно бюро в Питсбърг. А нашите хора идват от по-далече, така че със сигурност са получили информацията преди ФБР, което означава, че разполагат със собствена система за предупреждение.

Бусът на хотела ги стовари пред терминала и те бързо се насочиха към информационните табла. Оказа се, че първите полети за Западното крайбрежие са два и излитат през една минута. Единият на Ю Ес Еъруейс за Лонг Бийч, а другият на Америкън Еърлайнс за Ориндж Каунти.

— Избирай — подхвърли Търнър.

— Лонг Бийч — отвърна без колебание Ричър. — От там ще наемем кола и ще поемем по магистрала седемстотин и десет, а след това по сто и едно. Клетвената декларация на майката е заверена в адвокатска кантора в Северен Холивуд. Предполагам, че самата тя живее там.

— А как ще я откриеш?

— Ще започна от паркинга на кантората. Това е единственото място, откъдето няма да я изгонят.

— Но въпросният паркинг несъмнено ще бъде под наблюдение. От хора на Военната полиция и от ФБР, да не говорим за нашите четирима неофициални приятели, които ще цъфнат там шест-седем часа след като открият, че ни няма в хотела.

— Значи трябва да бъдем много внимателни.

Гишето на Ю Ес Еъруейс току-що беше отворило. Усмихната петдесетгодишна жена използва около минута, за да включи компютрите и да подреди етикетите за багажа и останалите атрибути за своята работа. Търнър поиска две места за първия полет до Лонг Бийч. Пръстите на служителката затичаха по клавиатурата. Под странен наклон заради маникюра й. Миг по-късно тя обяви, че местата не са много, но две не представляват проблем. Търнър и Ричър й подадоха шофьорските си книжки и кредитните карти. Равнодушно и леко небрежно, сякаш току-що ги бяха измъкнали от цял куп документи. Жената ги подреди пред себе си така, все едно бяха двете места в салона — едното до прозореца, а другото до пътеката. След това започна да набира данните на компютъра си, местейки поглед от екрана към тях и обратно. После прекара кредитните карти през електронния четец и чука още известно време по клавиатурата, докато накрая една машина изплю бордните им карти и жената ги разпредели при документите им.

— Готово, госпожице Вега и господин Кихоу — каза тя. — Заповядайте.

Двамата благодариха и обърнаха гръб на гишето.

— Затова ме накара да си купя пуловер, нали? — подхвърли Ричър.

— Предстои ти да видиш дъщеря си — отвърна Търнър. — А първото впечатление винаги има значение.

Този път Жулиета позвъни на Ромео. Разделение на труда. Той също имаше своите отговорности.

— Нашите момчета са в коридора! — развълнувано каза той. — Точно пред стаята им!

— В коридора ли? — попита Ромео.

— Да, пред хотелската им стая. Нашите докладват, че стаята е тъмна и тиха, а на вратата е окачена табела да не бъдат безпокоени. Обектите не са напуснали хотела.

— Значи са в стаята?

— Трябва да са там.

— Тогава защо нашите момчета са в коридора?

— Има проблем.

— Какъв проблем?

— ФБР също е там.

— Къде?

— При нашите, в буквалния смисъл на думата. Един агент, който също е в коридора. Не може да направи нищо, защото възприема нашите като четирима цивилни свидетели. Ние също не можем да направим нищо, защото знаем, че имаме свидетел от ФБР. Просто стоим и чакаме.

— В коридора?

— Да, точно пред стаята им.

— Сигурни ли сме, че те са вътре?

— Че къде другаде могат да бъдат?

— И двамата ли?

— Защо питаш?

— Защото се появи една информация.

— Каква?

— Бях доста озадачен от обаждането им до кораба майка и реших да взема някои предпазни мерки. Направих списък на нещата, с които трябва да се внимава. В него попадна и специалното хранилище за документи на хора под прикритие от Сто и десета. Без конкретна причина. Просто исках да съм сигурен, че правя всичко, каквото мога. Но току-що получих доста интересна информация. Една от фалшивите самоличности си е купила билет за полета на Ю Ес Еъруейс от Питсбърг до Лонг Бийч.

— За кога?

— За първия сутрешен полет, който е след около половин час.

— Само една фалшива самоличност ли?

— Останалите не показват активност.

— Име?

— Майкъл Денис Кихоу. Тоест мъжът. Което означава, че са се разделили. Очаквах това, защото жената разполага единствено с личната карта на Хелън Съливан, но те отдавна са си дали сметка, че никаква Хелън Съливан не може да се качи в никакъв самолет. Следователно решават, че Ричър ще излети сам за Калифорния. Това е логично. Той трябва да бъде там, но не и тя.

— Може би Търнър е сама в хотелската стая — каза Жулиета.

— Логично — отвърна Ромео. — Особено ако Ричър ще лети за Калифорния.

— Напълно, ако наистина ще лети.

— Трябва да установим това още сега. За целта ни е нужна сделка с ФБР — ние ще си траем, ако и те си траят. Или нещо подобно. Но нашите момчета трябва да проникнат през тази врата, и то веднага. Дори и агентът да влезе с тях.

Търнър искаше час по-скоро да се озоват във въздуха. Надяваше се, че охраната на летището все пак ще бъде някаква бариера, поне за онези четиримата, ако пристигнеха тук. Достатъчно беше да поговорят с шофьора на буса. _Двама пътници? Да, сър, оставих ги на „Вътрешни линии“_. Но охраната на летището нямаше да ги спаси от ФБР или военните ченгета. Техните хора заставаха най-напред на опашката и минаваха през страничната врата.

Единственият метал в джобовете им бяха шепа монети, които пуснаха в издраскана черна тавичка. После един след друг преминаха през детектора. Просто двама души без палта и обувки сред тълпата пътници. Облякоха якетата си, обуха се, разделиха си шепата монети и тръгнаха да търсят кафе.

Жулиета набра Ромео и съобщи:

— Нашите момчета са влезли в стаята. Обяснили на федералния, че се тревожат за своя приятел, и той моментално захапал. Отварянето на вратата заприличало на спасителна операция.

— И? — попита Ромео.

— Вътре нямало никой.

— Значи са на летището.

— И двамата?

— Пътничка за същия полет на Ю Ес Еъруейс е платила с кредитна карта, издадена от банка в окръг Арлингтън. Името й е Маргарет Вега.

— И? — попита Жулиета.

— Купила е билета си в последния момент. Сега, преди малко.

— И?

— Тя е била един от двамата пътници с издадени по това време билети. Другият е Майкъл Денис Кихоу. Парите са изтеглени от картите им в една и съща минута.

— Но как Търнър се е сдобила с кредитна карта на името на Маргарет Вега?

— Все още не знам, но ще разбера.

— Не е от специалното хранилище, така ли?

— Не. Вероятно става въпрос за реална личност. Може би служител на кораба майка. Ще проверя.

— Кога излита самолетът?

— Отвеждането на пътниците започва след петнайсетина минути.

— Окей, изпращам нашите момчета директно на терминала. Най-малкото ще проверят как стоят нещата на земята.

— И тук те изпреварих — обяви Ромео. — Те могат да минат през паспортния контрол и дори да се качат в самолета. Имаме места за двама, а останалите двама са първи в списъка на чакащите. Между другото, това се оказа доста трудна работа. Самолетът ще бъде пълен. Предай им, че бордните карти ще ги чакат на гишето за продажба на билети.

Залата пред изхода беше просторна и светла, покрита с мокет и боядисана в успокояващи пастелни цветове. В нея обаче се бяха изсипали повече от сто души. Изглежда, Питсбърг - Лонг Бийч беше популярен маршрут. Ричър не беше сигурен защо, макар да беше чел някъде, че Питсбърг бързо се превръща в център на киноиндустрията. Заради парите. Филмовите компании откликвали бързо на финансовите стимули на местните власти. В града вече били заснети стотици най-различни филми и се планирали още повече. Може би пътниците наоколо бяха хора от шоубизнеса, които се прибираха у дома. Летището на Лонг Бийч беше не по-малко удобно от това на Ел Ей за тези, които живееха в Холивуд и Бевърли Хилс. Така или иначе, тълпата беше голяма и неспокойна. Ричър както винаги предпочиташе да стои максимално встрани, но командирът беше Търнър, а тя държеше час по-скоро да се озове на борда. Сякаш тесният фюзелаж беше някаква суверенна територия, като посолство в чужда държава. Номерата на бордните им карти бяха големи, което означаваше, че местата им са някъде към опашката. Това на свой ред означаваше, че ще се качат веднага след инвалидите, семействата с малки деца, пътниците от първа класа и лоялните клиенти. Ето защо Търнър настоя да са максимално близо до пропуска. Тя се провираше напред успешно като всеки дребен и пъргав човек — с непостижима за едрата фигура на Ричър лекота. Той обаче я следваше покорно и успя да стигне до завоюваното от нея място една минута по-късно.

Отвеждането към самолета започна почти веднага. Жена в униформа отвори широка остъклена врата и вдигна пред лицето си микрофон. Тълпата се втурна напред, водена от инвалидни колички, куцукащи старци с бастуни и млади семейства, понесли деца и безумно сложни бебешки столчета. След това дойде ред на често пътуващите мъже и жени в костюми, наречени „лоялни клиенти“. После Ричър бе повлечен от потока, който се изля надолу по ръкава и най-сетне се озова в самолета. Прегърбен и навел глава, успя да стигне до мястото си. Краката му едва се побраха в тясното пространство между седалките. До него Търнър изглеждаше далеч по-щастлива, защото имаше тялото, за която бяха проектирани седалките.

Щракнаха коланите си и зачакаха.

Ромео набра Жулиета.

— В момента съм в системата на Ю Ес Еъруейс — обяви той.

— И? — попита Жулиета.

— За съжаление, новините не са добри. Кихоу и Вега вече са на борда, а ние току-що изпуснахме двете последни места за списъка на чакащите. Отнеха ни ги някакви със статут „лоялни клиенти“. Те имали предимство.

— Не можеш ли да звъннеш на компанията и да им обясниш, че нямат предимство?

— Мога, но няма да го направя. Веднага ще ни обложат с допълнителна такса. Май добрата воля вече има парична стойност, най-вече когато Чичо Сам плаща сметката. Но ние не можем да си позволим допълнителни такси, защото това означава да оставим писмени следи. Следователно се примиряваме с положението. Все пак успяхме да качим двама.

— Кои двама?

— Първите по азбучен ред.

— Това не е идеалният вариант — отбеляза Жулиета.

— На този етап се нуждаем от очи и уши, нищо повече. Важното е да държим операцията под контрол. Останалите двама качих на „Америкън“ за полета до Ориндж Каунти. Ще пристигнат горе-долу по едно и също време и ще се съберат.

Изпънал врат, Ричър гледаше напред, към началото на дългата алуминиева тръба, и наблюдаваше обичайната суматоха, свързана с настаняването. Взиране в номерата на седалките, наместване на големи чанти и обемисти връхни дрехи в отделенията за ръчен багаж. Багаж, багаж и още багаж. За него това беше бреме. Част от лицата насреща му бяха доволни, но повече бяха мрачни и намръщени. Спомни си как беше летял като дете — отдавна и за сметка на армията, на борда на отдавна забравени превозвачи като „Браниф“, „Истърн“ и „Пан Америкън“. Тогава пътуването с реактивен самолет беше рядко и екзотично преживяване, за което хората се обличаха официално — костюми, вратовръзки, ефирни летни рокли и дори ръкавици. А авиокомпанията им отвръщаше със сребърни прибори и китайски порцелан.

После внезапно зърна мъжа, на когото беше забил ляво кроше в ухото.